Има ли турско национално малцинство у нас?

Г-н Местан драматично се завърна на политическия хоризонт в ролята на наш, роден Нелсън Мандела, поставяйки въпроса за признаване на българските турци като национално малцинство.

В друг момент тази новина би имала потенциала да отвее в забрава имотния скандал, както обикновено правят национал-телевизионните дразнения.

Само че този път, като изключим Джамбазки, който обяви, че ще го съди за държавна измяна (в момент, в който е притеснен, че Европарламентът ще обезсмисли битката му срещу пакета "Мобилност"), заявката не стресна никого. Единствен г-н Хекимян поспори с лидера в едно предаване с банер „срещу конституцията“.

Но нека отидем отвъд предизборната политическа игра – има ли турско малцинство у нас? Въпросът е риторичен, очевидно е, че има. И да се повтори културно-административният геноцид на това население от 80-те години, когато властта твърдеше, че турците са се объркали и всъщност са българи, е невъзможно.

Дефиниция за национално малцинство?

Виждаме турско малцинство около нас, но от друга - по документи - сякаш го няма. Защото когато подписахме Рамковата конвенция за малцинствата, ние тържествено заявихме, че сме съгласни с хубавите принципи и бихме ги изпълнявали с радост, само дето, пусто, у нас национални малцинства нямало. И това стана далеч преди да ни е сполетяла националистическата истерия от последните години – във времена, когато начело бяха проевропейски политици!

Проблемът като че ли е в самото понятие за национално малцинство. Няма общоприета дефиниция за него дори в Рамковата конвенция. Самата дума „нация“ неизбежно извиква асоциации с политически проект: нацията е обособена културна общност със собствени институции и воля за суверенитет. Национални малцинства често се мислят като групи, свързани с друга, вече съществуваща национална държава - например руснаците в Украйна, унгарците в Румъния, българите в Югославия и тъй нататък. Близостта с една могъща и все по-агресивна Турция не може да не предизвиква известни страхове.

Неопределеността на термина позволява на всяка страна да си го тълкува както си иска. В места като Белгия и Италия например говорят за лингвистични групи, Австрия и Англия предпочитат да наричат групите етнически; Франция пък се опитва да наложи в Европа своя модел на регионализъм, където територията, а не антропологическите специфики са водещи в определянето на различията. Защо България не желае да намери своя модел и продължава да се държи като щраус с глава, заровена в патриотарските пясъци? Иска ми се да можех да кажа на г-н Местан: извинявайте, но нашия модел е друг, ние сме дали културни права на, примерно, разградските българи, помагаме им да пазят своя специфичен турски диалект, да представят локалните си традиции.

В либералната си версия културната идентичност се разполага на две нива. На повърхността всеки от нас има своите вкусове, традиции, майчин език, песни, фантазии за предци и произход: те ни дават самочувствие и ни помагат да намерим мястото си редом с другите си съграждани. Всички сме малцинства - в най-радикалния вариант – малцинства от един човек, ако цитирам Оруел. Дълбоката ни идентичност обаче трябва да е единна: безспорна трябва да е лоялността към държавата, спазването на закона, приемането на базовите цивилизационни норми за обществото, в което живеем. Няма как да толерираме подмяна на политическата власт с тази на традиционни религиозни лидери: например да приемем многоженството или клитеротомията (ритуално изрязване на клитора, практикувано в някои африкански държави - б.ред.)

Само така те ще уважават принципите на обществото ни

В този смисъл политиката на съвременната държава, според мен, трябва да върви в две противоположни посоки: размножаване на повърхностните, естетически, за да не кажа, консуматорски знаци на идентичността ни - от една страна - и укрепване на единството около дълбоките базисни принципи на модерната държава - от друга. По тези теми бих предложил да си говорим: днес на дневен ред са българските турци, утре – различните ромски култури, калдераши, ярлии, мечкари, в други ден може би руснаците, каракачаните, китайците. Няма нищо страшно в повърхностните знаци на различие: когато ги уважаваме, ние уважаваме самите хора и така им позволяваме по-добре да се интегрират. И съответно – да спазват дълбоките принципи на обществото ни, които са истински важните.

А иначе г-н Местан е прав: конституциите се променят. Само не виждам особен ентусиазъм у българските турци да се вдигат на борба за самоопределение. Пък и симпатиите им към съседна Турция май не са високи напоследък. ДПС ги държи здраво на един гражданско-клиентелистки принцип и ако държавата не извърши някоя брутална дивотия, каквато беше Възродителния процес, резки промени едва ли трябва да се очакват.

А, Мандела, впрочем не започна борбата си за равенство между черни и бели в сутрешен новинарски блок.

Б. ред. - Статията е от Дойче веле