Западът плаща скъпо за комплексите си

Основите на Западния, демократичен свят се рушат. Народните революции дават плачевни резултати, а полюсът на влиянието се измества към Далечния Изток. Универсализмът, на който залагаха САЩ и Европа, изживява последните си дни.

Александър дел Вал – виден геополитолог, преподавател по международни отношения в Университета на Мец и бивш сътрудник на в. "Франс Соар".
Мишел Мафезоли – социолог, преподавател в Сорбоната.
Фабрис Баланш – експерт по Близкия Изток, преподавател в университета Лион 2.

"Атлантико", Франция

- Разпадът на съветския блок ни накара да повярваме, че либералната демокрация от западен тип в крайна сметка ще се разпространи в целия свят заради липсата на жизнеспособен алтернативен модел. Неотдавнашните събития в Украйна и Сирия не поставят ли под съмнение тази теория?

Александър дел Вал: Не става дума само за Украйна и Сирия. Достатъчно е да разгледаме многополярния широк свят, за да открием множество системи на идеологически и религиозни ценности, различни политически режими, самосъзнания и дори концепции и възприятия на самата демокрация.
Работата е там, че много страни не бързат да приемат западния начин на живот. При това не става дума само за диктатури като Северна Корея, Судан, Еритрея, Сирия, Ирак на Саддам Хюсеин, Китай, Зимбабве, а и за т.нар. "неприсъединили се демокрации" като Индия, Венесуела, Боливия и Еквадор, а също и за динамично развиващи се страни като Русия, Турция, Малайзия и Индонезия.
     На тези държави са им свойствени не само "антизападни", но и просто "незападни" възгледи, които не поставят на първо място четирите идеи "човешки права – либерализъм – индивидуализъм – пазарна икономика".
Техните концепции за демокрация, отношение към религията, мястото на човека в обществото и националното самосъзнание се отличават от западната. Освен това Източна Европа, която приехме с големи трудности в своите редици, демонстрира нагледно възможността за съществуването и допустимостта на други концепции за демокрацията.
Както вече писах в книгата си "Западният комплекс", жителите на Запада, както и всички останали народи, станаха жертви на собствените си представи и на цивилизационно-идеологическото си "форматиране". Те възприемат света и останалите хора през тази изкривена призма.
     Освен това в своя универсалистичен порив те все по-често бъркат неутралното и най-вече технологично явление, каквото е глобализацията, с универсализма. Всичко това се превръща в източник за космополитическа утопия, която вдъхновява привържениците на хипотетичното "световно правителство". Този проект на пръв поглед може да ни се стори добро решение в опита за постигане на "мир в целия свят", но в същото време може да изглежда и като опасна утопия, която прикрива неоимперски амбиции. Именно така го възприемат държавите, които държат на самосъзнанието си и са настроени решително да бранят принципите на суверенитета си.

Фабрис Баланш: Разпадането на Съветския съюз ознаменува триумфа на капитализма, а не на либералната демокрация. Двете понятия, разбира се, са свързани помежду си, защото едно предприятие има нужда от свобода, обществено спокойствие и политическа стабилност, за да се развива.
     Китайският модел обаче нагледно потвърждава, че една авторитарна страна е способна да заеме второ място сред най-силните световни икономики, без да премине към либерална демокрация.
     Бившите комунистически републики от Източна Европа и самата Русия също не станаха либерални демокрации непосредствено след краха на комунистическите режими. Някои от тях, като България и Румъния, преминаха през хаотичните фази на политическия преходен процес, а други, като Русия и Бералус, запазиха авторитарния модел на управление.
     Завръщането на Русия в редиците на най-силните световни държави и впечатляващото нарастване на мощта на Китай доведоха до формирането на авторитарен контрамодел, който може да послужи за пример на много режими по света.

Мишел Мафезоли: Събитията в Украйна и в Сирия, историята на деколонизацията на Африка, историята на Латинска Америка и развитието на бившите комунистически страни показва, че в тези случаи става въпрос за опит да се прокарат западните понятия, според които либералната демокрация не е един от етапите на историята, а неин краен изход.
В тази концепция за историческо развитие се подразбира движение от диво и примитивно състояние към просветена и демократична цивилизация. Днес тя е поставена под въпрос не само заради отказа от демокрация в развитието на някои нации, но и заради пренасищането на демократичния модел в самите западни страни. Възниква дори въпросът дали западният интервенционизъм, който е насочен към износ на демократични идеали (при това дори със силата на оръжието) не се стреми да отложи разпространяването на все по-дълбоките вътрешни съмнения относно тази система.

- Има ли смисъл да се говори за западен универсализъм? В какво точно Западът не успя да утвърди своя модел? Наистина ли той претърпя провал във всяко отношение?

Александър дел Вал: Мнозина на Запад са заслепени от собствения си универсализъм. По тази причина те не могат да приемат реалиите на една многополярна система, която се състои от съвкупността на устойчиви национални самосъзнания и суверенни представи. Обсъждането на западния универсализъм е напълно оправдано, защото този универсализъм произлиза от Запада и се лансира от него.
     Неуспешният опит да се разпространи западната концепция за универсалистка демокрация в целия свят е свързана с това, че проектът за издигането на "Вавилонска кула" (именно той задвижва съвременната западна демокрация) се възприема като заплаха от незападните държави и цивилизации. В техните очи това е двуличната маска на новия глобален империализъм, който може да се окаже още по-страшен от добрия стар колониализъм. От друга гледна точка универсализмът представлява резултат от систематизацията и идеологизацията на старото християнско понятие за всеобщност.
     Западът забрави, че универсализмът на правата на човека, в името на който е водил толкова много войни, в съчетание с материалистичната страст към потребление и с индивидуализма, не могат да заменят потребността от самосъзнание, която е неизменна част от човешката същност и възниква навсякъде – в Тайван, Малайзия, Индия, Сингапур, на Балканите, в Средна Азия, Африка, Шотландия, Крим, Украйна, Кот д'Ивоар, Нигерия, Русия, във врящото котле на ислямския свят и в Латинска Америка.
     Ако изключим старата Западна Европа (тоталитаризмът в миналото й е причинил дълбока травма и по тази причина тя гледа с опасение на всички наченки на самосъзнание), САЩ и Австралия (тези държави са създадени от имигранти и тяхната представа за патриотизъм е основана върху универсализма и демократичното месианство), на практика всички страни в реалния многополярен свят се придържат упорито към своето "конкретно" самосъзнание и разглеждат глобализацията като поле за разгръщането на своята мощ, като арена на съперничества, стратегически съюзи, конкуренция и различен вид връзки… Във всеки случай, и дума не може да става за някакво наднационално обединение или за световно правителство. С други думи, само ние приравняваме глобализацията и универсализма, възприемаме го твърде буквално и жертваме собствените си корени и самосъзнание.

Фабрис Баланш: Ценностите на демокрацията, свободата и светската държава са се породили на Запад след многовековна борба с авторитаризма, в процеса на бавното достигане на политическа зрялост. Възможно ли е в такъв случай те да бъда "изнесени" в останалия свят за няколко десетилетия?
     Да не говорим за това, че в света съществуват различни културни ареали със своя собствена история. Глобализацията разруши бариерите в икономиката и общуването, но за щастие не изтри културните и други граници.
     В много райони по света привлекателността на Запада намалява заради структурната икономическа криза, която преживяваме от 70-те години насам. Днес Близкият Изток гледа не към Европа, а главно към петролните монархии в Персийския залив. Югоизточна Азия си сверява часовника по Китай, а не по САЩ. Да не забравяме също, че социалистическият модел стана жертва на икономическия застой в Съветския съюз и останалите държави, които го бяха възприели.
     Все пак въпреки загубата на икономическо влияние, според мен нашите ценности продължават да се разпространяват по света. Да, в момента това става по-бавно, възможно е да има неуспехи и да възникват хибридни модели, но те продължават да се разпространяват именно защото са универсални. За да се превърнат в норма в целия свят обаче ще е необходимо повече време.

Мишел Мафезоли: Силният период на западния универсализъм, през който идеалите на демокрацията, прогресизма и индивидуализма се опитват да се наложат в целия свят, обхваща съвременната епоха от ХVIII в. до наши дни.
     Струва ми се, че този период е пред своя край и че Западът няма да успее да постигне върховно положение в света и да утвърди своя модел. За това свидетелства жизнената сила на развиващите се страни, които далеч не следват нашия модел на развитие, но изглеждат по-приспособени към новите технологии и настроения по света. Да, Западът беше господстваща сила в света през ХIХ и ХХ в., но двете световни войни по всяка вероятност сложиха край на това господство.

- По какъв начин Западът стана жертва на своя стремеж към универсализъм?

Александър дел Вал: Западът сам се вкара в капан, като прие идеологично-утопичните съвременни ценности, основаващи се на скъсване на връзките с миналото и отказ от каквито и да било корени. Той сметна, че трябва да остави миналото настрана и да изтезава собственото си самосъзнание, като демонизира или осмива собствената си история и христиано-юдейските си корени в името на "космополиткоректността", на която толкова държи посткомунистическият идеолог Юрген Хабермас от Франкфуртската школа. Този човек е един от основните идеолози на Европейския съюз.      Именно на него дължим страховитата идея за "юридическо-конституционния патриотизъм", призован да заличи националната принадлежност на европейците в името на една хипертрофирала идеология на правата на човека и защита на "страдащите" малцинства от бялото и християнско европейско мнозинство.
     Стига се до самобичуване на нивото на самосъзнанието на старата Европа, която попадна в капана на собствения си универсализъм. Освен това декларациите от типа на "не може повече да допускаме това" водят до "нацификация" на самосъзнанието на белия човек и до формиране на Хитлеров комплекс. Всичко това обяснява изключително силното противоречие в действията на антирасистите и защитниците на космополиткоректността, които демонизират болния според тях архетип "мъж – бял – европеец – юдеин/християнин", но при това хипертрофирано превъзнасят типа "не-мъж – не-бял – не-европеец – не-юдеин/не-християнин". В техните представи вторият тип неизбежно е жертва на първия. Това обяснява факта, че защитниците на родовата теория са най-яростните привърженици на имиграцията и се отнасят враждебно към суверенитета и пусналия корени патриотизъм.

Фабрис Баланш: Западът стана инициатор на икономическата глобализация и разпространението на свободния пазар, което доведе до отслабване на западните национални държави и до загубата на ориентири сред населението. Още повече, че именно народните маси първи усещат върху себе си пагубните последствия на глобализацията. Все пак този процес има повече положителни, отколкото отрицателни страни и вместо да се издигат някакви прегради в опит за изолиране от него, по-добре да се положат усилия за приспособяване към него.
     Традициите, националната държава и глобализацията се допълват и ако Западът иска да продължи да бъде привлекателен модел, той трябва да мобилизира и трите параметъра. Само сблъсъкът с други култури позволява в да оценим в пълна степен собственото самосъзнание и да влезем уверено в потока на световната конкуренция.
До неотдавна Западът беше върховен господар в света, той нямаше конкурент, освен комунистическия блок, но това противопоставяне касаеше по-скоро идеологията, а не самосъзнанието. Възникването на нова икономическа и културна конкуренция ни плаши, подкопава ориентирите ни, кара ни да се усъмним в собствените си ценности.

Мишел Мафезоли: Едно общество организира отношенията между хората или под формата на общинна солидарност или под формата на членство, която наричаме универсалистка. В първия случай най-важно е общото благо, благото на групата в ущърб към индивида или с безразличие към него. Също така, тук самосъзнанието е по-скоро колективно или групово, а не индивидуално
     При втория модел, утвърдил се в Европа от XVIII в., самосъзнанието е най-вече личностно, а хората регулират съвместния си живот под формата на обществен договор. Той свързва всеки човек поотделно с държавата, а всички заедно са свързани от общата си принадлежност към нацията и държавата като неин представител.
     Няма съмнение, че Европа и Северна Америка се отстъпиха от позициите на империалистическото господство, които някога заемаха. И тъй като универсализмът по определение включва в себе си всеобщото превъзходство на демократичния модел, на Запад бе приета като провал появата на други ценности, които съдържат по-малко индивидуализъм и политика за сметка на солидарност и общинен дух.

- С какво е свързан фактът, че западният модел губи привлекателност?

Александър дел Вал: В последната глава на книгата си пиша, че въпреки всичко, което ни внушават през последните десетилетия, няма да спечелим уважението на другите, ако изменим на самите себе си, оскърбяваме собствената си история и лицемерно крием политическите игри и борбата за влияние зад красивата фасада на човешките права.
     Затова изпълнените с патриотизъм нови развиващи се страни като Китай, Русия, Индия и Бразилия, както и мюсюлманските страни, се борят най-вече с нашите универсализъм и правозащитничество (под тяхно прикритие вече свалихме "опърничавите" режими в Сърбия, Ирак и Либия), а не с нашето европейско християно-юдейско самосъзнание.
Отбелязвам също факта, че незападните цивилизации, които усещат заплаха от страна на Запада, абсолютно не вярват в искреността на интернационалистко-универсалисткия му подход. Те го възприемат като прикритие за неоимперските планове по разрушаването на националното самосъзнание и суверенните нации.

Фабрис Баланш: Западът вече няколко десетилетия страда от прекомерна самоувереност. Дори либералната демокрация да е най-добрият модел, това няма как да се отрази върху естественото й разпространение. Още повече, че много народи смятат, че на Запада му е присъщо залитането към империализъм.
     Западът стана жертва на собствените си ценности, които допускат остра критика от страна на противниците на свободите и на стремежа на западните народи да поемат върху себе си бремето на вината за миналото.

Мишел Мафезоли: Прекалено малко внимание обръщаме на един парадокс, какъвто е насилственото насаждане на демокрация. Прекалено често затваряме очи за отклоненията на демокрацията, довели до идването на власт на Хитлер и други диктатори.
     Ако съществува някаква демокрация, то тя представлява процес на регулиране на живота в обществото, който се движи, променя се и никога не стои на място. Да вярваме в съществуването на някаква неизменна демокрация, означава да приемем прогресистката идеология, според която Западът е нещо, към което трябва да се стремят всички страни без изключение.

- Всички западни ценности ли са обект на "износ"? Ако не, кои от тях се "изнасят" в останалия свят?

Александър дел Вал: Хипертрофиралият индивидуализъм, философският материализъм (либерален или марксистки), разрушителното за всякакви йерархии и ценности либертарианство, новата идеология на тиранията на малцинствата и правата за сметка на мнозинството и задълженията – всичко това не може да се "изнася" без голяма доза риск, защото става дума за един вид "контраценности", които са резултат от извращението на изначалните християно-юдейски и гръко-латински ценности (уважение към човека, защита на собствеността, защита на правата и т.н.). Може да се каже, че ценностите на съвременния Запад до голяма степен са такива контраценности, които могат единствено да отблъснат останалите народи и нации. Те не искат да станат като Запада, който е вял и уязвим въпреки всичките си постижения и цялото си богатство.

Фабрис Баланш: Свободата, равенството, братството, светската държава – всичко това може да се "изнася", но за да бъдат приети те от целия свят, е необходимо да мине време.
Най-бавно върви приемането на концепцията за светско общество, защото тя среща препятствия, каквито са самосъзнанието и търсещите опора в религията авторитарни политически власти. При липсата на демокрация религията става основен фактор на организацията на обществото, а населението се подчинява на божествения закон заради отсъствието на обществен договор. Нагледен пример за това е Сирия. Когато бунтовниците установяват контрол върху някое селище, новата власт търси опора в Корана и шариата, а не в гражданския кодекс.

Мишел Мафезоли: Да не забравяме, че универсалистката западна цивилизация навремето е започнала да "изнася" ценностите си с помощта на щиковете на войниците си, трюмовете на търговските си кораби и Библиите на мисионерите си. Макар че тогава е ставало дума за по-различен тип "износ", защото бедните колонизирани народи едва ли са се стремели да заприличат на демократични европейци.
     Но и съвременната епоха, епохата на демокрацията и прогреса също е била достатъчно щедра откъм масови кланета и разрушения. Демокрацията, като всеки друг режим, който регулира съвместния живот на хората и управлението на общите блага, пуска на свобода човешките инстинкти и импулси, както положителни, така и крайно отрицателни. Всичко това бе "изнесено" и даде съответните резултати.

- По какъв начин Западът може да преосмисли ролята си в положителен смисъл?

Александър дел Вал: Струва ми се, че Западът няма да оцелее в един многополярен свят, няма да преживее "раззападняването" на света, ако не положи максимални усилия да се пребори с мракобесните идеологии, на които позволява да се разпространяват на своята територия в името на "правото да бъдеш различен" и на изопачения антирасизъм.
     Крайно време е Западът да спре да натрапва собствения си универсализъм на онези, които нямат никакво желание да го приемат или го разглеждат като форма на неоимпериализъм. С две думи, трябва да спрем да поучаваме целия свят и да започнем да реабилитираме залегналите в нашата култура християно-юдейски и гръко-латински ценности, които привържениците на космополиткоректността се опитват да отричат.
    Освен това Западът трябва колкото се може по-бързо да започне глобална терапия по отстраняването на чувството си за вина. Това би му позволило свободно и без ненужни комплекси да защитава стратегическите си, цивилизационни и национални интереси от опасностите, които заплашват нашето отворено, но уязвимо за хищници общество.
     Трябва да свалим розовите очила, да приключим с едностранната толерантност, патологичното самобичуване и култа на разкаянието и да се върнем към основите на демокрацията. Тоест трябва да кажем "не" на надмощието на активните малцинства в ущърб на заклейменото мнозинство и да заложим на защитата на суверенното мнозинство и на общото благо, които са пълната противоположност на култа на особеностите, комунитаризма и антигражданската идеология на върховенството на правата над задълженията.

Фабрис Баланш: Населението на западните страни застарява и това засилва усещането за песимизъм. Конкуренцията в лицето на развиващите се страни и кризата на обществения ни модел свидетелстват за необходимостта от спешни реформи, каквито повечето западни правителства отказват да провеждат на практика.
     Западните страни и най-вече Франция, продължават да се държат като велики държави, макар че отдавна не разполагаме със средства за осъществяването на международни планове и дори на вътрешни програми. Ние залагаме бъдещето си, за да финансираме настоящето, като в същото време живеем със славата на миналото.
     Либералната демокрация има един съществен недостатък и това е демагогията. С нея трябва да се борят не само политиците, но и всички граждани. Западът ще може да си върне вярата в себе си само ако оздрави политическата си и икономическата си система. Нашите ценности напълно го позволяват и преди да ги "изнасяме", си струва да се възползваме от тях в собствените си страни.

Мишел Мафезоли: Съвременната епоха, тоест последните три столетия, се характеризира с "озападняването" на света, но за най-новата история е характерно по-скоро известно изместване на изток. При това не в политически или икономически, а по-скоро във въображаем смисъл. Става дума за някакъв митичен и легендарен Изток.
     Най-важните принципи на съвременната система – индивидуализмът (който предписва на всеки човек неизменни характеристики в зависимост от неговия пол, вероизповедание, социално положение, етнически произход и т.н.), демокрацията (която осигурява колективно управление на държавата на принципа на мнозинството), стремежът към прогрес (вярата, че утре задължително ще живеем по-добре, отколкото днес и че безкрайният технически прогрес е залог за щастието на цялото човечество) – вече не са популярни нито на Запад, нито извън него.
     Нещо повече – констатираме възраждане на комунитаристките идеали (под формата на ефимерни постмодернистични племена, а не на традиционни общности), организиране на принципа на местната солидарност, изместващо вярата във всемогъщата държава, тенденцията да се формират емоционални връзки, вместо организиране в рамките на рационална договорна система.
     Монотеистичният, демократичен, икономически и технократичен Запад, естествено, не е изчезнал пък и не може да изчезне за един миг. Едни ценности постепенно губят сила, а други, обратно, печелят популярност.
Става дума не за това да си възвърнем изгубеното самосъзнание, а по-скоро за това да се научим заедно да регулираме новите форми на съвместен живот: съвместното съществуване на малки общности, вместо мащабна общонационална организация; връзките, които не акцентират толкова силно върху икономиката; отварянето към по-интуитивни и чувствени, а не само рационални ценности.
     Нови правила за съвместно съществуване трябва да се търсят и да се разработват не само в рамките на всяка отделна страна, но и във взаимоотношенията между страните, на международно равнище. Както винаги по време на смяната на една епоха с друга, ставаме свидетели на повече или по-малко кървави конвулсии и на известно объркване.
Но да не забравяме, че "краят на един свят не е краят на света".