Цветя на злото

Париж изпрати своите мъртви. Най-пъстрият и шумен град на Европа потъна в глуха и мрачна тишина. Капките дъжд не успяват да измият кръвта по тялото му.

Десетки държавни глави побързаха да се появят на сцената. По розата на Екзюпери избуяха нови бодли. Близо четири милиона се събраха на паметния митинг на солидарността. От погребението на Виктор Юго, 1 юни 1885 г., когато имало два милиона, Париж не познаваше такова стълпотворение на еднакво мислещи хора. Нахлуването във Франция на легиони самопровъзгласили се политически „Шарли”-та разгневи някои от оцелелите.

73-годишният холандски карикутарист Вилем (Бернард Холтроп) отдавна живее във Франция: „Желая да замеря всички, които най-ненадейно станаха наши приятели”. Списъкът му с нежелани „Шарли”-та започва с Кралицата и включва Путин, Папата, дори Герт Вилдерс; аргументът му е, че всички до един говорят за свобода и независимост.

Игор Гран, колумнист на „Шарли Ебдо”: „Шарли се превърна в символ, но Шарли винаги е бил антисимвол, защото се присмива на хората, които експлоатират символите”. Това е неговото обяснение защо мрази идеята списанието да се превърне в олицетворение на западните демократични ценности.

Луз /Ренал Лузие/, оцелелият карикатурист, защото се успива: „Никак не е лесно да виждаш как те подкрепят идиоти като Ангела Меркел!”

Оцелелите в свой стил замислят серия от карикатури на „гастролиралите” политически знаменитости, с която да изразят неприязънта си.

Всеки има право да защитава правото си публично да говори. Може да се съгласите, може и да се засегнете от думите му, но това е негово право. Такава е кървящата очевадност днес.

“Tout est pardonné”. (Всичко е простено). Кой на кого трябва да прости???

В мрачната тишина започва отрезвяването: милиард и 600 млн. мюсюлмани не са отговорни за варварщината в 7 ден от 2015. Ал Кайда от Йемен пое отговорност, но кой стои зад нея. Политическият ислям ли носи вина за ракотворния джихад? Кой иска да слее в едно Джамията и държавата? Точно, както се случи с Църквата във Франция.

Мнозина мюсюлмани, родени, израснали и възпитани в светските идеали на Републиката, се чувстват засегнати: „Не сме Шарли. Говорят за единство и призовават да живеем заедно, но щом нещо се случи, все мюсюлманите са им виновни.”, заявява пред британския „Индипендънт” момче между 17 и 21 години. Но почетоха паметта на полицая, който защити правото на свободно изразяване, дори и когато се засягаше собствената му религия.

“Той работеше за полиция, която потиска мюсюлманите,” твърди негов връстник, трето поколение франзуцин с алжирски корени. Все по-малко мюсюлмани искат да работят за тази държава, някои дори се възхищават на заминалите да се обучават за джихадисти, говорят за бунтовнически групировки в Сирия, за разликите между ИДИЛ, Джабхат ал-Нусра и Ансар ал-Ислам. Общото между много от тези момчета обаче не е антипатията им, а по-скоро липсата на постоянна работа.

Един от тях казва: „Работех като строител, добри пари получавах, но свърши. При уволнения никога не гонят първо белите.” 64-годишният Ханачи знае много истории, помни и алжирския протест в Париж от 1961 г., и как мъртвите тела се носели по Сена, как чак в 1998 г. правителството признало за грешка убийството на 40 души, макар че според неговите данни избитите били 200. „Днес всички млади, не само мюсюлманите, са много гневни, а когато те се разгневят, действат без мозък.”

“Tout est pardonné”. (Всичко е простено). Кой на кого трябва да прости?

Франция е притихнал клокочещ вулкан. Мюсюлманската общност е изтръпнала – от страх, от гняв, от тревога за собствените си деца, които на много места отказаха да почетат паметта на разстреляните карикатуристи с минута мълчание. Някои използваха молива, тебешира и четката, за да изразят объркването в душите си и представата си за свободата на изразяване. Като учениците от художествената гимназия „Дьолакроа”, Дранси:

Имамите в цяла Франция призовават към спокойствие, диалог и уважение на демокрацията.В същото време и учителите са объркани. „Учениците постоянно следят новините през смартфоните си. Има нужда да говорим”. Питат защо нищо не се прави за Палестина, и там има толкова мъртви деца”. “През тези дни се издигна стена от неразбиране”, твърди пред френския „Паризиен” 50-годишен историк, и продължава: ”Никой обаче не подкрепя убийствата. Някои, не само мюсюлмански младежи, питат защо не се говори, когато нападнат джамия, но когато се руши синагога, въпросът стига до държавата.” В същото време министърът на образованието, Наджет Вало-Белкасем, държа реч в Парламента, изтъквайки ролята на училището в борбата с адвокатите на тероризма.

А тишината е толкова глуха и безсърдечна, че усещаш как зад нея се промъква не поредната омраза, а сянката на нещо сатанински огромно, сякаш хищник се прокрадва между цветята върху пресните гробове.

“Tout est pardonné”. „Всичко е простено”. Кой на кого трябва да прости?