Ти си неудобна тема. Ти си бежанец

Руслан Трад

„Въпреки че историята на всеки бежанец е различна, а мъката лична, всички те споделят една обща нишка на необикновена смелост: куражът не само да оцелеят, но да упорстват и да възстановят разбития си живот.“

Тези думи на португалския политик и Върховен комисар за бежанците на ООН Антониу Гутериш сякаш най-точно описват ситуацията, в която се намира бягащият от войната. Ние в България започнахме да срещаме съдбите на хиляди хора, чиито живот досега ни е изглеждал толкова далечен, а днес е част от нашето ежедневие. За последните месеци видяхме и чухме много по темата: от солидарни слова до изблици на шовинизъм. А както се разбра от мнозина – бежанците са единствените оптимисти в цялата история.

Не, че има много поводи за оптимизъм. По последни данни, над 4 милиона са сирийците, разселени в самата Сирия – дали загубили дом, дали прокудени от бойните действия. Близо 2 милиона са бежанците, попаднали неканени в съседните страни - Ливан, Ирак, Турция, Йордания. Сред бягащите от войната мнозина са деца и жени или възрастни хора.

Наскоро в лекция в НБУ ми се наложи да обясня ситуацията със сирийските бежанци в околните държави и дали това ще се отрази по някакъв начин на региона. Няколко дни преди това се завърна от Истанбул, където разговарях с хора от сирийската общност там, за да потърся отговори на въпроси, които си задавам покрай бежанската криза. А тя става все по-силна и се отразява на всички околни на Сирия държави.

Данните сочат, че бежанските вълни от Сирия влияят неимоверно на вътрешната политическа и обществена ситуация. Така например, в Ливан преди гражданската война в Сирия, работниците и живеещите в Ливан сирийци се изчисляваха на около 300 000 души. С напредването на военните действия в Сирия за последните три години този брой е нараснал на 1 300 000! За страна, чието собствено население е приблизително 4 милиона души, бежанската вълна от съседна Сирия е истински кошмар. Още повече, че самите ливанци помнят ужасите на гражданската война в Ливан, сринала държавата межде 1975 и 1990 година. Война, започнала според мнозина като следствие на бежанска вълна от Палестина. Националистическите Ливански сили, Катаеб и Свободно патриотично движение вече предупредиха, че в Ливан може да се стигне до религиозни и сектантски сблъсъци, ако не бъде овладяна кризата.

Положението в Йордания е не по-добро. Въпреки че кралството прие вече над 400 000 души, бягащи от Сирия, може би скоро тази солидарност ще спре. Има все повече сигнали, че палестинци от Сирия са задържани от йорданските власти, без възможност да оспорват ареста си. Чудите се защо службите за сигурност на Йордания правят това? Някои считат, че е заради тихият конфликт между местните йорданци и палестинското население, избягало от поредицата войни в Палестина с израелските сили през последните 60 години. От приблизително 6 500 000 души население, над 4 000 000 са с палестински произход. За йорданските власти бягащите палестинци, сами по себе си бежанци от родината си, намерили подслон в Сирия, са опасност за стабилността. А неспиращите арести на палестинци още повече нажежават обстановката. Human Rights Watch вече заплаши Йордания със съд и разследване, но очевидно положението ще остане същото засега.

Иракското правителство пък седи безучастно, сякаш подкрепящо повече режима в Дамаск, заради регионални интереси. Багдад затвори границата си, а често се случва силите за сигурност да откриват огън по бягащи от Сирия. Но пък автономната област на север, Иракски Кюрдистан, приюти на своя територия над 150 000 сирийци – главно кюрди, бягащи от североизточна Сирия. Това поднови напрежението между Ербил, столицата на Иракски Кюрдистан, и Багдад заради разминаване в политическите виждания как да се води външната политика на Ирак.

Турското правителство сякаш най-тихо осъществява политиката си. Анкара първа отвори границата си за бягащите от Сирия, макар да не е длъжна да прави това: Турция не е ратифицирала Нюйоркския протокол (на Женевската конвенция) от 1967г., следователно не приема и не предоставя закрила на бежанци, които произхождат от други страни освен Европа. Отварянето на границата може да се дължи и на политиката на Ердоган към Сирия и Близкия изток към момента – сближаване, показване на солидарност и, разбира се, влияние. Към момента официално разположените по лагерите край сирийската граница на територията на Турция сирийски бежанци са около 600 000. Но това, че правителството е благосклонно, не означава, че всички в Турция са приели добре сирийските бежанци. Мнозина, главно опозиция на Ердоган, смятат, че Турция не трябва да се меси в сирийската гражданска война.

Някои отговори намерих в Истанбул. Там срещата ми с приятел, който не бях виждал повече от 5 години, беше емоционално събитие, изпълнено с разговори до късните часове, смях, но и спомени за Сирия. Последно, когато видях Алаа, той все още работеше на duty free на сирийско-турската граница. Днес е бежанец, избягал от бойните действия в Алепо, къдете живееше последно. Семейството му е останало в Сирия и често са разпитвани за неговото местоположение и какво прави в Турция. Предложил на майка си да се върне, за да не я тормозят от правителствените сили, но жената отвърнала да не си и помисля да идва, а да остане в Истанбул, където най-добре може да помогне на семейството си – оставяйки жив.

„Истанбул е пълен със сирийци, има хора от цялата страна – ето, вчера пристигна ново семейство от Алепо“, присъединява се към разговора приятел на Алаа и негов колега, Фади. 18-годишният младеж, както разбрах по-късно, идва от Дамаск. Там помагал на баща си в семеен ресторантьорски бизнес, но на 16 избягал извън страната и попаднал в Истанбул.

„Преди в квартала ни в Дамаск живееха над 2 милиона души! Сега са останали да живеят там не повече от 5 000...“, припомня си с носталгия Фади за родното му място. Тъй като помня кварталът, за който ми говореше, не успях да сдържа изумлението си от фрапиращата разлика.

Алаа и Фади работят в сирийски ресторант, разположен на оживеният истанбулски булевард „Ататюрк“, собственост на друг сириец от Дамаск, Мохаммад Битар. Бивш преподавател по ислямска архитектура, преди дведесетина години Битар решава да замине за Турция и да се захване с бизнес. В момента е собственик на три ресторанта в Истанбул и пекарна за арабски хляб – първата в града.

„Преди бях преподавател по ислямска архитектура в Дамаск“ – споделя ми Битар. „Да, съвсем различно нещо от това, с което се занимавам днес. Преди време реставрирах с екип от Дамаския университет мозайките в Омеядската джамия. Но реших да потърся нещо ново за себе си.“

Ресторантът на Битар се е превърнал в средище на сирийската общност. Според работещите там, новопристигналите сирийци веднага разбират от техни сънародници, дошли по-рано, за това място и къде могат евентуално да получат работа. А такава не липсва: Алаа споделя, че често се случва да работи по четиринадесет часа на ден, а често се случва клиенти да чакат по един час за маса. „Защо е така?“ – питам аз. „Просто тук можеш да намериш най-вкусната сирийска храна!“ – заявява ми гордо Алаа и се смее. „А и тук един сириец може да си поговори с друг сириец за родния град. Да обмени новини...това е наше малко място насред огромния Истанбул.“

Попитах го какви хора идват тук. Няколко момчета ми заявиха, че идват най-вече сирийци араби, а също и много иракчани. „Кюрдите гледат да не остават в Турция – властите не се отнасят с доверие, най-вероятно заради ПКК и враждите между турци и кюрди. Затова или продължават към следващата държава, или отиват към Иракски Кюрдистан.“

Собственикът Мохаммад Битар споделя, че ресторантът му е място и за политически срещи. От създаването си, главният опозиционен блок Сирийската национална коалиция, предпочита Истанбул за своите срещи и обсъждания на бъдещи действия.

„Знаеш ли кой е Жорж Сабра?“ – пита ме Битар. „Да“ – отговарям аз – „ръководителят на Сирийската национална коалиция.“ „Той често идва тук да вечеря и обядва. Говори с момчетата, пита от какво имат нужда. Идват постоянно от Ал Джазира и CNN да снимат. Всички в Националния съвет са идвали тук – и Галиун, и Джабра...всички!“

Няма как да не се интересувам от броя на сирийците в Турция. Като страна, съседна на Сирия, Турция поема едни от основните бежански вълни. Още щом стъпих в Истанбул чух арабска реч и видимо положението се беше променило. Бърза разходка из основните улици дава представата, че наистина се води война в съседство. Друг нов елемент, който досега не бях виждал в Истанбул бяха надписите на арабски – буквално навсякъде! Преди години арабския език не се ползваше в Турция, беше забранено арабите в южните части на страната да го използват на улицата. А днес дори сервитьора в туристическата част на Истанбул те посреща на арабски! Войната, водеща се само на 1 200 км. на юг, се усещаше навсякъде – по лицата на хората, по набързо надписаните менюта на арабски, по често срещаните коли със сирийска регистрация, натоварени догоре с одеала и дрехи... Алепо, Дараа, Дамаск, Идлиб, Хама, Хомс – всеки час се виждаше различна кола, идваща прашна и натоварена от границата със Сирия.

„Истанбул е гара за всяко от тези момчета. Спирка. Ако успеят да си намерят по-добра работа някъде, им помагам. Давам им пари за самолетен билет и им пожелавам успех. Защото те го заслужават – нямат друг шанс“

Думите на Битар донесоха тягостно мълчание. Може би защото всяко от момчетата наоколо си мечтаеше за по-добър живот, далеч от мизерията и войната. Алаа ми разказва, че още щом пристигнели в Истанбул, на сирийците им се казвало къде е България.

„Най-често им взимат по 400 евро на човек, за да ги закарат от тук до границата с България. Всички знаят пътя – но турците често ги лъжат. Например, че България е в Шенген. Така мнозина остават измамени, но пък и в Турция те едва ли ще намерят нещо голямо. Трябва късмет.“

На въпроса ми знае ли се какви са тарифите за документи, защото все пак е по-добре да имаш някаква хартия в себе си, отколкото да скиташ без самоличност, ми се отговаря веднага: 8 000 евро за европейски паспорт, 2 000 за сирийски. Всичко се прави в Истанбул, местата се знаят от всички, които пристигнат.

„Не ви правят проблем турските власти? Че нямате документи.“ – питам аз Алаа въпрос, който не бях сигурен, че ще получи своя отговор. Защото това е специфично и мнозина отбягват да говорят открито. „Не, рядко правят проблем. Знаеш, всичко е политика! Обикновено питат имаме ли документи, а ние казваме, че сме сирийци. И ни оставят – не се занимават, най-вероятно така им е заповядано.“

„Ние сме си взаимно изгодни с властите – получаваме убежище, спасение, а си плащаме на данъците на държавата. Сирийците вкарват все повече пари в хазната на Турция“, обяснява ми Мохаммад Битар. Тъй като лагерите по границата със Сирия са препълнени, често се случва сирийци да решат да опитат да намерят спасение във вътрешността на Турция. И така стигат до Истанбул. Някои, като Битар, успяват да се установят и да започнат свой бизнес, който от своя страна е изгоден и за турската страна – търговия, ресторанти, чиито обороти осигуряват средства и за хазната.

Съдбата на един бежанец може да бъде различна – в Истанбул се убедих в това. Често тя е непредвидима. Бягаш от затвор, за да бъдеш вкаран в затвор. Тръгваш, изпълнен с надежда и чувство за самосъхранение, а пристигнал в Едема, осъзнаваш, че единственото, което имаш всъщност е именно самосъхранението. Не вярваш ли в себе си, загубен си. Историята на бежанеца и опознаването й е един от онези моменти, в които “чуждото” става “твое”. Да се опиташ да разбереш страданието е не само съ-страдание.

Замислих се – какво би е да бягаш от родината си? Да тичаш, понесъл само дрехите си? Никога не бих искал да стана бежанец. Това не пожелавам и на своите врагове. Рискуваш да бъдеш неразбран в момента, когато разбирането е жизненоважно. Трябва да обясняваш причините за твоето бягство от родината, когато ти искаш да ги забравиш – да се връщаш постоянно в онзи ад на спомените, за да получиш така желания документ, с който да се почувстваш част от едно ново общество.

Често обществото приема и свързва бежанеца, единствено с нелегалност, изтекли документи и други административни неволи – с една дума, тежест. Но реалността е друга. В крайна сметка човек се стреми да бъде щастлив. По негов начин, уникален за всеки - но целта е ясна: щастието. Разликата е в обстоятелствата, в които пътят те поставят в търсене на този блян. Едни намират щастието в спокойна обстановка, с цялото семейство покрай тях, втори докато работят. Трети, докато бягат в търсене на това щастие.

През последните месеци България се превърна в остров на спасението за мнозина хора. Те в голямата си част са нелегални. Статутът им определя техния живот. Понякога, някои от тях, имат шанса да получат документи и да се установят. Дори създават семейства и имат работа. Подобни хора виждаме сред себе си, без да знаем, че те са минали всичките хиляди километри в търсене на по-добрия живот. Има и такива, които никога не се установяват. Нямат работа, а семействата им са далеч от тях. Обикновено свършват в разни домове и псевдо-институции, без възможност за депортиране. А уж такава трябва да има. За много от тях да се върнат в ужаса, от който бягат, е по-добрата възможност от утопията, която търсят и никога не намират. За сирийските младежи, с които разговарях, конфликтът в страната им вече ги изморява. Мнозина искат просто да се спре, без значение резултатът. „Апатията става наш спътник.“ – споделя ми Алаа.

От всеки един от нас зависи какво ще предложим на търсещия спасение. Няма да забравя последните думи на едно от момчетата, с които се запознах в онзи истанбулски ресторант, когато се сбогувахме: „Руслан – каза ми той – поздрави България, за нас тя е спасение!“

Държавата, която е омръзнала на мнозина и искат да я напуснат, за други означава спасение. Да, ежедневието ни е трудно, парите никога не достигат, изнервени сме и обидени на собствената си страна. Но може би пък с оказването на помощ на хора, бягащи от война, ще можем ние самите да пречистим мислите си?

Впрочем, Мохаммад Битар ми сподели накрая, че има мечта да отвори ресторант за – както той самият казва – истинска сирийска храна в София и българите да опитат от тази кухня.

„Те ни помагат – и ние няма да забравим това. Защо да не направим място, където да разговаряме и да се срещаме, да ви запознаем с кухнята си! Нашата кухня е древна и пъстра – със сигурност ще ви хареса!“