Дядо ми е бил оставен от чичо си да повтаря I клас и стана доста грамотен. Не в повтарянето е проблемът на образованието ни

Продължава от стр. 1

Не дават ли някаква яснота националните външни оценявания?

Вие знаете, че в България има едни изпити без репешажи, които се явяват съдбовни за нашите деца. Най-страшният е седми клас, където ако се случи нещо, целият ти живот оттам насетне е предопределен. Да не говорим, че част от изпитите са радикално нови. И аз, когато съм държал изпит в седми клас, съм положил изпит, какъвто до този момент не съм полагал и съм бил в ситуация, в която до този момент не съм изпадал.

Педагогически не е добре да те изпитват по начин, по който до този момент не си изпитван. Би трябвало да има някаква засилка, за да се явиш на този изпит. Но ти в училище си бил в часове 45 минути и изведнъж самото пребиваване (на изпита) е няколко часа.

Да, всички са в тази изпитна ситуация, но можем ли да очакваме, че в нея хората ще участват, без изобщо да са били на подобно място? Кога са провеждани подобни изпити? Аз не съм се явявал на предварителен изпит, защото той не е бил предвиден. Ти можеш да отидеш на такъв изпит преди самия изпит, само ако отидеш в частна подготовка. Разбирате ли? Самият факт, че ние поначало извършваме подбора с инструмент, който е непознат, вече създава проблем с обективността на резултата.

Цялата тази история в седми клас ме взривява. Искал съм детето ми да не ходи на частни уроци, но ако се провали, ще се упреквам. Виждате как в един момент всичко се прави, накрая се броят едни точки, не се спи, правят се едни комбинации. Така, както се прави, това са инвестиции на пари, от които накрая произлизат доста изопачени резултати.

Освен това - по кой закон е позволено на някои от най-добрите училища в България да рекрутират деца след четвърти клас, а после дали ще останат след седми - трябва да дадат допълнителен изпит. Правиш за отделни училища изключение, СМГ, нали? И някои изкуства. В почти всеки град има такива. Не съм противник да има разделение, елит. Но по закон решаващият клас е седми, а имаме едни други деца, които още след четвърти имат там малко по-добър шанс да се подготвят малко по-добре.

А извън оценяването на тези „съдбовни“ изпити „без репешажи“ адекватно ли е оценяването в училище на фона на системата, която сте наблюдавали и в която сте участвали?

В Германия, където съм оценявал, но не в училище, най-често скалата е с 15 позиции. Може да получиш от нула до 15 точки. В България съм задавал наивния въпрос, дори на ректора: „С колко двойки се поправя една единица?“. Колко двойки трябва да получиш, за да заличиш позорната единица, която е за преписване? Аз лично не познавам колега, който да е писал единица, но тя съществува в оценъчната ни система. Какво става, когато се напише единица? Някой може ли да каже?

Ние работим с една система от четири положителни оценки, а законово оценяваме по шестобална система. Още тук нещата въобще не изглеждат така, както са написани.

Имам право да пиша стотни само на държавен изпит. Дъщеря ми завърши тази години с купища изпити, но най-вече по езици, в които има тестове, в които има купчина оценки със стотни, но накрая излизат едни кръгли оценки. И когато излизат едни кръгли оценки, имаш един клас, в който положителните деца са групирани в колко съотношения? Колко пропорции? Рядко има такива в гимназиите с някаква тройка. Всички са от „добър“ нагоре. Значи ние имаме огромен проблем не с отпадащите, а с изключително неадекватната възможност да диференцираме нашите деца в някакви степени.

В училище се пишат едни оценки, които не могат да диференцират и след това идват едни шокове, в които човек не може да се оправи. Цялата ни образователна система има огромни дефицити. Ние трябва да имаме палитра от оценки, множество. По някакъв начин трябва да мога аз да кажа, когато пиша препоръки за мои студенти в чужбина, в кой процент на успеваемостта са те. В чужбина и докторската степен е със степени - три похвални, една междинна и една пропаднала. Има с обща похвала, с много похвали, с похвала въпреки недостига и една, която е дефицитна и тя пропада. Дори там има как си защитил и каква дисертация си написал.

Част от големия наплив на чужди студенти у нас да учат медицина нямат никакъв шанс там. Не става въпрос само дали са умни, а и заради дипломите. От друга страна, това носи пари на тези университети, дава възможност на преподаватели да работят в чужбина, образованието е качествено. Тук спор няма, но по някакъв особен начин нашата система, тъкмо защото не е чувствителна в това йерархизиране, тя нищо не прави.

Отпадащите ученици не са ли проблем?

Добре, те, отпадащите, с двойки ли отпадат? Има едни снимки, когато откриват ловния сезон и учебната година. Просто трябва да ги комбинират: ловците и учителите тръгват на лов. Едните тръгват за патки, другите – за ученици. Строгата мярка каква е? Санкционират се родителите.

Ако едно дете не знае български, то е загубено за образователната система. Как тя да проработи ефективно и за тези деца?

Затова се върнах в далечното минало. По начало нашата образователна система има един изключително сериозен акцент към основното училище. Моята представа е това да са отделни училища и да са махленски.

Махленски?

По местоживеене. Не да си избираш. От първи до четвърти клас децата обикновено са при един преподавател. Има световна практика педагогическите правоспособности да включват поне два профила. В този смисъл, всеки с лиценз за учител, не универсален педагог, има и акцент по две дисциплини. В началното училище естествено, че това са два базисни предмета – език и математика, и евентуално един трети, в който имате комбинация между природо- и родинознание, или може да са разделени – „звяр и природа“ и т.н.

Виждате колко е важно децата в тази възраст да общуват равноправно помежду си. Когато ги заведеш през пет квартала, това им подсказва, че има особено стратифициране в обществото.

Ние тръгваме от един доста необмислен законопроект. Трябва буквално да полагаме огромна грижа от първи до четвърти клас да има самостоятелни училища. Може дори да са като аквариуми, децата да нямат право да излизат извън училищния двор, защото е опасно, те няма да видят по-големи батковци и какички, които пушат. По някакъв начин учителката ще бъде като земестник-майка. Целият ден ще изкарат там.

Дори тогава си представете децата, които иначе отпадат, как ще избяга детето? Ромското дете там ще получи храна. Часовете са малко по-кратки, ще има занимания. Има възможност включително за позаспиване.

Има наистина изключително сериозни педагогически проблеми, които „Възраждане“ изобщо нямат предвид и част от противниците на „Възраждане“, включително Янка Такева, обясниха, че до четвърти клас смисълът на пребиваване в училището е друг.

А какво да правим с гетата? Част от родителите преместват децата си в училища в други квартали именно заради тях.

Гетоизирането е сериозен въпрос и тук трябва законова мярка. Смятам, че се допускат гетоизирани училища. Законово не би трябвало да ги има, но там, където се случват, хората си премахват децата от този район. Сблъсквал съм се и с такива директори. Трудно е да направиш нещата насилствено. От друга страна, смятам, че в тези случаи трябва да се работи там и с посредници от малцинствената общност.

С медиаторите?

Не само медиаторите. Виждали ли сте ром полицай?

В моите очи, когато става въпрос за посредничество в района, местните главатари, дори част от контролната система, биха могли да са от помощ. Представете си друг полицай, неприет от гетото, или контролен орган - училищен инспектор. Нали разбирате, че ще се изпокрият от училищен инспектор, който не изглежда като тях? Няма да можете да ги намерите.

Добре, вкарваме ги в училище и те не знаят български. Това е основна бариера пред продължаване на образованието. Предвидени са, но проблемът остава за семействата, които въпреки задължителната предучилищна не пускат децата си и те не научават езика.

Дъщеря ми беше на предучилищна с мен в Германия и задължително се яви на тест може ли да бъде приета в първи клас. Изкара едни точки, в които имаме препоръки на какво би трябвало да се наблегне, за да може тя евентуално да стартира. Ако не се лъжа, имахме право да я отложим за една година, за да учи и да може да тръгне в училище. Дъщеря ми в детската градина проговори и гръцки, и немски. Внучето ми е в детска ясла, където има седем езика. Част от учителките се подбират така, че да могат да посредничат.

Да, но говорим за друг проблем – при нас част от децата не само не научават втори език, не те не знаят български, не знаят основния език, на който се преподава. И тази група едните се опитват да я приобщят, другите – в случая „Възраждане“ – да изхвърлят от обществото.

Вие мислите, че с писането на двойки и с повтарянето ще се оправят нещата?

Те са следствие. И докато този проблем не се реши, двойките и отпадането са неминуеми.

Ние трябва да разберем какво искаме да постигне едно дете до четвърти клас. То трябва да може да чете. Ако не можем да го научим на четири години, смятате, че ще можем да го научим на пет? За тези четири години все нещо трябва да се случи.

Отпадналите са отпаднали, те не повтарят. Те просто са отказали да учат. Ако напишем двойка, просто ще отпаднат още. Това е изключително грешен инструмент.

Къде е решението?

Има достатъчно хора, които са преценили, че оценяването до четвърти клас не е толкова важно като условие за повтаряне. Това съвсем не означава обаче, че няма да имаме степенуване на децата.

Ето една таблица, която показва за мен изключително важната картина, която се случва в края на четвърти клас за всяко дете в Германия. То получава училищна препоръка. Тя означава изключително сериозно доверие в този, който я пише – класният или директорът. Те препоръчват продължаване в различни училища на база четири степени на компетентност, на езикова грамотност.

Имаме три вида училища след четвърти клас. 75,4% от родителите приемат оценката на учителите, а от родителите на тези, които са препоръчани за гимназия, приемащите я са 76%. Тоест три четвърти от родителите смятат абсолютно за обективна оценката, която им се дава от училището. Останалите проценти са оспорени препоръки.

В повечето провинции на Германия родителите имат правото да оспорят. В нашия случай синът ни, който отиде във втори или трети клас, помня как казваше: „Ако мога да разбера какво питат, ще реша задачата“. Естествено, в края на четвърти клас ние не получихме препоръка той да отиде в гимназия в Германия. Питахме може ли на наш риск да отиде. Отговорът беше: „Да знаете, че много хора от Източна Европа не ни вярват в обективността на оценките и все мислят, че техните деца са по-добри“.

Тогава ни разкриха една тъжна история. Става въпрос за времето в началото на 90-те години. Тогавашната система на Германия беше такава, че ако едно дете се запише за гимназия и не я изкласи, на практика се оказва пропаднало. Тогава, при обединението на Германиите, в град Ерфурт един ученик, който пропадна на финала на гимназията, изби с оръжие деца, учители. Тогава те дадоха възможност на децата, които се провалят на най-високата степен, да намерят по-средни ниши, въобще да има движение в системата.

Поначало един от сериозните упреци към Германия е, че още от четвърти клас ти предначертават бъдеще, в което се вижда кой ще бъде в елита. Единствено с гимназия може да продължиш в университет. Единствено с университет можеш да пишеш дисертация. Ако не си от гимназия, може да завършиш висше училище, но не и университет. Ако завършиш висше училище, не можеш да пишеш дисертация.

Впрочем, не си спомням да сме дали и една марка или евро синът ми да има допълнителни часове. Защото винаги сме вярвали в обективността на образователната система.

Училищата винаги са били на една смяна. Когато са били на една смяна, винаги е имало възможност за занималня, допълнително.

Ние рискувахме да го запишем в гимназия. Има кандидатстване. Мога веднага да Ви кажа, че в Германия няма математически гимназии. Има природоматематически, има хуманитарни, за изкуства. Той отиде в хуманитарна. Завърши и когато идваше в летните ваканции, цялата рода го питаха „Ти добър ученик ли си, как завърши?“. Той каза: „Да, добър ученик съм“. „Ама какво означава „добър ученик“? И той каза: „Ами добър ученик по български - примерно 4“. И родата: „Е, как ще си добър ученик!“. Той каза: „Да, аз съм добър ученик. И тази година двама от най-добрите ми приятели пропаднаха и въобще не могат да продължат. Аз съм добър ученик“.

Ние сме получавали веднъж така нареченото „синьо писмо“. Това означава, че по някакъв предмет ученикът има „слаб“ и може да повтаря. То отдавна не е синьо, но така се нарича. По география. Само че гимназиалната система предлага възможности той да прехвърли оценки от друг предмет, след като има мотивация.

Да прехвърли оценки от друг предмет?

Има гъвкава система, те не са малки деца, обсъжда се и с родителите. Приема се, че той може да изравни една оценка чрез другите оценки вместо да го изпитват. Това не е най-главният предмет наистина.

Ако се върнем на нашата система, как да се измени тя, за да заработи по-ефективно?

Не трябва да има езикови гимназии. Просто всяка гимназия трябва да е езикова. Може да има хуманитарни гимназии, но езикови, математически. И тук е сбъркано. Имаме гимназия, в която някой е по-близо до природните науки и с математика. Още оттам искаш да го профилираш с чиста математика, пък се чудиш дали ще учи физика или не. Само тези, които отиват медицина, те държат биологията и химията, това е специална писта.

Добре, махаме езиковите и математическите и слагаме хуманитарни и природоматематически. И как да отсяват те кандидатите?

Ами като знаят, че не се свършва лесно.

Вие сам казахте, че семействата от Източна Европа много-много не вярват, като им се каже, че детето им не е за там, надценяват се.

Ако се знае, че е такъв резултатът, какво ще правим тогаз?

Резултатът е накрая. А първоначалното отсяване как да се направи?

Смятам, че входовете трябва да са широки.

Това е идеално за университета. А за училище?

Имаме система, в която се грижим никой да не отпадне, същевременно е едно аморфно пребиваване, в което всички почти са отличници и се добутват до 11. клас. Ами като нямаш отсяване...

Мисля, че хубавите гимназии не са обременени от по-малки класове и това предполага, че е нормално да бъдат малко по-отделени. И когато едно училище е само гимназия, неговият директор ще има по-малък бюджет, по-тесен интерес.

Според мен от първи до четвърти клас няма защо да се пишат оценки, но въпросът е наистина децата да живеят в друга среда, по-самостоятелна, откъсната, да има друга грижа и по някакъв начин да се разбере, че това е приоритет.