Петър Москов: В момента на пациента се гледа като на сума пари

Петър Москов e роден на 17 декември 1970 г. в София. Завършва Медицинския университет в София със специалност анестезиология. Специализирал е във Франция, Великобритания, Испания и САЩ. Работи като старши асистент в УМБАЛ “Св. Анна” АД в Клиниката по анастезиология и интензивно лечение. Москов е сред учредителите на ДСБ. От юли 2007 г. е член на Националното ръководство на партията. На предстоящите парламентарни избори е водач на листата на ДСБ в Русе.

Здравната реформа беше започната от правителството на Иван Костов през 1999 г. Хората обаче са все по-недоволни от здравните услуги. Защо се получи така - реформата не беше започната както трябва или не беше довършена?

Вярно е, че правителството на Иван Костов започна реформата, но след правителството на ОДС никой не продължи усилията за модернизиране на системата. Нямо по-лошо нещо от това да започнеш да променяш една система и да спреш по средата, защото така тя ще съдържа всички негативи на старата система, а поради неясните правила на новите модели на работа започва да проявява и нови пороци. От идеята, заложена в здравната реформа, да има солидарно здравно осигуряване се достигна до ситуация, в която на пациента се гледа като на сума пари. Това е недопустимо и трябва да бъде променено със законодателни промени и административни санкции.

Един от многото здравни министри в правителството на Бойко Борисов - д-р Стефан Константинов, видя проблем в клиничните пътеки и реши да ги замени с диагностично свързани групи (ДСГ). Проблем ли са клиничните пътеки и панацея ли са ДСГ.

Като дългосрочна цел въвеждането на диагностично свързани групи е смислено занимание. Но в момента да говорим, че това е основният проблем на здравната система, е фалшиво. Здравноосигурителната и здравната система е създадена затова пациентите да могат да получат качествено и достъпно лечение, а лекарите - да получават адекватно заплащане за положения труд. Диагностично свързаните групи са само средство, инструмент. 

Какво конкретно предлагате да се промени или по-скоро да се довърши от започнатата преди 14 години реформа?

Има много прости въпроси, които очертават параметрите на реформата в здравеопазването. Първият от тях е достатъчни ли са парите в здравеопазването и ще се променя ли размерът на здравната вноска, която задължително плащаме. Отговорът е, че парите не са достатъчни, но здравната вноска не би трябвало да се променя. Начинът парите да се увеличат е чрез връщане на държавата в солидарния механизъм на здравно осигуряване, заложен през 1999 г. Ангажиментът на държавата към здравната система трябва да бъде пълноценен, каквото е изискването към всеки отделен гражданин. Държавата през нашите данъци осигурява сериозно количество хора. Сред тях са и децата, но за тях държавата, бягайки от солидарния си ангажимент, плаща 4%, а не 8% и то върху минималната работна заплата. ДСБ неколкократно се опита да промени това нещо и дори събрахме мнозинство за промяна на този модел, и за 2013 г. те бяха заложени в бюджета на здравната каса и в републиканския бюджет. Разбира се ГЕРБ се отказа за пореден път от обещаното.  

За съжаление с годините здравноосигурителната система в България се превърна от солидарна в система за привилегии. Сериозен брой хора са освободени по силата на един или друг закон от това да плащат. Такива например са държавните служители. Не виждам нито справедливост, нито логика в това санитарката в моята болница, която получава 300 лв. заплата, да плаща от джоба си здравни осигуровки, а директор на дирекция в Министерството на здравеопазването, който получава 2000 лв., да не плаща. За него плаща държавата през нашите данъци. В един 4-годишен период, като се тръгне от хората с най-високи доходи, това постепенно трябва да се промени. Това всеки да има собствен личен принос към здравното осигуряване трябва да стане реалност.

Не е възможно търговските банки да знаят по всяко време какво се случва с техните клиенти, а държавата да не знае кой не е платил здравни осигуровки и защо. Когато това се промени, ще се окаже, че има количество пари, които системата не е събирала по смисъла на закона и е превръщала отговорните и почтени спрямо закона хора в глупаци.

Тези мерки ще увеличат парите за здравеопазване от 4.1% на 6% от БВП. Това не е много спрямо другите европейски държави, но е добра база, от която да се получи различен ефект като медицинско обслужване.

Не е ли проблем все пак и начинът, по който се харчат парите за здравеопазване?

Именно това е вторият важен въпрос - ефективно ли се изразходват парите от здравни вноски. Тук отговорът е: не. Само 8% от парите, които здравната каса плаща на болниците за нашето лечение по клинични пътеки се използват пряко за лечение на пациентите. Пряко означава от първата марля до последното високотехнологично лечение, когато постъпим в болница. Останалите 92% се използват за издръжка на системата. Тази система от болници, доболнична помощ и т.н. има своите собственици - държава, общини, държавни структури, дори и църкви. Тези собственици трябва да поддържат инфраструктурата. Смисълът на здравноосигурителния фонд е да защитава нашите права и да получаваме качествено лечение, а не да субсидира инфраструктура. Това не е работа на нито един здравноосигурителен фонд освен на българския. Когато това се промени, нашето лечение ще бъде пълноценно с парите, с които и сега НЗОК разполага, а заплатите на медицинския персонал, който осигурява това лечение, ще бъдат различни в порядък. Трябва да върнем смисъла на здравноосигурителната система - пациентите да са доволни от лечението си, а лекарите да са доволни от заплащането. Тогава ще се види смисълът от това да бъдеш здравно осигурен.

Смятате ли, че НЗОК трябва да остане монополист или трябва до задължителните здравни вноски да бъдат допуснати и частните здравни фондове?

Зная, че думата монопол предизвиква лоши асоциации, но въпросът не е толкова прост. Първият стълб на здравното осигуряване е солидарният стълб, който е НЗОК и той трябва да остане един. Неговата задача е да осигури на всеки български гражданин, независимо от финансовото му състояние и тежестта на заболяването му, лечение с разумно качество и при разумни условия. Тази национална каса като първи стълб обаче трябва да се освободи от много от болестите и много от заболяванията и рисковете, които в момента покрива. Там трябва да останат единствено социално значимите заболявания, детското и майчиното здравеопазване. Трябва доброволното здравно осигуряване да заработи реално, да има смисъл в това да инвестираме допълнително пари в здравното си осигуряване. Това дори ще доведе до намаляване на вноската ни в първия стълб.

Според мен безкрайно важно е да можем да ползваме системата, в която внасяме данъците и осигуровките си, когато имаме нужда от нея. Това е въпросът с талоните или т. нар. направления. Те никога не са налични, когато ние имаме нужда от тях. Това на пръв поглед изглежда нерешимо, защото става въпрос за определен финансов ресурс, но всъщност има просто решение и то е индивидуалната здравна карта. С този индивидуален електронен носител, ако сме коректни платци на осигуровки, носим със себе си правото си на достъп до тази система. Отивайки при нашия личен лекар, защото имаме някакъв дискомфорт ние носим правото си да бъдем прегледани и подложени на изследвания и лечение. Нашият лекар само ще установи медицинската необходимост да използваме това си право. Така ще използваме системата, когато имаме нужда, а не когато някой административно реши, че има възможност да се лекуваме.

Когато тези неща - количеството пари, начинът на разпределението им и възможността за достъп до здравната система, се променят и станат адекватни, тогава всички ние ще погледнем с различно око и на медицината, и на здравноосигурителната система като нещо задължително и нужно.