Сблъскаха ли се цивилизациите?

В България по традиция се гордеем с етническата и религиозната си толерантност, обикновено давайки за пример вековното си съжителство с българските мюсюлмани. Затова част от обществото бе поразена от „нехристиянската“ позиция на БПЦ по отношение на приемането на сирийски бежанци в България. Това ме кара да мисля, че криво разбираме самата същност на религиозната толерантност. Мнозина, според които религията върви ръка за ръка с фанатизма, считат съществуването й за невъзможно. Допускащите я под формата на „религиозна толерантност“ в повечето случаи разбират пълна безкритичност към всички религиозни учения. За тях религиозно толерантните хора, въпреки различията им в догматическо и нравствено отношение, са длъжни да се молят заедно, да участват в общи богослужения, да не оспорват нищо от религиозното учение на другия, защото било важно човек да е религиозен, без значение към коя религия принадлежи, тъй като всички религии учели на добро.

За вярващия човек всичко това е компромис със собствената му съвест и религиозни убеждения. Толерантността между представителите на две религиозни общности се състои именно във взаимното зачитане на правото на свободен избор на вероизповедание.

Правят ли това християнството и ислямът? На думи -да, на дело – не, при това откакто съществуват. Както Хънтигтън писа в знаменитата си книга „Сблъсъкът на цивилизациите“, символите на културна принадлежност: хората откриха своята нова-стара идентичност и започнаха да маршируват под нови-стари знамена на път към фронта с нови, но често отдавнашни врагове.

Мнозинa виждат в залялата Европа бежанска вълна сражение от битката между християнството и исляма. Много вероятно е да е така. Тогава е фундаментално важно да се познава врагът. И както обикновено, това не са оръжията, а идеите. В случая – религиите. В Европа религията е в пряка връзка с националната идентичност. Тази идентичност е органична смес от история, територия, митове, символи, и не може да бъде „отворена“ за всички „нови граждани“.

Опитът да бъде създаден „евроислям“ се провали с гръм и трясък, защото не беше ясно ислямът ли трябваше да се европеизира, или Европа да се ислямизира. В края на краищата се получи второто. Подкрепяни от приятелски настроени политици и симпатизиращи им адвокати чуждите работници, дошли на Стария континент като работна сила за изграждането на следвоенното икономическо чудо, които трябваше да останат в Европа временно, получиха възможност чрез различни социални програми да останат за постоянно. Но не се „европеизираха“: напротив, дълбоко сраснали се с миналото, те се опитаха да си гарантират бъдещето, фаворизирайки исляма в настоящето. Намериха в него липсващата им в Европа идентичност. Това попречи религията им, попаднала в изцяло светска среда, да се претопи и изчезне. Битовият, фолклорен ислям се „глобализира”, превърна се във войнствено ислямско възмущение от Западното надмощие, анти-империализъм, вдъхновен от религията. В резултат европейците започнаха да мислят, че всеки ислям е фундаментализъм, всеки фундаментализъм е тероризъм, и следователно всеки, изповядващ исляма, е терорист.

Това категорично не е вярно. Но е вярно, че джихадистите от „Ислямска държава“ не правят нищо, което преди 14 века не е правил Мохамед. Те намират в историческите текстове религиозно оправдание за всяко свое действие, колкото и чудовищно да е то. Както каза наскоро египетският писател и публицист Хамед Абдел-Самад, осъден на смърт от „Ислямска държава“ заради книгата си „Ислямският фашизъм“: ИДИЛ е законно дете на Мохамед - и на думи, и на дела.

Ислямизмът е много повече политика, базирана на марксизма, отколкото религия, базирана на Корана. Между ислямистите и левичарите има много повече сходства, отколкото различия. Очевидно в момента мирното съжителство между християнството и исляма е невъзможно. И ще бъде, докато потомците на пророка Мохамед не излязат от Тъмните си векове, а Европа не реформира радикално социалната си държава.