В битката за демокрация ислямските общества и Западът имат сходен враг

Означава ли убийството на Абу Бакр ал-Багдади край на тероризма с етикета „Ислямска държава“? Малко преди да бъде убит Ал-Багдади заяви, че за него разгромът е просто повод за „отмъщение и вендета“. На този етап, според него: „Аллах ни поведе към джихада, но не ни отреди победа“. С други думи - предстои продължителна битка, която ще се води на различни фронтове.

При появата си през 2014 г. човекът, който дотогава се наричаше Ибрахим Ауад Ибрахим ал-Бедри, обяви възраждането на халифата и създаването на „Ислямска държава“ върху територия, обхващаща 1/3 от Ирак и половината Сирия. При втората си поява през 2019 г. се намираше в неизвестна локация, близо до селището Ал-Багур - на изток от р. Ефрат, след като изгуби териториите си. Двете му „явления“ бележеха съответно възхода и края на „Ислямска държава в Ирак и Шам“. Но и връщането на неговата организация към първоначалната стратегия на Ал-Каида и поставянето като приоритет сражаването с „далечния враг“ – т.е. Америка и Европа, както и „неверниците“ по целия свят.

И в двете си „явления“ той използва технологичните средства на 21-и век, за да се върне в 7-и век. Що се отнася до неговите послания, те съчетават от една страна „притегателната сила на халифата“, а от друга – внушават ужас у противниците си. Когато се говори за халифата, макар някои теолози да твърдят, че „ислямът не определя какъв да е политическият режим“: веднага след падането на османската династия през Първата световна война и отмяната на халифата от Кемал Ататюрк, „знамето на религията“ беше поето от египтянина Хасан ал-Банна. Той бе основателят на „Мюсюлманските братя“, които след 1928 г. се разпространиха из целия арабско-мюсюлмански свят. Целта на Ал-Банна бе създаването на ислямски халифат и в името на тази върховна идея той отрече  "действащите закони" с думите: „Не съществува понятието „гражданин“, а „мюсюлманин“.

Както писа френският ориенталист Оливие Роа, идеологията първоначално на Ал-Каида, а впоследствие и на ИДИЛ, произлиза от идеите на „Мюсюлманските братя“ и крайните фундаменталисти.

На това се дължи и присъединяването към Ал-Каида на религиозни радикали от различни националности. Никой от тези „войници на халифата“ не бе зървал Ал-Багдади, както и той не ги знаеше кои са. Защото те бяха разпръснати навсякъде – Филипините, Шри Ланка, Индонезия, Буркина Фасо, Нигерия, Франция, Германия и Америка.

Различията между ИДИЛ и Джебха ал-Нусра, подчинена на Ал-Каида, впоследствие преименувана на „Хая тахрир Шам“, касаеха предимно въпроса кой да е начело, кои да са емирите и на кого да се подчиняват. Посланията на лидера на „Нусра“ Абу Мохамед ал-Джулани са същите като на Ал-Багдади: „Ние сме срещу всичките съвременни държавни институции – срещу гражданската конституция, изборите, демокрацията и армията, защитаваща националната държава."

Но какво ни обеща Ал-Багдади в онова видео? Адресатът на посланието му е „общността на исляма“/Умма ал-ислам, която трябва да воюва срещу „християнството“/Умма ал-салиб. Това щяла да бъде „дълга война до пълното изтощение на човешките, военните, икономическите и логистичните ресурси“.

Или, както отбеляза Чарли Уестер от Лондонския кралски университет, става дума за „безпрецедентна глобализация на идеологията след загубата на територия“. На практика посланието на Ал-Багдади обещава повече взривове, убийства, насилие, потискане на жените и изостаналост. Докато тираните заплашват с употреба на оръжие за тотално поразяване, такфирските ислямски екстремисти използват терористични атаки, които - по думите на генерал Джон Аби Зейд, понастоящем посланик на САЩ в Рияд - са „оръжие за тотално влияние“.

Но и в по-широк план опитът за използването на исляма като политическа доктрина, която отрича демокрацията и неислямските социално-политически системи, се проваля навсякъде. При шиитите, както и при сунитите, налагането на фигурата на религиозния предводител и философията на „вилая ул-факих“ („ислямско правителство“) е рецепта за цивилизационен провал. В книгата си „Ислямското правителство“ имамът Хомейни твърди: „Всяко неислямско управление е неверническо; то е управление на Звяра“. На идеолога на иранските гвардейци Хасан Аббаси, когото наричат „Кисинджър на гвардията“, вече му се привижда деня, в който ислямският байрак ще се развее над Белия дом. Илюзиите продължават да бъдат основното „гориво“ за този тип ислямистки фундаментализъм.

Освен пряката заплаха от терористични атаки в името на Аллах, Западът и по-конкретно Европа бе засегната и от засилване влиянието на местните националисти, които се възползваха от масовата паника от ислямисткия тероризъм и екстремизъм. По такъв начин, не само в арабско-мюсюлманския свят, но и в утвърдените западни демокрации се набелязаха тенденции към връщане назад в историята - в условията на кризата на идентичността.

В Германия „Алтернатива за Германия“ стана трета по големина в Бундестага; във Финландия крайнодясната партия на „Истинските финландци“ спечели 39 депутатски места – само с едно по-малко от най-голямата Социалистическа партия; в Испания крайнодясната „Фокс“ получи 24 места в парламента. Към тях естествено трябва да добавим успехите на Льо Пен във Франция, Тръмп в САЩ и Орбан в Унгария. Битката за идентичностите не може да не ни доведе до гореспоменатите поражения, наречени победи.

Или казано другояче – в битката за демокрация, както арабско-ислямските общества, така и западните общества, имат сходен враг. Възходът на крайния ислямизъм и произтичащите от него заплахи означава и подем на националистическо-идентичностни течения, партии и лидери в Европа.

Този омагьосан кръг трябва да бъде ликвидиран, а това е задача на демократите не само на Запад, но и в Близкия изток. Сегашните бунтове с демократични искания, разтърсили цяла поредица от държави, може би ще създадат предпоставки за нужната промяна.