Сноубордистът Владимир Павлов и сбъднатата му мечта

"Сбъдната мечта от детските години“ – така Владимир Павлов, който стана първият българин, спуснал се със сноуборд от връх Манаслу (8156м.), описва успеха си, постигнат едва преди няколко седмици. Той казва още, че е никога не се е борил да бъде пръв в начинанието си, а счита успеха си за лична цел и постижение.

Владимир се среща със зимните спортове и по-точно със ските едва на 2-годишна възраст. Винаги е обичал екстремните спортове. На 14 години той се влюбва в сноуборда и оттогава за него той е начин на мислене, живот и страст. Насочва се към терени извън маркираните писти и курортите, като това се превръща в много повече от хоби за него.

Екстремното спускане по думите му е свързано и до голяма степен с изкачването. "Доста години се спусках по нашите върхове и съм обиколил всички по-високи върхове в Пирин и Рила, а след това започнах да се спускам и в чужбина. За 25-годишния си опит с дъската си той се спуска в Алпите, Доломитите, Кавказ, Алборз, Памир и Хималаите. Зад гърба му са върхове като вр. Дамаванд (5671м.) в Иран, вр. Ленин (7134м.) в Памир, Киргизстан и вр. Монблан (4810м.). Споделя, че именно този опит отключва желанието му за все по-височинни изкачвания, най-малкото, защото знае, че има много сила.

През 2017 година Павлов се включва към експедиция за връх Ленин, който изкачва през юли същата година и се спуска по северната му стена. Тогава той записва първо за България спускане със сноуборд по този връх. "Това ми даде допълнителна увереност и през 2018 година организирах експедиция за Шиша Пангма, където за съжаление не успяхме да съберем средства, а впоследствие се случи и трагедията с Боян Петров, която очерни този връх“. Тогава целта му за Шиша Пангма се измества с една година, но през 2019 година таксите за върха се вдигат и стават непосилни.

Идва момент, в който Владимир трябва бързо да промени плана си и опцията пред него вече е връх Манаслу, който е най-логичният му избор. Експедицията му отнема повече от година в тренировки, подготовка, организация и събиране на екипировка и средства. "Не с малко препятствия нещата се случиха и в края на август заминах за Непал. Експедицията за мен протече перфектно, но като цяло беше много трудно, защото времето не ни съдействаше и беше нетипично за сезона. Нямахме типичния прозорец за изкачване. Беше тежко и валеше“.

На 26 септември в 06:10 часа сутринта той стъпва на върха. Той обаче не е отишъл за изкачването, а точно обратното. До 7450 метра българинът се изкачва без кислород, като на гърба му през цялото време стои целият му личен багаж, както и петкилограмовият сноуборд. Останалите метри сноубордистът изкачва с кислород, за да бъде по-безопасно и най-вече, за да има сили и чисто съзнание при спускането.

Спускането трае над час и той го постига без кислород. Интересното в случая е, че Владимир сам избира терена и си проправя път в нов и неотъпкан участък между лагер 4 и 3. Той е и първият човек изобщо, който се спуска със сноуборд по това трасе. „Не знаех точно от къде ще се спусна и прецених всичко на място. Всичко зависеше от снежните условия, лавинната опасност и от видимостта“, споделя той. Разказва, че спускането е бързо, много по-лесно, отколкото слизането пеша. Отбелязва, че рискът е много голям. Той включва както непознатият терен, така и движението по ледник, който е с огромни цепнатини. „Всеки може да обърка и това е риск, който се поема, но все пак със сноуборд е много по-трудно да попаднеш в цепнатина, отколкото ходейки пеша“, казва Павлов. В началото почивките по пътя надолу са много по-чести, но колкото повече слиза, толкова по-добре започва да се чувства.

Един от най-трудните моменти при спускането за Владимир е моментът, в който на 6200 метра за повече от два часа зрението му се замъглява. Той си го обяснява с факта, че на върха сваля очилата си, за да може да направи снимки, които доказват, че е изминал цялото разстояние. „Нямаше как да продължа слизането. Прекарах в палатката на лагер 2 около два часа, по време на които бях покрил очите си с ръкавиците. Нямах идея дали ще се възстановя, но за щастие се случи“, споделя за трудния момент. Тогава изпитва и най-високия адреналин. „Ако не се бях оправил, щяха да ме вземат с хеликоптер. Минаха ми всякакви мисли през главата, защото не знаех какво ме очаква.“

Друга трудност, която се изправя пред пътя му, са климатичните условия, които са много лоши. Българинът обаче изкарва късмет и има видимост в рамките на един час. По думите му човекът след него не е виждал нищо, а се е движил единствено по следите на Павлов.

Към момента Владимир се радва на този успех и няма планове за други осемхилядници. „Смятам, че рискът е твърде висок и причинявам много болка на близките си. Парите също са много. Експедиция като тази коства около 15 хиляди долара. В Китай сумата е двойна, а това са пари, които трябва със сигурност да бъдат дадени“, обяснява сноубордистът. Дори и заплатената сума обаче не е гаранция за изкачването и успеха на човек. Физическото му състояние, времето и още много други фактори могат да попречат. „Не се целя в рекорди. За мен по-скоро това беше лично постижение, тест и приключение, с което исках да се захвана“, разказва той и определя успеха си като реализирана мечта, към която той е вървял постепенно и с бавни стъпки.

Физическата и психическата си подготовка Владимир провежда сам. „Ценя много опита си. Подготовката си провеждах на Витоша, като изкачвах маршрути за време. За всеки алпинист е важно сърцето и белите дробове да работят на много високи обороти. Практикувах също йога и упражнения за отпускане на тялото. Част от подготовката ми бе и изкачването на Монблан, което направих през месец юни.“ Преди да замине Павлов също преспива две вечери на Мусала, за да може да подготви организма си. Той не спазва специален хранителен режим, но внимава с какво се храни. Казва, че по време на изкачването е важно човек да яде много, за да си набавя енергия.

На въпроса: „Кой е най-яркият спомен, който ще остане в съзнанието ви?“ , Владимир признава, определено това е спускането. „Това е и причината да пиша всеки ден, защото понякога доста детайли се забравят. За мен най-ярките ми спомени са тръгването от върха и тръгването от лагер 4 (7450 м.) в един абсолютно непознат терен, в който трябва да навлезеш, за да можеш да видиш нещо. Беше страхотно“, отговаря алпинистът. Той държи да се фокусира върху работата си и не използва камери, но е благодарен на очевидците, които са заснели спускането му и продължават да му изпращат кадри от този момент.

По време на преживяването си българинът се среща с много приятели на загиналите алпинисти Боян Петров и Иван Томов. Някои от тях дори са участвали в спасителните акции на двамата. „Оказа се, че дори съм със същия пилот на хеликоптер, който е търсил Боян Петров. Имах възможността лично да му благодаря.“

Владимир Павлов определено е изживял много докато постигне целта си. През 1996 година той преживява и тежка операция, по време на която е изваден далакът му. Следват го още много травми, но любовта към екстремното спускане винаги надделява.

„Какво бихте казали на хората, които определят постижението ви като „лудост“? е последният въпрос, на който Павлов ни отговаря.

„Казвам им го с това, което направих. Те могат сами да направят изводите си. Винаги е имало страхливи хора и такива, които обичат риска. Мисля, че за тези, които са били критични, постижението ми е достатъчно.“