Можем ли да осъдим БДЖ за лошо пътуване?

Поводът за тази статия е среща с човек, който сподели какво е преживял, при пътуване с влак. Лошото в случая е, че той страда от тежко заболяване, което се е задълбочило след няколкочасов престой в студения влак. Изживял е болки и страдания, които не се ограничават в часовете, прекарани на студа, а продължават месеци наред след това. Не предприема действия, защото чувства несигурност в изхода на едно евентуално заведено дело.

Това, което аз знам със сигурност, като човек пътувал по маршрута София-Пловдив в продължение на повече от 5 години (ех, студентски живот) е, че недоволни хора има. Освен това дискомфорт, в резултат от закъснения, липса на отопление, лоша хигиена също.

След тези среща и мои размисли (и спомени) реших да ви запозная накратко с практиката на българския съд в тази насока. Защото Закон за железопътния транспорт съществува и там се намира, и разпоредбата, която урежда отговорността на превозвача за живота и за всяко телесно или психическо увреждане на пътник, причинено по време на превоза, когато пътникът се е качвал, или е слизал от него, както и при товаренето и разтоварването на багажите.

Практиката на съдилищата не е богата, което е индикация, че потърпевшите не предприемат действия в насока защита и обезщетение за претърпени болки, страдания и имуществени вреди.

В един от случаите, превозвачът е отказал да заплати обезщетение на пътник, който при причиняване на телесната повреда, се е намирал във влака без да има предварително закупен билет. Позовавайки се на това, е искал от съда, подаденият иск да бъде отхвърлен като неоснователен. В решението на последната инстанция, Върховен касационен съд, обаче се посочва, че задължението за обезвреждане не произтича от наличието на валидно сключен договор за превоз, а се основава на института за непозволено увреждане.

Животът и здравето на гражданите, ползващи железопътния транспорт, не са предмет на договора за превоз и вредоносното засягане на тези ценности е винаги непозволено, независимо от това дали лицето има закупен билет.

Фактическата обстановка, описана в друго решение е следната: при пристигане на влак на гарата, същият спира 150-200 метра след перона, при което от последното стъпало на вагона и земята разстоянието е голямо. Вследствие на това, при слизане пътникът пада и счупва бедрената си кост. Претърпява операция и месеци наред е обездвижен.
Предявеният от него иск за имуществени и неимуществени вреди е уважен от съда.

На това място, искам да акцентирам на следното: когато се търси обезщетение за имуществени вреди, изразени в разходи за лечение, усилена храна, чужда помощ, следва да бъдат представени всички доказателства за действителното им извършване, както и за размера им. (Постановление на Върховния съд)

В друг случай, пътник е пострадал в резултат на отчупване на парче от тавана в купето, където се е возил. В медицинска експертиза са констатирани отток на главата и кръвонасядания, в причинна връзка с удара. Превозвачът отново е осъден да заплати сума, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди.

Разнообразието в случаите може да бъде голямо. Исках просто да представя примери, от които ясно да е видно кога може да се приеме, че превозвачът носи отговорност. И съответно, ако някой от четящите тази статия припознае себе си в подобна ситуация, да знае, че…права има. Независимо от възможните отговори, които получава.

Превозвачът може да се позове на „непреодолима сила” и по този начин да аргументира освобождаването си от отговорност. Само, че невинаги лошите метрологични условия(защото това е обичайния случай) могат да обосноват наличието на такава. Задължение на превозвача е да полага грижата на добрия търговец, т.е. да положи усилия за промяна и предотвратяване хода на неблагоприятните обстоятелства. Ако те, въпреки това, настъпят…тогава ще е налице хипотезата, която го освобождава от отговорност.

Как обаче могат пътниците да потърсят обезщетение, в случаите когато пътуват с влакове, които се движат с часове закъснение, при дълги престои на различни гари и при лоши условия. Фактори, които обуславят много повече от „причинено неудобство”.

Въпросът със задълженията на превозвача при закъснение е уреден в Регламент (ЕО) 1371/2007 г. на Европейския парламент и Съвета от 23.10.2007 г., относно правата и задълженията на пътниците, ползващи железопътен транспорт. В него е предвидена възможността държавите-членки да въведат изключение от прилагането на разпоредбите на регламента за вътрешни услуги за железопътен транспорт за максимален срок от 5 години, който срок може да бъде подновен два пъти за не повече от 5 години всеки път. Съответно България е отложила действието на разпоредбите (по-голяма част от тях) на Регламента. Оттук, възниква и възможността превозвачът да се позовава на липса на правно основание за заплащане на парично обезщетение в горепосочените хипотези.

Следва ли от това, че пътник не може да потърси правата си пред съд…?Може ли в правова държава да не съществува механизъм за защита на права на лица, потърпевши при некоректно изпълнен договор за превоз, защото купувайки билета си, вие сключвате договор за превоз? Отговорът на въпроса е не. В закона съществуват различни възможности за реализиране на отговорността.

Уредбата на договора за превоз е в Търговския закон, а в Закон за задълженията и договорите е регламентирана възможността изправната страна да потърси обезщетение.

Според конкретния случай, не следва да се подценява и деликтната отговорност, отново уредена в Закон за задълженията и договорите.

Кой път на защита трябва да се следва… зависи от случая, от конкретните факти и обстоятелства.

И накрая искам да цитирам заключението на доклада на Европейската комисия от 11.03.2015г.:

„….. може да се каже, че държавите членки са предоставили значителни изключения през първите пет години от прилагането на Регламент (ЕО) № 1371/2007 и в близко бъдеще могат да се очакват само много ограничени подобрения. Ето защо равнопоставените условия на конкуренция между железопътните предприятия и високата степен на защита на пътниците в ЕС все още са далеч от това да се превърнат в действителност.”

Т.е. адекватната защита на правата на пътниците, както и съществуването на гаранции за реализирането й не е проблем на национално ниво, а като цяло съществува в рамките на Европейския съюз. Защо самите държави-членки (повечето от тях) отлагат прилагането на разпоредбите на Регламента? А, от друга страна, защо европейският законодател го позволява?Въпроси, на които поне аз не си отговарям еднозначно.

------------

Текстът е препечатан от блога на адвокат Генчева. Заглавието е на редакцията.