Истински ли е европейският парламентаризъм?

През февруари 2014 г., три месеца преди предстоящите избори за Европейски парламент (ЕП) на 25 май, Федералният конституционен съд (ФКС) в Германия взема спорно решение. Минималната бариера (цензус) от 3 процента от общия брой гласове, която всяка партия трябва да прескочи на изборите, за да излъчи свой евродепутат, е обявена за противоконституционна и премахната.

Причина за присъдата са подадени жалби на множество малки партии, които смятат ограничението за дискриминационно. Според тях наличието на цензус нарушава както правата на малките партии, така и принципа на равенството на гласовете. Гласовете за партии под бариерата остават неотчетени, и заради пропорционалния принцип на вота де факто се разпределят между по-големите играчи.

Това не е първото подобно решение на немския Конституционен съд. През 2011 година тази бариера е свалена от 5 на 3 процента поради същите причини. На европейските избори две години по-рано цели седем партии се оказват малко под петпроцентовата летва и гласовете на техните избиратели не биват отразени в крайния резултат. Оттам и доводите бариерата да бъде понижена, а впоследствие и напълно премахната.

Критици на тази мярка подчертават, че цензусът е жизнено необходим за запазването на работоспособността на институцията. Ако твърде много партии получат правото да излъчат свои депутати, това може да доведе до нежелана фрагментация на парламента, да затрудни формирането на ефективно мнозинство и да усложни или блокира напълно процеса на взимане на решение.

И наистина, присъдата на Конституционния съд доведе до озадачаващи изборни резултати: през 2014 г. иначе умерената Германия за първи път излъчи евродепутати от малки популистки и крайни партии като евроскептичната Алтернатива за Германия (AfD) и откровено дясноекстремистката Национал-демократическа Партия (NPD).

Най-куриозният немски евродепутат обаче несъмнено е репортерът сатирик Мартин Зонеборн, който се кандидатира на шега с пародийни предизборни лозунги като "Да на Европа, не на Европа!" и "Не на нормираните евро-пениси!", и - при липсата на цензус - получи достатъчно гласове за мандат.

Но най-странното в решението всъщност е неговата юридическа обосновка. Защото при изборите за Немския Бундестаг продължава да съществува петпроцентов праг, който ФКС счита за необходим и неотменим. За да обясни това противоречие, Съдът се позовава на два факта: първо, че Европейският парламент няма същите функции като националните парламенти; и второ, че нивото на политизация в него е сравнително ниско и липсва ясна разграничителна линия между "управляващи" и "опозиция".

Действително в ЕП най-важните и основни решения се взимат с широки проинтеграционни мнозинства - както от най-големите фракции на Европейската народна партия и Социалистите, така и от Консерваторите, Либералите и Зелените. Затова и по преценката на ФКС липсата на минимална бариера не би могла да доведе до нежелана фрагментация, която да затрудни изграждането на стабилно работещо мнозинство.

Иначе казано: Европейският парламент въобще не е истински пълноценен парламент, затова и няма защо да се тревожим за правилното му функциониране. Поне засега не. Оправдано ли е това латентно пренебрежение към една европейска институция? Европейският парламент действително е орган своего рода и функциите му са в известна степен аналогични, но не и напълно идентични с функциите на един "нормален" национален парламент.

Така например ЕП участва в обикновената законодателна процедура на Съюза, в която взима решения съвместно със Съвета на министрите. Но областите, в които тази процедура може да се прилага, остават ограничени на брой въпреки постепенното разширяване на употребата ѝ (Лисабонският договор например прибавя около 45 нови законодателни области към обсега ѝ).

Затова и компетенциите на Парламента остават сравнително тясно дефинирани. Освен това той няма право на законодателна инициатива - то остава резервирано за Европейската комисия. Така Парламентът е лишен от едно ключово конституционно право на законодателните органи.

Съмнително е обаче дали съпоставката с националните парламенти е достатъчен довод, за да се определи функционирането на ЕП като непълноценно. Полуприкритият аргумент на ФКС, че един парламент е "истински", само ако оперира в рамките на националната държава, издава склонност към прекомерен конституционен догматизъм и може би дори към тих евроскептицизъм.

Такава интерпретация обаче е безсмислена извън рамките на правната догматика - и дори в нея. Европейският парламент не е национален, а наднационален орган и като такъв има право на дневен ред и на компетенции sui generis. Това, че те не се припокриват напълно с националния аналог, не оправдава омаловажаването му, а още по-малко приемането на защитата на неговото правилно функциониране за второстепенна грижа.

Европейският проект е все още недовършен процес и не е ясно дали изобщо ще достигне до точката на статична институционална фиксация. Затова и Европейският парламент също остава недовършена институция и компетенциите и задълженията му подлежат на дългосрочни модификации. Досегашната му история е показала, че стратегията за интеграция чрез постепенно подобряване и разширяване на пълномощията на наднационалните органи е ефективна и продуктивна.

Оценката на тези органи през тесните понятия на националната държава е колкото неточно, толкова и контрапродуктивно за обединението на европейските народи. Още повече, че в настоящите кризисни времена институционалният баланс на ЕС волю-неволю се измества в полза на Европейския съвет, давайки му все повече пространство за безотчетни едностранни решения. В тази ситуация на де факто доминация на изпълнителната власт един още по-силен и още по-„истински” европейски парламентаризъм като институционален контрабаланс е не само възможна теоретическа спекулация, а реална необходимост за оцеляването на Съюза.