За юридическата техника и още нещо*

Много говорим за това как „Няма закони“, „Дефицитът на справедливост в България е огромен“, „Липсва доверие в институциите“, „Липсва доверие в съдебната система“ и др. подобни. Това са симптомите на хаоса, некомпетентността, безочието и безотговорността, обхванали българската политика през последните около 15 години.

Този стил на квазиполитически упражнения върху държавните системи водят до абсурдни ситуации, пресен пример за които е и приетият наскоро Закон за изменение и допълнение на Закона за правната помощ.

Какво се случи със Закона за правната помощ?

Наглед не толкова важен за всекидневието на гражданите и бизнеса, този закон е показателен за реда и начина, по който се приемат законодателни изменения в Република България, и то без в този процес да бъдат включени и адресатите на въпросните изменения. Проектът на Закон за изменение и допълнение на Закона за правната помощ (съкр. ЗИДЗПрП) е внесен от Министерски съвет под № 802-01-33 на 30.08.2018 г.

Идеята на законопроекта е да улесни достъпа и събирането на информация на Националното бюро за правна помощ от компетентните органи, както и да уреди допълнителна възможност за предоставяне на правна помощ чрез Регионалните центрове на НБПП.

На 05.10.2018 г., ЗИД ЗПП е приет на първо четене в Народното събрание, като за него от 240 народни представители, гласуват 72, от които 60 гласа от ПП ГЕРБ, 9 гласа от ПП БСП, 1 глас от Обединени патриоти и по 0 от останалите групи.
Проектът е приет без разисквания, за което свидетелства и протоколът от заседанието, достъпен в интернет страницата на парламента. Дотук всичко с посочения законопроект се развива в рамките на нормалното.

Предоставен е 7-дневен срок за предложения между първо и второ четене, съобразно посоченото в Правилника на Народното събрание (чл. 83, ал.1 от Правилника).

В последният ден на срока постъпва предложение за допълнение на ЗИД ЗПП от Анна Александрова, Иглика Иванова-Събева, Таня Петрова, Пламен Петров, Диана Саватева и Димитър Лазаров – народни представители от ПП ГЕРБ. С предложението се иска да бъде добавен нов параграф, с който да бъде изменен прясноприетият Закон за частната охранителна дейност, и то в частта, в която същият се оспорва пред Конституционният съд от президента на републиката и главния прокурор.

И Народното събрание, без много да му мисли, на пленарно заседание, проведено на 24.10.2018 г., на което липсва почти опозиция (каква е логиката на липсващата опозиция, при положение, че работата ѝ е да оборва идеите на мнозинството в пленарна зала, не е много ясно, но пък малко неща са наистина ясни в българската политика) приема спорния текст. С него се отменя спорната възможност на кметовете по места да наемат частна охрана за опазване на обществения ред – нещо, за което всички плащаме данъци. Също така се трасформира безмислено създаденият лиценз за охрана на „питейни и развлекателни заведения, дискотеки и компютърни зали“ на лиценз за охрана на „обекти – недвижими имоти“.

Предвид липсата на изрична разпоредба в Конституцията, която да препятства влизането в сила на оспорени пред Конституционния съд закони, най-вероятно ще се стигне до положение, при което съдът ще е длъжен да прекрати производството по делото поради липса на предмет – оспорените текстове са отменени и не действат вече.
Какво означава всичко това?

Всичко горно води до един извод – народните представители стават все по-изобретателни в намирането на начини да не съгласуват бъдещите и/или настоящи свои действия със своите избиратели. Нещо повече – посочената промяна е показателна за начина, по който се прокарват законодателни изменения на тъмно. Днес е ЗЧОД, утре някой може да реши, че ще повиши размера на таксите за администрацията, премахвайки думата „разходоориентиран“ от един друг закон, или може да бъде създадена нова служба за следене.

Истината е, че от управляващото мнозинство продължават, с подкрепата на липсващата опозиция, да създават закони без широкото участие на заинтересованите лица – или иначе казано основният принцип на действие в българският парламент е „Говорете си, не ни пречите“.

Този изначално погрешен подход води само до наслояване на проблеми и повишаване на социалното напрежение, до степени непознати след 1997 г. Такава за съжаление ще е и съдбата на нововнесеният обединен проект на Закон за личната помощ.
Може би е време да си зададем въпроса – защо избираме толкова незаинтересувани хора за народни представители? И не е ли време за конституционна реформа, която да не позволява на такива юридически недоразумения като председателя на Комисията по правни въпроси да виреят в Народното събрание? Не е ли време за промяна отдолу нагоре? Толкова ли е трудно в България да имаме чувство за общност, което да излъчи най-добрия, знаещият и най-умелия? Защото горното е симптом точно на липсата на общност в българското общество. Увереността на гражданите, че изпращат точно този, който искат в съответната институция, а не партийноназначения и спуснат от горе някой-си, който не може да чете, но е народен представител, трябва да е основен двигател на политическия процес в България, а не какво е казал председателя на някоя политическа сила.

И да – допреди известно време аз бях противник на идеята за конституционна реформа, и бях прав поне за себе си – прокламираните от Христо Иванов „радикални промени“ нито бяха радикални, нито пък промени. Нещата продължиха по старому и единственият губещ от цялата „реформа“ се оказа съдебната система – след толкова разисквания, оплювания и (къде основателни, къде не) критики, магистратите като, че ли се демотивираха да участват и проведат реформата.

Това, което магистратите правят, е да осигурят законността в страната, чрез делегираната им от държавата функция за разрешаване на спорове (функцията за правораздаване). Това означава, че за разлика от българската политика, българската съдебна система работи по изначално известни правила. Когато обаче тези правила се изменят скорострелно, без възможност за адекватното им въвеждане, се оказва, че съдилищата трябва да прилагат различни закони, приложими за едни и същи случаи. Такъв е случаят с достъпа на граждански и търговски дела до обжалване пред ВКС – там „реформи“ в последните 2 години, са придобили заплашителни размери и рискуват обезмисляне на триинстанционното прозводство, гарантирано от Конституцията.

Всички тези неща мотивират само един въпрос: ДОКОГА с тези трикове???

___

* Николай Димитров е председател на Управителния съвет в Сдружение "Център за законодателни оценки и законодателни инициативи".