"България ще признае Арменския геноцид два часа след САЩ"

Всички знаем кой е Хайгашод Агасян, така че тук няма да разказваме неговата творческа биография, а ще говорим по един много тъжен повод. 24 април ще бъде и една много  мрачна дата, когато се навършват 100 г. от арменския геноцид. Отнетите без време са близо милион и половина животи, които няма как да бъдат забравени никога и трябва да получат поне своята историческа справедливост, а Хайгашод има пълното право да задава въпроси и да търси своите отговори. Папа Франциск съвсем наскоро обяви, че през 20 век, по жестокост и нечовечност, кървавият произвол спрямо арменците е сред най-големите престъпления наред с фашизма и сталинизма. Знаем какви реакции последваха. Големите нации обаче са затова големи, защото имат силата и достойнството да признаят и да се извинят на света за историческите си грешки и престъпления. Така направи Германия с признаването на Холокоста и изстъпленията на фашизма. Така направи и Русия, като призна клането в Катин. Знаем, че такива извинения не топлят потомците на жертвите, нито пък "разтоварват" по какъвто и да е начин съвестта на техните извършители. Въпросът е в това, че тези млади хора, които днес са Европа и голяма част от света, не са виновни и не бива да бъдат товарени с исторически обременености, за които изобщо не са и предполагали, че могат да се случат.   

Хайгашод, какво се пее в най-тъжните арменски песни? За планината Арарат или за някакво стаено отмъщение към една чудовищна несправедливост?

Воплите на арменците наистина са насочени към изгубената планина Арарат, която е символ на Армения.

Освен, че е в герба на страната, тя хилядолетия е била арменска. Там е спрял Ной, с което се гордеят всички мои братя по кръв.

От друга страна, въпреки мрачната годишнина от Арменския геноцид, в тези песни не става дума за отмъщение или някаква кървава саморазправа. Като че ли обаче все още съществува страхът, че тези неща могат да се повторят.

Мъката е огромна. Това е била Велика Армения и огромна сила, но в днешния си вид тя е едва 29 000 квадратни километра. Сега е само една шепа земя, която по чудо е спасена благодарение на величава битка на 28 май 1918 г., когато турските войски стигат само на десетина километра от Ереван. И ако градът беше превзет, тогава Армения щеше да престане да съществува като държава. Става обаче чудо. Историци разказват как камбаните са били непрекъснато цяла седмица в Ереван, как всички са призовани под знамената и тогава за първи път арменските войски разбиват турците. Това става при Сардарабат –

една местност, където има величав паметник. В крайна сметка Армения успява да отблъсне турските пълчища и да създаде една макар и малка, но независима република, която обаче просъществува само 2 години – от 1918 г. до 1920 г., преди да бъде съветизирана.

Каква, според теб, е истинската причина за тази трагедия – и от имперска, и от историческа, а защо не и от религиозна гледна точка?

Много съм мислил и чел по този наистина изключително важен и тежък въпрос, но и до днес нямам еднозначен отговор.

От една страна - вярно е, че арменците са имали добри позиции в Османската империя. Четейки исторически книги, а сега вече и в арменските вестници, там пише за немалко арменци, които са били на високи постове в империята. Били са везири, министри, архитекти и са хора, които са допринесли за величието на същата тази Османска империя. В станалото след това може и да има религиозна основа, но пак не съм убеден, че точно тези са причините за последвалата трагедия.

Как се случва така, че имаме 1,5 млн. жертви, без да има обявена война?

Да, да приемем, че имаме битка между две армии или между две държави – Армения и Турция. Тогава обаче наистина ще има жертви и от двете страни. Както е било, например, в битката на Армения срещу Персия през 451 г. Тогава арменците защитават християнството. Тогавашна Армения отблъсква персите, но загинали има и от двете страни, докато тук такова нещо няма. Напротив, събрали са първо много мъже, отвели са ги уж в казармите, където са ги избили. Същото става после с жени, с деца, които са хиляди.

Тогава сблъсък на религии ли е?

Ако приемем, че има някаква битка между религии, и ако толкова арменците са били мразени като първия народ, приел християнството, и това е трън в очите на исляма, пак не мога да си отговоря на един важен въпрос - защо много други мюсюлмански държави приемат арменците безрезервно и те дори са много обичани?

Виждал съм с очите си как това е точно така, например в Египет и Кувейт. Арменците са добре приети и са голяма колония и в Ливан, в Сирия, където често се говори за Алепо, а това си е арменски град в значителна степен. В целия този регион на арменците е подадена ръка и там и до днес има цели арменски квартали. Има училища, църкви, никой не ги закача. 

Т.е. нещата не опират и до религиозно обяснение на геноцида, но въпросът си стои – какво може да те накара да извършиш такова варварство и да избиеш милион и половина човеци? Дали пък причината не е в страха от това, че живееш не на собствена земя? Страхът от това, че един ден може и да се заговори за факта, че тези земи в Османската империя са изконно арменски, при това от хилядолетия назад? Наистина не знам, но мисля, че в един момент турците са преценили, че арменците, освен всичко друго, но и са на високи постове в империята и че това е вероятна опасност за тях.

Търсят ли арменците възмездие?

Не са ми попадали протоколи от делата срещу тримата основни главорези, които са осъдени на смърт през 1919 г. Това са пашите Енвер, Джамал и Талят, които получават тези присъди от местния трибунал, но успяват да избягат и тогава не получават възмездие. Получават го обаче няколко години по-късно, когато арменци ги намират по света и на практика изпълняват решението на турския съд.

Особено е интересна случката с убийството на Талят паша, който успява да избяга в Берлин. Там се скрива под чуждо име с надеждата, че няма да бъде открит. През 1921 г. обаче един голям арменец – Соломон Техлерян, успява да влезе в дирите му и посред бял ден го убива в Берлин. Соломон остава на място, където е и заловен. Има съд, но той е оневинен от германците и освободен. За този случай е направен дори филм. Германският съд приема мотивите на Техлерян, а именно че пред очите му са избити всичките му родственици и че това не е просто криминално престъпление, а именно възмездие. Други арменци се организират и Енвер паша и Джамал паша също намират възмездието си.

И да се върна на предния ти въпрос – за мен е необяснимо защо един народ, който живее на изконните си земи, трябваше да бъде обезличен по такъв начин и да бъде прекъсната огромна част от неговото възпроизводство? Избитите милион и половина арменци щяха да имат наследници и днес. Това са зверски отчупени клони от едно дърво с хилядолетни корени. Аз и моите предци, както и много други арменци, сме сред спасилите се по чудо и сме с огромна благодарност към България, която отвори границите си за нас. Много от нас са останали тук, но много други са минали през България и са отишли на Запад.

Признаването на тази трагедия от страна на Турция и до днес е тежък световен въпрос. Не е ли парадоксално, че редица държави не са го признали официално, но пък например цели 48 щата в САЩ са го признали поотделно. В България е същото – много общини признаха този геноцид, но пак поотделно – и тук пак няма признаване на държавно ниво?

Америка вероятно не иска да го признае официално, за да не влоши отношенията си с Турция. А знаем, че Анкара е стратегически партньор за Вашингтон на Южния фланг на НАТО. Знаем, че там има бази в близост до Русия, Иран, Ирак.

А за България какво да кажем? Както вече те попитах – изобщо не са малко общините тук, които признаха геноцида.

Тук искам да кажа, с чувство за хумор, и се надявам никой да не ми се сърди, а именно, че България ще приеме факта за геноцида в парламента два часа след американците. За мен това е истината, защото България е малка държава, зависима държава.

Много пъти съм говорил с наши депутати, които са сериозни хора. Често има известен страх от съседа. А Турция ни е съсед, при това мощен, с голямо влияние. И отговорът, който получавам от депутатите, е в посоката: Ако бяхме, Франция, Швейцария, или пък в Южна Америка, например – Уругвай, може би лесно щяхме да приемем, но ние сме съседи.

Знам, че ако направя една подписка и застана, например, пред «Шератон», ще събера хиляди подписи. Защото знам, че българският народ е изключително състрадателен. Няма никой да откаже, но знам, че вероятно има политически съображения. В тази връзка, позволих си, заедно с моя приятел - поетът и издателят Иван Гранитски, наистина да направим една подписка и за 100-годишнината от трагедията да намерим 100 видни български интелектуалци, които да изразят съпричастност. Това са все хора на духа, на изкуството, на науката, на културата.

Тръгнахме от човек на човек. Резултатът беше много радостен за мен, защото тази подписка бе подкрепена от академиците Антон Дончев, Васил Гюзелев, Георги Марков, Константин Косев, Светлин Русев. От много други изключителни имена като Стефан Данаилов, Любомир Левчев, Ценко Минкин, Недялко Йорданов, Стефан Цанев, Нешка Робева и още десетки други и се извинявам, че не мога да спомена всички.

Гордея се с тези 100 подписа, защото ако дори не признаваме, и ако нещо има извън нас, то съпричастността към страданията на арменците беше ясно показана. Това е бележита годишнина и ако не с признаване, то поне със ставане на крака и едноминутно мълчание може да бъде почетена и в парламента. Да се почете паметта на тези невинно избити хора.

Европейският парламент като цяло вече има такава декларация, Европейската народна партия отделно подписа такъв документ.

Какво се случи с вашата подписка и каква беше реакцията на ДПС?

Дали сме я на всички парламентарно представени политически сили у нас без ДПС, защото да я дадем и на тях би било безсмислено. Макар че и те, които са приели, че са партия за права и свободи и декларират, че са приели европейските ценности, би трябвало с ръка на сърцето да приемат този факт. Дори само защото това няма нищо общо със съвременните турци. А ДПС дори напуска демонстративно парламента, ако този въпрос се постави по какъвто и да е начин.

Да, все повече от самите турци изразяват съпричастност, при това открито. Дори се стигна дотам, че един Нобелов лауреат като Орхан Памук изрази такава позиция, беше осъден, но после оправдан.

Това е точно така. Големите турски интелектуалци наистина признават този факт и дори призовават това да се случи на официално ниво, поне като съпричастност.

Какво чак толкова би се случило, ако все пак официална Анкара признае този исторически факт и погледне на собствената си история със собствените си очи?

Означава да прояви историческо, но и европейско достойнство. Има много такива случаи, дори по-драстични. Например – какво се случи с немския народ, с Германия? Нима достойнството на тази страна падна в очите на света с признанието за фашизма? Напротив – тя се извиси, извини се, поклони се пред жертвите и затова тук говорим за една велика Германия и за една голяма държава. Тези дни от един арменски вестник разбрах, че канцлерът Ангела Меркел ще бъде на 24 април в Ереван на поклонението, посветено на арменската трагедия. Там ще бъдат още френският президент Франсоа Оланд, руският Владимир Путин.

Спомена Германия, но Москва също си призна за зверствата в Катин.

Точно така е. Но именно в това е достойнството на големите държави. Това е част от историята. Затова и големите никога не вменяват вина на следващите си поколения. Каква вина да търсим у съвременните турци, които са много интелигентен народ? И откъде накъде? Всичко това се е случвало преди цели 100 г. Това е история, която е редно да бъде призната, за да не се случи никога повече.

У нас, автентичните арменци, и до ден днешен остава една горчивина, че България не се нарежда до тези цивилизовани държави, защото и десет страни от ЕС признаха геноцида. Да, ние ще сме вечно благодарни на общини като Бургас, Пловдив, Хасково и още много други. Аз, колкото и да съм арменец, защитавам българската кауза, защото зад мен стои България. Моят род живее тук от началото на миналия век. Когато ходя по света, независимо, че съм по кръв арменец, аз винаги ще си остана Българин. Това е.