Боецът от ВСУ Микола пред OFFNews: Ще спечели този, който има повече дронове

Микола е украински военен, който участва в отбраната на страната от самото начало на пълномщабната война. Воюва в едно от най-тежките направления – Херсонското. Четири пъти е бил на плацдарма в село Кринки на левия бряг на Днепър, в самия тил на врага. Женен е, баща на две деца. С Микола разговаря кореспондентът на OFFNews в Одеса Горица Радева. Боецът не желае да бъде сниман, използваните кадри за интервюто са илюстративни.

- В края на 2021-ва и началото на 2022-ра година вярвахте ли, че ще започне пълномащабна война?

- Не, не вярвах, че ще има война. Когато ми казваха, че ще има война с Русия, аз отговарях, че война няма да има. Мислех, че на политическо ниво нещо ще се случва, но не мислех, че ще се стигне до това хората да воюват.

- Как посрещнахте началото на 24.02.2022 г.?

- На 23-ти февруари бях на работа. Ранната сутрин на 24-ти чух как падат бомби. Събудих съпругата си и ѝ казах: „Войната започна“. А тя отговори: „Никаква война не е“. После последва втори взрив. И след това видяхме Путин по телевизора, който обяви т. нар. "специална военна операция", т.е. война. И по-късно стана ясно, че руската войска е дошла на територията на Украйна. После тръгнах към военкомата. Още в началото отидох да воювам доброволно.

- Семейството Ви как реагира на Вашето решение да се присъедините към армията?

- Нормално реагираха. Аз съм мъж. Длъжен съм. Мой дълг е да защитавам на първо място семейството си. Така че, нормално реагираха, с разбиране.

- Имало ли е моменти, когато сте съжалявали за решението си?

- Не знам. Имало е мисли „какво изобщо правя“… Но това е, когато си идвам в отпуск и гледам какво се случва наоколо. И съм си задавал въпроса защо само аз, защо други не идват… Тогава съм имал съмнения. Сега съмнения нямам. Разбирам, че трябва, защото, ако ние си тръгнем, кой ще остане да защитава Украйна.

- Разкажете най-смешната история, която Ви се е случвала в зоната на бойни действия?

- Много смешни истории имаше. Например тази, когато бяхме веднъж с приятел с кола, когато още бойните действия бяха в Николаев, през 2022-ра. Пътуваме с колата през нощта. Отворили сме карта и караме, караме, караме. От тук, от там, наляво, надясно. И пристигаме в някакво село, неизвестно какво. Гледаме пак картата – ние сме отишли право при руснаците. И после тихо, бавно, на заден ход… Извадихме късмет, измъкнахме се оттам. После седяхме в колата, смяхме се. Просто отидохме и се върнахме.

Друга смешна история. Идват при нас момчета, едното има малки проблеми с говора. И той дава доклад, на военен сленг 4.5.0. – това значи, че всичко е наред. И те не разбираха какво трябва да кажат и казваха четири по нула цяло и пет, 5.0.4. Така че, момчетата се шегуват, всичко е позитивно, всичко е, така да се каже, нормално.

- А най-тъжната?

- Най-тъжно е, когато загиват твои близки. Момчетата са част от твоето семейство вече. Много свикваш с тях и най-печалното е, когато умират. Аз имах командир, много добър командир, който винаги тръгваше първи и винаги казваше „Аз ще умра в боя“. Но така се получи, че той загина от вражеска мина. Аз с него така се бях сприятелил, бяхме много близки с него. Пред очите ми го уби вражеска мина. Всичко това много тежко го преживях. Най-тъжното на войната е смъртта. Защото много се привързваш към хората. Някои казват, че на война не трябва да се привързваш към хората, че трябва да се държиш на разстояние. Но въпреки това се привързваш, така или иначе общуваш с хората, независимо какъв е човекът – добър или лош, все някак свикваш.

- Кой е най-големият Ви страх?

- Даже и не знам. В началото ми беше страшно, когато имаше обстрел или бой. С времето дори не се и замисляш за това. Просто си вършиш работата. Страхът се появява повече после. Страх, че ако, не дай боже, загинеш или се случи нещо с тебе, семейството ти остава. И какво ще стане по-нататък с тях. Тоест, ако загинеш там, на тебе няма да ти е страшно. Загинал, значи загинал, толкова. Страхът е най-вече за семейството.

- Вие като военен, чувствате ли подкрепа и помощ от тази част на обществото, която е в тила?

- Да. Аз имам хора, които са в тила, които винаги ни помагат много. Даже не се налага да търсим помощ, те сами ни се обаждат и питат от какво имаме нужда. На нашата рота, конкретно на нас, ни помагат хора, наши близки и познати, които конкретно ни помагат и с храна, и с ремонт на колите, и с различни прибори за нощно виждане, със старлинки помагат, за да имаме връзка.

- Разкажете, ако може, какво се случва сега на Херсонското направление и в Кринки.

- На Херсонското направление в момента се водят боеве, разбира се. Десният бряг – това е Херсон, левият бряг – това е Кринки (спрямо течението на река Днепър, ако гледаме картата, е обратното). В Кринки се водят жестоки боеве. Нашите военни се опитват да удържат плацдарма. Държат се до последно. Хора не достигат, за да се разшири този плацдарм. И отбраната се държи. Хората, които са на десния бряг, които по здравословни причини не могат да отидат на левия бряг през реката, държат отбраната. Не дават на врага да преплува от нашата страна. Има такива места, където, да допуснем, може да се преплува, там има позиции, там стоят хора. А на Кринки е много сложно. Живо място не е останало, всички къщи са разрушени, всичко е разбито. Но момчетата не падат духом, отиват, работят и правят всичко възможно да отбият врага възможно най-далеко от Херсон, за да могат хората в Херсон и близките села, където достигат миномети и артилерия, да могат да живеят нормално, без обстрели.

- А как мислите, защо в началото на войната големи части от Южна Украйна бяха така бързо окупирани?

- Мисля, че защото просто не са били готови за това. Никой не допускаше, всички мислеха, че няма да има война. Мисля, че не бяха готови. И най-вероятно, защото нямаше достатъчно оръжие и хората бяха малко. Но съм убеден, че не бяха готови да посрещнат врага. Хората не възприемаха сериозно цялата ситуация.

- В това число и военното командване ли?

- Да, и военното командване също. Може във военното командване да са знаели нещо, но сега ние нищо не можем да кажем със сигурност.

- Как гледате на идеята да се сключи примирие с цената на окупираните територии?

- Смятам, че ако вземем за пример Донбас, той вече е Русия. Аз мисля, че там хората имат друг манталитет, вече са свикнали да живеят по друг начин, свикнали са да живеят по закона на Руската федерация. Да започнем от това, че войната започна през 2014-та година, вече 10 години. За 10 години там мисленето на хората се е променило, аз мисля, че те самите вече не искат в Украйна. Те самите не знаят къде искат. Донбас вероятно вече няма да бъде Украйна, това е мое мнение. Относно Крим има на какво да се надяваме и има смисъл да се посражаваме. Там живеят не само украинци, но и татари. Знам, че много от тях не искат да живеят в Русия. Ако направим сравнение, аз знам, че в Крим много хора не искат да живеят в Русия, а в Донбас, по техните думи, те не искат да живеят в Украйна. Ако въпросът за окупираните територии се сведе до това, Русия да вземе Донбас, нека го вземе. Ние ще го загубим, но ще спасим много животи. Не зная… Моето мнение е такова.

- Смятате ли, че Украйна трябва да следва примера на Израел? Да осигурява военната подготовка на всички граждани, да съобщава загубите, за да знаят хората на каква цена живеят?

- Мисля, че да. Трябва да знаят. И трябва да има военна подготовка. Хората трябва да знаят на каква цена се освобождава даже малко парче земя, например един километър, какво значи да го преминеш и да го заемеш… Хората у нас не разбират това, те мислят така „Я, какво ли става там, колко са се придвижили?“, а трябва да осъзнават. И обучение трябва да има. Ето, в Израел започна война и веднага обявиха война. Аз мисля, че ако у нас веднага бяха обявили война, всичко щеше да е по друг начин, не така, както сега. (От юридическа гледна точка война няма, Русия е обявила специална военна операция, а Украйна – военно положение). Има хора, които не са пострадали, и те си казват „Мене не ме засяга, дано така да продължи“.

- Какво според Вас политическото ръководство на страната трябва да промени по отношение на войната като цяло и по отношение на военните?

- Никога не съм се замислял за това. Отношението към хората навярно трябва да се промени. Всичко трябва да работи за войната, заводите трябва да работят за войната, трябва да има производство на дронове и всичко останало, защото сега е война на дронове. Който има повече дронове, той и ще спечели войната. Аз така мисля. Не артилерията ще спечели войната, а дроновете. Защо не организират голямо производство и да правят тези дронове. Смятам, че правителството трябва да се насочи към производство на различно въоръжение, тогава може да се очаква някаква промяна и раздвижване, някакъв напредък.

- Как се измени войната? Вие казахте, че в началото на войната не са достигали оръжия и техника, сега има ли промяна?

- Сега има, да. Сега въоръжението е повече, не толкова, колкото ни се иска, но е повече. И преди това казах – единственият проблем са дроновете… Сега проблем номер едно са дроновете.

- Как мислите, Западът помага ли достатъчно на Украйна, или не?

- По мое мнение достатъчно помага, но не всичко отива там, където трябва.

- Какво бихте казали на тези европейски граждани, които са започнали да забравят войната?

- Нека да дойдат да видят какво се случва тук, ако забравят за войната. Война има. Една подробност – при нас войната е на фронтовата линия, а това, което показват по новините, са други градове. Например Одеса, Одеска област, там всичко е добре, война няма. Но от местата, където е войната, оттам много малко показват. Война в действителност има и за нея не трябва да се забравя, защото, както показа опитът, когато всички забравиха, ето какво се получи. Не бяха готови хората, не допускаха, че ще има война. Така и европейските граждани трябва да се поучат от тъжния опит на Украйна, трябва да разберат, че всичко може да се случи, и при тях също може да избухне война. Сега времето е такова, не е ясно какво ще бъде утре. Трябва да се внимава.

- А как се отнасяте към мобилизацията и към тези методи, които военкоматите прилагат?

- Не трябва насила да пращат хората на война. Ако вземат насила някого, той няма да воюва. Човек сам трябва да избере. Ако иска да воюва – отива да воюва. А да го вземеш насила… При мен служат момчета, които точно са ги свалили от маршрутките и са дошли на война. А има и момчета, които са разбрали и са приели и вече са наистина добри военнослужещи. Но те са по-малко, повечето просто бягат и в момента се издирват.

- А какво трябва да направят обществото и властите, за да са мотивирани хората да воюват?

- Не зная. Но със сигурност не бива със сила да събират хора. Трябва някак да се обясни на хората, че мобилизацията е процес, който протича постепенно и в различните етапи ще имат време да се приспособят. Много от тях мислят, че като ги призоват в армията, веднага ще ги отправят „на нулата“, както се казва. А всъщност, когато ги вземат, не ги пращат веднага да се бият, не ги заставят веднага да отидат на предните линии. Трябва да се обясни на хората, че в началото има обучение, има курсове. И не всички, които са призвани, ще отидат и могат да отидат да воюват. Не всички ще влязат в боя с автомат. В армията има много различни дейности и „професии”, да стреляш с автомат, е само една от тях. Има и деловодители, има механици, шофьори, заварчици… Хората трябва да знаят, че ако отидат в армията, не е задължително да воюват, да участват в бой. Те могат да са там и да се занимават с нещо друго полезно.

- А при Вас как се случиха нещата? Вие доброволно сте отишли във военкомата да се мобилизирате. После какво?

- Сформира се бригадата ни. Полека-лека ни подготвяха за това, че ние ще живеем някъде в полето, в посадките. Първоначално се разположихме в едно училище. Често ни пускаха да си ходим вкъщи, после по-рядко, само събота и неделя, след това веднъж на две седмици. После ни преместиха в посадка. Казаха, че там ще поживеем месец, след което ще си идем до вкъщи. А после полека-лека започнаха да ни придвижват, придвижват, придвижват. Постепенно – отначало трета линия, после втора линия, после първа линия, а после на нулева. Това е в продължение на почти две години.

- Какво е победата за Вас?

- За мен краят на войната е това да мога да съм си у дома. Да мога нормално да спя, нормално да ям. Да не се страхувам. Да мога спокойно да отида в града, да ходя със семейството си, където поискам. Да не е като в момента – аз постоянно съм там, все едно че съм на фронта. Уж спя, но не спя. Ето, сега съм вкъщи в отпуска, но пак не спя нормално, събуждам се през нощта, не разбирам къде се намирам. Победата – това е чисто небе, хората да се разхождат спокойно, никой да не се страхува, че ще има бомбардировки и обстрели. Да настъпи мир, тишина.

- Как си представяте деня, в който войната свършва? Когато настъпи тази победа, какво ще правите?

- Не знам. Представям си как всички момчета ще викат, ще се радват. Ще стрелят във въздуха, в небето. И после, разбира се, всеки ще се реши какво да прави. Войната ще е свършила, ще се измисли какво нататък да се прави. Не знам, не си представям кога ще бъде победата и как ще бъде. Радостно ще е, разбира се. Аз помня, когато от Николаев отидохме в Херсон, когато освободихме Херсон. Колко хора имаше, как ни посрещаха всички… Може би ще е нещо подобно…

- Разкажете по-подробно за това.

- Еуфория беше. Отидохме на площада, там беше пълно с хора. Идваха при войниците със знамена, искаха да им се подпишем, питаха кои сме, откъде сме. Хората носеха домашна храна, бяха приготвили и борш, и колбаси и пирожки. И хранеха всички войници, които всъщност трудно стигнаха до Херсон. Аз помня тези моменти, когато имахме една тушонка и сухпайк за седмица. А там като пристигнахме… и хората с този борш и с тези пирожки – всичко толкова вкусно беше, домашно. Това също е вид малка победа. Хората се радваха.

- Благодаря Ви за интервюто! Пожелавам Ви тази радост да бъде по цялата територия на Украйна. И дано всички, по възможност, се върнете живи и здрави.

- И аз Ви благодаря! Победата във всеки случай ще дойде. Ние няма да се предадем.