Една неистина за протестите в България

Няма нищо по-естествено от това един масов протест да стане обект на всевъзможни упреци и нападки. Нещо повече дори: колкото по-силен и съответно неудобен за властите е един протест, толкова повече и по-агресивни стават упреците и нападките.

Целите са очевидни. От една страна - да се компрометира протестът в очите на избирателите, които не участват в него. И от друга - да се обезверят, разделят и настроят едни срещу други самите протестиращи.

Дежурните придворни коментатори

Така е и с днешния протест, срещу който вече беше пуснат целият арсенал от стандартни обвинения. Най-напред по-елементарните и баналните: платени, купени, лумпени, партийно организирани, търсещи насилие, екстремисти, впрегнати от тъмни сили, които искат да „счупят“ държавата...

Когато всичко това не помогна, дежурните придворни коментатори, обикалящи от сутрин до вечер телевизионните студиа, извадиха по-сложните и, така да се каже, „софистицирани“ аргументи. Те са също толкова неверни, но далеч по-коварни и подвеждащи. Като за целта дори са завоалирани под формата на комплимент и лек флирт с протестиращите.

Повечето от тях, видите ли, били много симпатични, интелигентни, образовани. Даже за някои неща били прави (всеки от придворните коментатори задължително изтъква, че има приятели сред протестиращите), но пък били малко наивни. Което водело до някои слабости, които много им пречели и поставяли под съмнение смисъла на протеста.

Не знаят какво искат?

Например: нямат и не могат да формулират ясни и конкретни искания и да излъчат свое представителство и свои лидери. Тоест, искат някаква промяна, но не знаят каква, поради което няма как да се води диалог с тях. А толкова хубаво щеше да бъде, ако имаше как...

Истината обаче е друга: този протест има всъщност възможно най-изчистените, ясни, конкретни и недвусмислени искания. Дори може да се каже, че никога досега не е имало толкова точно прицелен протест. Той е взел на мушката си модела на превзетата държава в лицето на неговите създатели и носители и не желае да отклонява вниманието си от тяхното отстраняване като първа, задължителна стъпка към демонтажа на този модел. Протестиращите много добре знаят, че освобождаването на институциите не свършва, а започва с исканите от тях оставки. Но опитът още сега да бъде конкретизирана подробна програма за следващите стъпки само би ги разединил и би разпилял енергията им. Затова те нямат нужда от лидери и представителство. За тази роля ще трябва да се конкурират политическите партии на следващите избори - със своите стратегии и програми.

За властта всичко това е много неудобно. Защото няма за какво да се хване, за да започне да преговаря на дребно с протеста, да го разединява и разбива. Такъв протест няма как и с какво да го купиш, което явно е много неприятно.

Кой ще се възползва?

Другият модерен упрек към протеста е, че някои опитват да се възползват от него, за да се появят (или да се върнат) след това на разчистения от него политически терен. Отправящите този упрек се притесняват, че така вместо да се оправят, нещата в държавата може да станат още по-зле. Но опасността някой да се възползва неизбежно съществува при всеки протест и въобще при всяко действие на публичната сцена. Тази опасност не зависи от волята на протестиращите. Ако човек прекалено много се притеснява от нея, никога нищо не би трябвало да предприема. Тъй че подобни обезкуражаващи предупреждения работят всъщност в полза на статуквото. А и самият протест им отговаря достатъчно ясно: с плакати като "Не сме на Радев. Не сме на Нинова. Не сме на Божков"; с това, че Радев произнася революционните си слова само пред телевизионните камери и шепа хора; с това, че Нинова е освирквана на улицата и може да говори само по телевизията и от трибуната на парламента.

За смисъла на един протест

„Слабостите“ на симпатичните, но „наивни“ протестиращи всъщност са тяхната сила. Затова те не обръщат кой знае какво внимание на упреците на дежурните придворни коментатори. И дори им се надсмиват. Както се надсмиват на онези, чиито оставки очакват.

Не знам дали тази сила ще се окаже достатъчна за успех на протеста. Но знам, че успехът е нещо по-сложно, което не се измерва само с подадените или (временно) неподадени оставки. И вярвам, че нищо не е напразно. Понякога успехът не е видим веднага, а идва по-късно, когато протестите отдавна са приключили. Защото узряването на обществото за промяна не е еднократен акт, а продължителен и мъчителен процес.

Б. ред. - Коментарът на Ясен Бояджиев е публикуван в Дойче веле.