Директорът на Миколаивския театър: Обстрели, въздушна тревога, а ние играем спектакли (галерия)

Артем Свистун е директор на Миколаивския академичен художествен драматичен театър. Един от най-активно работещите театри в Украйна. С него си поговорихме за смисъла и важността на изкуството по време на война.

Как се е развивал театърът и какви са били Вашите планове до началото на пълномащабната война?

Първо искам да благодаря на момчетата и момичетата от Въоръжените сили на Украйна, които сега защитават страната. Дай Боже, да имат ангели хранители, за да се върнат живи. Всичко е за нашата победа и за независимостта на Украйна. За съжаление, ние 33 години се борим за независимостта си с кръв, с жертви. Но ние сме се родили на тези земи, имаме кода на украинската нация, ние сме независими украинци. Аз служа на изкуството от 2011 година в този театър. Преди името на театъра беше „Руски драматичен театър“. В началото на войната, през 2014-та година, започнаха промени в нашата страна, подобрение по отношение на демократичността.

През 2018 година станах директор на театъра. Първото ми обръщение до депутатите беше за промяна на статута и промяна на името на театъра, защото вече вървеше война със страната агресор. Първото, което направихме – започнахме в репертоара на театъра да включваме украинска класика, съвременни украински драматурзи и представленията започнаха да се играят на държавния език. Това стана през 2018 година. През сезон 2021/2022 година готвихме премиери, общи проекти между Украйна и България, Украйна и Грузия. Докато ние подготвяхме три премиерни заглавия, страната-агресор се е подготвяла за пълномащабна война. Ние не вярвахме, защото през 21 век войната е някакъв сюрреализъм, театър на абсурда…

Какви са спомените Ви от началото на пълномащабната война?

На 24.02.2022 година се събудихме от взривове, бяха започнали да обстрелват града с авиация. Първото обаждане беше от моята заместничка, Людмила Оспадова, която живее недалеч от летището и жп гарата. Тя позвъни и каза: „Артем, започна война“. Аз ѝ казах да си събере бързо нещата и да отиде при майка си, която живее в друг район. Ние имаме общ чат на работещите в театъра, където написах: „Всички си оставаме вкъщи, безопасността е преди всичко“. После бързо събрах администрацията, главният инженер, маркетинговият директор, завеждащият постановъчната част, който беше воювал в АТО и се върна ранен, ръководителката на трупата. Жените с децата, които живеят срещу военни части, поканихме в театъра, в укритието, защото градът се намираше в шоково състояние. Имаше постоянни обстрели. Първите дни денонощно живяхме в театъра. Постоянно поддържахме връзка с Петко (Койчев – директор на ДТ „Рачо Стоянов“ – Габрово). Аз съм му много благодарен. Ние имахме планове за общи проекти, да правим постановки. А се оказа, че град Габрово стана наш втори дом.

На 5 март вече имаше информация, че ще щурмуват града, ние се готвихме за улични боеве, подпомагахме Териториалната отбрана. Аз като директор имах отговорност за хората, които работят в театъра. И, разбирайки, че в центъра на града не е безопасно да се намират жени с деца, ние се договорихме и Петко идваше до границата с Румъния. Людмила Оспадова организира нашите жени и деца, и минаха през Молдова, през Румъния, до България. На румънската граница ги посрещаше Петко и ги извозваше в Габрово. Беше ужасна картина. Това, което са ни разказвали нашите баби и дядовци за Втората световна война, как са се крили, как са бягали… А сега ние бягаме от страната агресор, даже не искам да ѝ казвам името, всички разбират за коя държава става дума.

Как се възобнови работата на театъра?

В деня на театъра (27 март) събрахме първите творчески бригади, защото разбирахме, че град Миколаив е пълен с бежанци, преселници, от Херсон, Запорижия. Ние имахме опит, завеждащата литературната част на театъра Марина Василева е била в АТО/ООС и през 2014, и през 2017, и през 2018 е била на Донбас. През 2021 година ходихме в Мариупол на фестивал с наше представление, в този същия театър, където загинаха много хора. Тогава за първи път усетих бежанците и единствената ми мисъл беше „Дай Боже, врагът да не дойде до нас, до юга на Украйна“... А това стана през февруари 2022 година.

Тези творчески бригади работиха през март, април, в детските градини, в местата на дислокация на нашите момчета, преди да отидат на фронта. Ние просто пяхме, правихме музикални програми, за децата, разбира се, играхме детски представления, защото нашата мисия, мисията на театъра е съхранение на психиката и патриотичните настроения на местните. Когато хората идваха от селата с котки, кучета, деца, нещата, които са успели да вземат със себе си, и за тях пеят, те пеят заедно с нас, прегръщат се, плачат. Знаете ли, това се помни за цял живот. За мен от 22-ра година, всяка дата на ужасни събития, е съпроводена и с такива преживявания. На 29 юли 45 ракети бяха изстреляни по центъра на града. Опитваха се да унищожат центъра на Миколаив. В това време ние провеждахме кинофестивал на съвременните украински филми. Хората бяха удивени, вода нямаше съвсем, ток нямаше, градът беше под обстрел, комендантски час. А ние в укритията сложихме екран, показвахме филми, за да могат хората психологически да издържат. И през лятото на 22-ра, разбирайки, че това бързо няма да свърши, ние решихме да направим „Сцена в укритието“.

Европейски страни ни подкрепиха финансово, за да оборудваме с апаратура, вентилация, противогази и т.н., всичко да е пълноценно, за да имаме възможност да реализираме спектакли. В нашият театър е първата и единствена театрална сцена, която работи от 2022-ра година до сега. Да, в укритие, но всички събития са посещавани. При налични 40 места, понякога идват и по 80 човека, стоят по стълбите. При нас идваха много журналисти от цял свят и казваха: „Но как? Градът се обстрелва. Няма вода. А хората идват в рокли на театър.“.

При нас има традиция така да се ходи в театъра. Това беше много приятно, когато срещнах една жена, която знае, че откриваме сцената, а реклама не можеше да правим, писахме само „на безопасно място в театъра“, а къде какво… Жената казва: „Какво направихте с мен?“, а аз: „Какво се е случило?“. Тя отговаря: „Бягам из целия град, занимавам се с доброволчество, а трябва да си намеря боя за коса. Трябва да се боядисам, и да дойда в театъра с вечерна рокля“. (Смее се.) Това беше проблем за хората, но така хората се връщаха малко към мирното време, малко се чувстваха в безопасност. Обстрели, въздушна тревога, а ние играем спектакли. Аз съм много благодарен на нашата група от 10 актьори, които не си заминаха от града през 22-ра година. Те играеха представления, изнасяха концерти, въпреки всички ужасни събития.

Каква беше за театъра 2023 година?

През 2023-та година, повече хора се върнаха в театъра. Започнахме да ходим в деокупираните градове и села. През ноември ние бяхме в Билозирка, Лиман, гранични места с Херсон. Разбирате ли, пандемия, после война. Имаше деца, които не са били нито веднъж на театър и гледаха представлението през екрана на телефона. И им казвам: „Слънчица, оставете телефоните“. Казвах им да говорят с актьорите. Ние правихме арт-терапия за нашите съграждани. Имахме и такава детска приказка, където котки разказват какво е това война, как трябва да се държим, как трябва да се успокояваме, как да реагираме по време на въздушна тревога. Всичко това беше вплетено в театралната драматургия. Правихме и моноспектакли. Готвихме се на 22 септември да отпразнуваме 85 години Миколаивска област. През нощта вражески ракети попаднаха по театъра. Целили са се в театъра, това беше ясно.

Прокуратурата и СБУ излязоха с официално заявление, че наистина целта на атаката е била този паметник на културата. Благодарение на Св. Николай и на Бога нито един човек не пострада през тази нощ. Има много случаи, когато ракети са падали в жилищни сгради и хора за загивали и са били ранени. Това нас не ни уплаши. Местни хора идваха, събираха неща, събираха уламки. Ние се радвахме, че преди началото на пълномащабната война започна ремонт и реставрация на сградата, която е паметник на културата. Всичко, което беше направено, беше разрушено. Но не ни сломи, ние не отменихме събитието си, проведохме го на следващия ден, на 23-ти.

Ние няма да спрем нашата работа. Тези терористи няма да ни уплашат. Ние ще работим, ще подаряваме на хората празници, ще подкрепяме хората. След това направихме 14 премиери в условията на война, в укритията. Отбелязахме 100-годишнината на театъра с турне. Там, на сцената в укритието, направихме моноспектакъл по роман за Донбас през 2014-та година, за събитията, за началото. И когато се готвихме търсихме видео и фото материали, вече много от тях в Интернет изчезват, изчистват се. Информационната пропаганда работи. А ние всичко търсихме, за да разкажем за войната от 2014-та година.

Разкажете за моноспектакъла, чиито автор е Людмила Оспадова, която работи в Габровския театър.

Ние разбрахме, че трябва да направим представление за украинците, за нашия код на нацията, за нашата култура, за нашите вишиванки, борш, но през проблема за жените бежанки. Защото из целия свят те се упрекват, че са заминали, че са оставили родителите си в окупация… Но те са спасили своите деца, своя живот, а това е най-ценното за хората. И първото, което ми се иска да им кажа, е че не трябва да се упрекват, за това, че са заминали. Те са спасили своите деца. И с Людмила решихме да напишем пиеса за жените бежанки в чужбина. Голямата част от спектакъла е основана на реални събития, на реални човешки съдби. Как са пътували през окупираните територии, през Крим, през Грузия в България. Нашата млада актриса Олга Сторожук, която дойде в театъра по време на пълномащабната война, също е заминала в началото на войната, но се е върнала после при родителите си в Миколаив. Тя е много талантлива и като певица. Това и е дебютна драматична роля, и то в моноспектакъл.

А създаването на моноспектакъл за актьора е едно от най-трудните решения. Това е спектакъл, който искаме да покажем в целия свят. Да благодарим за подкрепата към нашите украинци. Там са показани и страшни моменти от реалността зад граница, има жертви на изнасилвания, много социални аспекти. Но това е нашият живот. Сега в репертоара има и много комедийни спектакли, мелодраматични спектакли, представления, създадени за това хората да дойдат до театъра и просто да си починат от тези ужаси, които се случват.

Да, това е следващия ми въпрос. Сега в репертоара има повече комедийни спектакли, или повече за войната, за това, което се случва?

За всичко има спектакли. За войната, образователни спектакли, скоро на Остап Вишня ще честваме 100 годишнина. Провеждаме традиционни украински вечерници. Имаме много различни представления. Към момента подготвяме три премиери за откриването на сезона. „Ако гоните два заека“ – комедия със съвременен прочит, „Малко секс, не пречи на приятелството или Дива орхидея“ – самото заглавие говори, че е за взаимоотношенията между мъж и жена, „Колко е важно да бъдеш Ернесто“ от Оскар Уайлд – класика, Англия в началото на 20 век. Там се използва музика от Чарли Чаплин. Много спектакли възстановяваме, много създаваме. При нас работят няколко сцени – голяма сцена, също формат сцена на сцената, където актьорите и зрителите са на сцената, сцена в укритието, лятна сцена, театрален салон.

Всяка част от нашия театър работи за изкуството. И у нас се правят и фотоизложби, изложби с картини. Хората идват, гледат изложбите, а после представленията, това е такъв център на изкуството в града, където се представят украинската и европейските култури, пазят се традициите, но се реализират и авангардни проекти. Опитваме се да привлечем младите, защото при тях има такива мисли, че театърът е място, където ходят баби и жени, които вземат мъжете си в театъра. Сега театърът трябва да е съвременен, трябва да дава такъв вектор на пърформансите, на авангардното изкуство.

Колко хора от вашия театър воюват в момента и колко са се върнали на работа след участие във войната и ранявания?

Едно момче беше ранено, възстанови се и се върна на работа при нас. Две момчета, актьори все още служат във Въоръжените сили на Украйна, две момчета от техничните служби също отидоха на фронта през 2022 година и още воюват. Четирима човека от нашите служат, а пети се е върнал след раняване. В града има много момчета, които са на рехабилитация, жени, чиито мъже са в плен досега. И ние поддържаме моралния дух на тези жени, деца, семейства. Момчетата, които воюват, трябва да чувстват, че тук, в тила, техните семейства са в безопасност, че има кой да ги подкрепя. На някои представления са идвали момчета, които са преживели събития на фронта, в сивата зона, за тях трябва да се правят други рехабилитационни програми. За съжаление, след края на войната такива проблеми ще стават още повече. Последствията на войната ще усещаме десетки години. Но ние вярваме, че тази година ще бъде победата на Украйна над врага.

Аз се надявам, че тези ужаси ще свършат като страшен сън. Всички трябва да разберат, че ние сме част от цивилизования свят, че това е наша земя, а те са дошли да ни обиждат, измъчват, унищожават, върви геноцид на украинската нация и украинската култура. Но ние сме непобедими. Показахме на целия свят, че сме несломими. При нас, в град Миколаев има 137 националности, при нас се пазят културата и уважението към всяка страна, към всеки народ. При нас има райони, Тернивка например – там живеят етнически българи. Ние винаги сме правили общи събития и проекти. Това е район, в който можеш да говориш на който и да е език в света, но под мирно небе, в Украинската държава, уважавайки Украйна, украинската история и украинската култура.

Каква е разликата в аудиторията тук в Миколаив, и в освободените територии?

Ако говорим за нашият регион, разликите са в психологическото състояние, хората се уморяват. Колкото по-далече от фронтовата линия, толкова по-малко хората усещат ужасите на войната. Ние бяхме в Закарпатие, там даже нямат комендантски час. Колкото по-далеч отиваш от фронта, толкова по-малко възприемаш войната. Аз си спомням, когато провеждахме тук фестивал през 19-та година, гостуваше театърът на Мариупол. При нас върви живот, представления, изложби, концерти. А войната вървеше недалеч от тях. Сега така се чувстват западните региони. Дойдоха бежанци, вдигаме цената на квартирите. Там прелитат ракети, инфраструктурата на тези региони също страда, но психически, повече хора, които са се намирали под окупация, или са пострадали от войната, това е за цял живот. И ти разбираш, че в твоя колектив, хората са станали по-единни. Няма караници. Ние сме започнали да се радваме, когато има ток, да се радваме, че тече вода от крановете, каквато и да е вода. При нас половин година нямаше осветление по улиците, ние се радвахме, че има небе, че има улица, че има ток, че има вода, че родителите ни са останали живи.

Хората преосмислиха своето отношение към земята, на която са се родили. Сега върви процес по декомунизация, преименуване на улиците. Ако това се случваше малко по-рано, щеше да се чува „не му е сега времето“, а може би трябваше още преди 3 години да се отрежем от съветското. И да разберем, че сега загиват герои, които с цената на своя живот защитават нашата независимост, за да можем дори и сега да стоим на балкона и да говорим. В детството си все чувахме „Дано да бъде мир“, „Да бъде мирно небе“. И сега си спомням баба, която е разказвала за войната, как е преживяла евакуацията… Започваш да цениш живота с тези хора, които са до теб. Ние няма да забравим. И няма да простим. Колкото и да казват, че ще мине време… Те дойдоха на нашата земя да ни убиват, да убиват културата, да пренаписват историята. Те взеха мощите на Потьомкин, който беше погребан в Херсон. Те убиват и изнасилват деца. Разделят семейства. Унищожават млади момчета. Просто е недопустимо. И след всичко това да кажем, че ще простим – не можем. Не. Това е за цял живот, за съжаление.

Какво бихте казали за финал?

Сега е време за позитивизъм. Време е да формираме и изградим независимо свободно общество, в което живеят различни групи, различни националности. Аз съм много благодарен на България, много съм благодарен на Габрово, на Петко Койчев, на Светлана Цвяткова, която е от Украйна. Ние всеки ден поддържахме връзка. Те много помогнаха. Аз се прекланям пред тях, защото жертваха времето си, за да подкрепят хора, които в някои случай са загубили всичко – родители, дом и с един куфар, както нашата бежанка в моноспектакъла, пристигаха там. Искам да пожелая на всички държави да живеят в мир и благоденствие, освен на Русия, искам те да преживеят всичко, което са ни причинили на нас.