Университетите - параван за безконтролно източване на държавни пари

Случващото се в Медицинския университет в София може да е евентуална изненада единствено за широката аудитория. За хората, работещи в системата на преподаването във висшите училища, то е логично копие и продължение на събитията в Стопанската академия в Свищов, възникнали при смяната на бившия ректор Величко Адамов през 2015 г. Тази повтаряемост показва системен проблем при управлението на висшите училища в България, като можем с основание да предположим развитието на идентични процеси и в други университети в бъдеще.

Тяхното зачестяване показва, че периодът, в който българският академизъм можеше да съществува в двулично състояние е вече почти приключил. Под официалната академична обвивка на българското висше образование много отдавна се крие нелицеприятната истина, че науката и образованието са удобен параван за напълно безконтролно източване на финансовите средства, наливани от държавата, от страна на академичните ръководства и на приближените и лоялните им преподаватели. На практика държавните висши училища са последните крупни държавни предприятия, нереформирани от времето преди 1989 г., където на входа и изхода се поставят удобните и подходящи контрагенти.

Недобре дефинираният и превратно тълкуван принцип на „академична автономия”, който се изважда като щит при всеки опит на държавата да въведе дори и минимални стандарти на финансов контрол, е създаден за времената, непосредствено след промените, като има за цел да защити образователния процес от идеологическо и политическо въздействие. На практика обаче от години той служи за оправдание за напълно безконтролно разходване на бюджетните средства, държавна субсидия от страна на ректорските ръководства, в нарушение на всякакви норми и правила.

Системата на изборност на тези ръководства според закона е толкова затворена, че е допуснато тя да се самовъзпроизвежда и да не зависи от външна намеса. По този начин се създават академични анклави извън юрисдикцията на държавата, които функционират по свои вътрешни правила, като водещ мотив за избор на един или друг ректор и екип е личната материална заинтересованост на участващите преподаватели, а не принципността, стратегическата визия за развитие на висшето училище и интересите по подобряване на образователния процес.

Истината е, че професионалните и моралните качества на все по-голяма част от преподавателите в българските висши училища са съмнителни, системата за кариерно развитие е пропита от корупция и шуробаджанащина и изтиква на преден план хора с конформистко мислене. Това поставя под натиск модерно мислещите и европейски ориентираните учени и преподаватели, които стават все по-малко и по този начин се променя цялостният облик на научната общност.

Държавните висши училище до този момент не функционират на пазарен принцип и тепърва критериите, ограничаващи и въвеждащи механизми на контрол, ще предизвикат вътрешен взрив и дори фалити. Университетите ще навлязат в процес на вътрешен колапс, като единствено липсата на достатъчен финансов ресурс може да е стимул за въвеждане на съкращения и промени.

Спорно е обаче дали тези съкращения и промени ще са насочени към положителна реформа на функционирането на системата или напротив - ще изолират и маргинализират и малкото останали честно и принципно работещи професионалисти и учени. За съжаление, второто е по-вероятно.

Недопустимо е за реформата във висшето образование да се разчита основно на акдемичните ръководства, защото те нямат нито моралния интегритет, нито политическата воля да я осъществят.

Нужно е спешно приемане на изцяло нов Закон за висшето образование, който да бъде резултат на широк обществен консенсус и да постави в центъра на защита обществения интерес за качествено преподаване и за развитие на стойностна наука, а не на интересите на лицата, работещи и получаващи доходи в тази сфера. Той следва да раздели свободата на преподаване и изследване и да въведе безусловен държавен контрол върху разходване на финансовите средства, давани за издръжката им.

Дори и тогава вече формираният меркантилен манталитет на голяма част от работещите в системата кадри (някои от които израснали кариерно по принципна схема, непроменена от времената преди 1989 г.) ще продължи да бъде основна пречка и препятствие за пренастройване на преподавателската и научната дейност по съвременен начин.

За съжаление, след толкова много години показаните в безсмъртния български филм „Двойникът” с Тодор Колев ситуации и модели на функциониране на системата са по-актуални от всякога. Без директна намеса на държавата, и то не на основание на принципа, че „пазарът ще отсее най-добрите”, тази тенденция няма да се промени. Именно действието на пазарния принцип „произведе” казуса "Медицински университет" – там наука и бизнес съжителстват съвместно в изгода на огромното мнозинство работещи лекари и преподаватели. През последните осем години от губещо учреждение институцията е натрупала близо 100 млн. собствени средства по банковите си сметки. Със сигурност потенциално тези суми биха могли да бъдат в пъти повече поради течове и отклоняване към частни джобове. Именно тук в момента „рови” прокуратурата. За сметка на какво се е случило това натрупване и дали общественият интерес при производството на бъдещите медици именно по този начин е защитен е въпросът, който следва да си зададем. Ако този модел е обществено приемлив – продължаваме напред, ако обаче моделът на развитие е сбъркан, е време да отидем да си напишем домашното.