Какво да правим с Паметника на Съветската армия?

Проблемът с Паметника на Съветската армия загнива от 1989 г. насам. Вечната признателност е стар и тъжен момент в българската идентичност. Много ще е жалко, ако пак избягаме от съдържателните въпроси, пише Ивайло Дичев.

Паметникът на Съветската армия освободителка ме кара да си спомня пиесата на Йонеско „Амедей или как да се отървем от него“. Там сцената постепенно се изпълва от труп, „страдащ от неизлечимата болест на мъртвите, геометричното разрастване“, а двойката се чуди откъде е дошъл и как да си отвоюват жизненото пространство.

Защото проблемът с този паметник от 1989-та насам расте и загнива. Политическият смисъл на проекта, възложен при управлението на сатрапа Васил Коларов, е повече от ясен. Съветската армия освобождава България, народът я посреща с благодарност и - олицетворен от работника, майката и детето под вдигнатия шмайзер на върха - тръгва към комунизма. За да няма колебания какво точно ни се донася и за какво благодарим, източният барелеф е посветен на Октомврийската революция, произвела тоталитарния режим.

Как големият брат поучава малкия

Вечната признателност е един стар и тъжен момент в българската идентичност. Вгледайте се в „Моста на дружбата“ над Перловската река. Четири скулптурни групи показват как големият брат поучава малкия: богатир и опълченец, съветски воин и български партизанин, съветски специалист и български техник, колхозничка и селянка. В тон с тази наивна естетика руският персонаж е винаги физически по-висок от нашия.

Много пъти беше отбелязан и фалшът на Паметника на Съветската армия (ПСА), който изобразява битка, въпреки че Съветската армия тук с никого не е воювала. Съвсем друго е отношението към Братската могила в Борисовата градина. Пак я рисуват, поругават, пакетират като Пижо и Пенда, но рядко чуваме призиви за премахването ѝ. Просто там наистина са заровени кости, при това на български партизани. Каква е тяхната роля, дали споделяме идеологията им - това е друг въпрос, но този мемориал за разлика от много други е истински.

Войната разкри истинския облик на Русия

След десетилетия караници по темата най-после взе да се оформя съгласие от 2/3 около това, че разделящият ни паметник трябва да иде в музея. Основен фактор за това беше войната в Украйна, която разкри истинския облик на Русия, насочила срещу нас ядрените си ракети. Важна роля изигра освобождаването ни от енергийната зависимост, чрез която Москва бранеше и паметниците си. Да не забравяме и маргинализирането на БСП под вещото ръководство на г-жа Нинова. Заедно с „Възраждане“ социалистите биха имали по-сериозно влияние, но засега май не смеят да застават твърде открито рамо до рамо в защитата си на Кремъл. Нужна е, разбира се, и идеологическа спойка на новата ротационна коалиция.

Възникна въпросът какво да правим с паметника. Нека припомним и неуспешните опити на артисти и архитекти да измислят проект за музеифицирането на комплекса, така че политическият му смисъл да се трансформира в културно-исторически. Най-екзотична беше идеята на арх. Игнатов, злополучен кандидат-кмет на десните, паметникът да се засипе с пръст и да продължи да съществува в хралупа под така полученото хълмче.

Между крайните привърженици и противници на монумента постепенно се наложи мнението, че той все пак е културно наследство, което следва да се пази като свидетелство на една епоха. А и защото скулптурите са дело на известни творци като Любомир Далчев, Васка Емануилова и Иван Фунев, платили естетическа дан на онази епоха. Първоначално се мислеше те да бъдат преместени в Музея на изкуството от периода на социализма - но ето ти проблем: Яра Бубнова, директор на Националната художествена галерия, част от която е той, посочи разнообразни трудности, свързани с преместването на това огромно количество метал в онзи заден двор, който и без това в момента е пълен със статуи. Изглежда има проблем и с терена, който може да поддаде. Според нея по-добре би било скулптурите да се пренесат в Национално-историческия музей, където има място колкото искаш.

Проблемът не е технически

Много ще е тъжно, ако отново избягаме от съдържателните въпроси, подменяйки ги с технически трудности. Така разрушиха монумента „1300 години България“ в НДК - плочките се отлепвали и било опасно да не ти падне някоя на главата. Отвъд техническите трудности, музеят в Дървеница е сам по себе си тежък провал. Наместо да представя онази епоха, той е един вид склад на бракувани статуи без всякакъв коментар. А що се отнася до изложбената зала, там ще видите всевъзможни изложби от типа „Портрет на луната в черно“, но не и разказ за комунизма. Да не говорим за крайно неподходящата локация или безизразната сграда. Ставащото може би е повод да се преосмисли този несполучлив проект. Но дали има сили, воля и пари за истински музей на соца в тази нестабилна политическа обстановка?

Що се отнася до идеята на Бубнова статуите да бъдат отнесени в Национално-историческия музей, тя е технически най-лесно осъществима, но според мен представя друг съдържателен проблем. Българската история там е представена едномерно и патетично, според идеологията на учебника по история. Как ще се впише в този разказ съветската бронзова грамада?

Представете си паметниците на благодарността в България до вертолетите и оръдията, изложени там за прослава на българската армия – дали комунизмът няма да заприлича на апотеоз в славното развитие на благодарната нация? Разбира се, възможно е самият музей да се преосмисли и започне да представя с разбиране не само светлите, но и тъмни моменти от историята ни, което е впрочем смисълът на историческото занимание. И времето на османска власт, и золумите от Балканските войни, и гоненията на евреите през времето на приятелството с Хитлер, и разбира се – комунизмът. Отсега ви казвам – няма да се случи скоро.

Има и други идеи

Идва ми на ум и трети вариант: да се пренесат скулптурите при споменатата Братска могила, която е със същата стилистика и внушения, а както казах, очевидно ще си остане там. Ще се получи един парк на статуите, с какъвто започнаха музеифицирането на комунизма край Будапеща през 1993 година. Място за разходка на любопитни туристи и кучкари - забавно, може би поучително, ще е, ако направим усилие да представяме чрез тези обекти историята на онзи период.

Вероятно ще се появят и други идеи. По едно време Димитровград имаше амбицията да се превърне в един град-музей на комунизма; бяха отправили молба към българските градове да им пратят комунистическите си монументи, за жалост никой не откликна и какво стана с идеята, не знам. Имаше хляб в нея, но може би силите на общината не са стигнали. Дето се казва може да се пренесат статуите на Бузлуджа около „Летящата чиния“. Може да се появи частен предприемач, който да измисли как да излага тези обекти, вероятно би намерил европейски фондове. Боя се, че ще съборят паметника, ще приберат статуите на склад и тогава ще започнат да мислят.

Паметник на Аспарух?

Другият въпрос е какво да се прави с освободеното от освободителите място. Ако се следва абсурдната логика при събарянето на „1300 години България“, трябва да върнем там зоологическата градина, където някои от нас сме ходили в детството си. Ако нещо може да ме разубеди в нуждата от махането на монумента, това са патриотичните идеи там да се издигне паметник на Аспарух или някой друг герой. Страната ни е пренаселена от паметници и те стават все по-грозни и безизразни, без всякаква връзка с мястото, където се издигат, най-често резултат от частни пари, съчетани с общинарски популизъм. Да се сложи на мястото на шмайзера хан Аспарух, който никога не е стъпвал в София и няма нищо общо със сталинската естетика, би било, меко казано, идиотизъм.

Градинката се оформи като пространство за младежки игри, панаири, художествени проекти. Защо да не си остане такова? Като междувременно се изкопае един голям подземен паркинг за онези, които ще го посещават. Вярно, ще кажете с нещо трябва да се запази паметта на мястото (и на зоологическата градина, моля!), но нека това измислят художниците. Дето се казва практиката на рисуване по статуи може да се превърне специфична софийска забава: например графитерски състезания върху пластмасови фигури на политици и звезди. Само нека това пространство не се натоварва идеологически, нека в този град има малко свободен въздух.

Другите монументи на комунизма

Успоредно с тази за паметника тече караница за това какво да се прави с монумента на Бузлуджа. Аз не виждам проблем той да стане хижа, концертна зала или каквото измислят. Това все пак не е центърът на държавата ни. Не само неправилно, но и невъзможно е да се изличат всички следи на комунизма - от НДК до комплексите в „Младост“. Обществото ни трябва да се научи да йерархизира. Трябва най-първо да преосмислим онези символи на комунизма, които са свързани с властта в онази мрачна епоха и все още заемат центъра на публичното ни пространство.

Затова възмутително ми се вижда връщането на депутатите в Партийния дом - пак заради едни технически съображения, столовете били по-удобни. Какъв хубав културен комплекс можеше да се направи в онази сграда – с музеи, концертна зала, каквото се сетите. Кастрираха му звездата отгоре и мислят, че са преборили миналото. Дано не ни извъртят подобен номер с Паметника на Съветската армия.