Преводачът на Братя Стругацки: Голяма буца е заседнала в гърлото ми
Голяма буца е заседнала на гърлото ми от мъка и не мога пиша за Борис Натанович. Светла му памет!
Така отговори Милан Асадуров - българският преводач на Братя Стругацки, на молбата на OFFNews да напише In memoriam за починалия вчера Борис Стругацки.
Г-н Асадуров обаче беше любезен да ни изпрати нещо изключително интересно - откъси от мемоарната си книга «61...», в която описва някои от премеждията си с братя Стругацки и техните книги.
Откъси от мемоарната книга на Милан Асадуров «61 или или CV под формата на илюстровано / черно-бяло / бурно обяснение в любов към книгите, филмите, картините, фотографията, фаровете и джаза, а защо не и любовните забежки на един пристрастен читател, зрител и слушател под формата на Curriculum Vitae»
1980
Другият човек, който по онова време ми повлия косвено, но за съжаление нямах щастието да го познавам лично, беше Андрей Тарковски. Филмът «Сталкер» ме остави за дълго с широко отворена уста и без дъх. Какъв път само бяха извървели братя Стругацки от първоначалната идея до окончателния вариант на филма. Ето как според Борис Стругацки изглежда първият запис в дневниците им за «Пикник край пътя» през февруари 1970 г.:
Маймуната и консервената кутия. Преди трийсет години извънземни са посетили Земята. Днес хората издирват, събират, проучват и страдат от останките от боклука, който те са оставили. Има бум на суеверията. Появява се държавна агенция, която се опитва да овладее останките и чрез тях да завземе властта. Друга организация се стреми да ги унищожи – знанието, дошло от небето, е безполезно и дори вредно, всяко откритие може да донесе само пагубни последствия. Издирвачите са почитани като магьосници. Авторитетът на науката запада. Захвърлени биосистеми (почти разредена батерийка), оживели мъртъвци от различни епохи.
Първоначално братята наричат водачите в Зоната «издирвачи» (старатели), после «трапери», но съзнават, че още не са намерили точния термин. Сталкер е една от малкото думи, които братята въведоха във фантастиката изобщо. «Тя произхожда от английското to stalk – разказва Борис Натанович, – едно от значенията на което е «прокрадвам се», «придвижвам се крадешком». Между другото тази дума се произнася «сток» и би трябвало да казваме не «сталкер», а «стокър», но ние не я взехме от речника, а от стария, дореволюционен руски превод на романа на Киплинг, който май се казваше «Отчаяната компания» – за една весела училищна банда и за нейния предводител, хитроумния хулиган по прякор Сталки.» Все пак главна заслуга за повсеместната употреба на «сталкер» в почти всички езици по света и включително й в Оксфордския речник има филмът на Тарковски.
«Беше невероятно трудно да работим по сценария на «Сталкер» – спомня си Борис Натанович. – Главната трудност се състоеше в това, че Тарковски като кинорежисьор, при това гениален кинорежисьор, виждаше реалния свят по различен начин от нас. Той си представяше и въображаемия свят на бъдещия филм по друг начин и по принцип се затрудняваше да ни предаде тези свои дълбоко лични виждания... Тези неща трудно се обясняват с думи. В края на краищата думите са литература, наситена със символи действителност, особена система на асоциации, въздействащи на съвсем други чувства, докато киното е живопис, киното е музика, бих казал даже безпощадно реален свят, в който елементарните частици не са думите, а образите и звуците... В края на краищата се получиха не седем, не осем, а май че девет варианта. Последния го написахме в пристъп на абсолютно отчаяние.»
През лятото на 1977 г. Тарковски най-после завършил снимките на филма, но при проявяването на лентата, я осветили. На времето много се говореше, че е било саботаж, организиран от службите, за да не му позволят да покаже филма в Кан. Тарковски обаче се възползвал от злощастното стечение на обстоятелствата, за да започне всичко наново. Аркадий Стругацки бил на снимките в Естония и един ден позвънил на Борис с треперещ глас:
– Тарковски иска друг «Сталкер».
– Какъв?
– Не знам. И той не знае. Друг. Не такъв като сегашния.
– Но какъв, по дяволите?
– Не знам, по дяволите! Друг!!!
На третия ден братята измислили сталкера-урод. Тарковски останал доволен. Резултатите от повторно заснетия филм са известни на целия свят. И мисля, че не само за мен «Сталкер» е в десятката на най-хубавите филми на всички времена...
Откъс от филма "Сталкер" на Андрей Тарковски:
1981
През октомври, когато цяла България се беше захласнала по телевизионната поредица «Капитан Петко войвода», започнах да превеждам «Пикник край пътя». Пловдивските ми колеги от издателство «Христо Г. Данов» бяха намислили да издадат амбициозния сборник «Неуговорени срещи», съставен от Огнян Сапарев, който включваше четири повести: «Пикник край пътя», «Охлюв на стръмното», «Бръмбар в мравуняка» и «Милиард години до свършека на света». Понеже четирите превода щяха да дойдат много на Агоп Мелконян, пък и издателите бързаха да ги публикуват, докато не е станал някой сакатлък, се наложило да търсят друг преводач за половината работа. И Здравка Петрова, като жена с вкус, се сетила за галантния мъж и основател на «Галактика», който някога й беше гостувал в Пловдив. Така на 13 октомври бях сюрпризиран с предложение за договор. Трябваше да преведа «Пикник край пътя» и «Бръмбар в мравуняка» за пловдивското издателство.
След години чувах приказки, че това не е истинският «Пикник». Вярно е. В спомените си Борис Стругацки описва премеждията, през които минава тази повест след написването й през 1971 г. Публикуваният в 1980 г. вариант на «Пикника» според него бил така редактиран в издателство «Молодая Гвардия», че авторите не пожелали дори да го разлистят. Проблемът беше, че никой в България не разполагаше и нямаше как да разполага през 1981 г. с автентичния вариант на «Пикника». А дори и да се докопаше до него по незнайни пътища, никой нямаше да си сложи главата в торбата и да издаде вариант, различен от публикувания в Съветския съюз. Това би било чисто самоубийство. Така че аз започнах да работя върху официалния вариант, без изобщо да се замислям.
Любопитен щрих е, че когато изпратих писмо на Аркадий Натанович с молба да уточним някои термини, той ми отговори лаконично: «Момче, престани да питаш за разни дреболии, ами по-бързо издавайте «Пикника» в България преди да са го спрели.» За съжаление не можах да намеря оригинала на писмото в архива си. Не вярвам да съм го загубил, нито пък смятам, че на времето Агоп ми го е свил от яд, че тогава той си нямаше писмо от Аркадий Натанович. Сигурно съм го скрил някъде от страх да не се затрие. Както и да е. Един ден все отнякъде ще излезе.
Според мен обаче, що се отнася до българския превод, истински редактор на «Пикника» неволно стана Андрей Тарковски. През цялото време, докато превеждах «Пикник край пътя», неговият филм «Сталкер» беше пред очите ми. (Бях го гледал четири-пет пъти, а сега притежавам копия на всички възможни версии на филма, включително и най-дългата режисьорска версия.) И, докато превеждах, непрекъснато се стремях българската интерпретация на текста на братя Стругацки да бъде просмукана с духа, внушенията и образите от филма на техния гениален редактор Тарковски...
1983
Понеже предната година доста бях орал и сял, прибирането на богатата реколта продължаваше. Венец на овациите за работата ми през миналия сезон, бяха излизането от печат на сборника «Неуговорени срещи» и невижданият дотогава от семейството ми еднократен хонорар в размер на 1244 лв. (пет-шест мои месечни заплати!). Публиката бе очарована не само от «Пикник край пътя», но и от продължението на «Обитаемият остров» – «Бръмбар в мравуняка».
Историята на «Бръмбар в мравуняка» е много интересна. Тя започнала един ден някъде в края на 50-те или началото на 60-те години на миналия век, когато Борис Натанович чул от устата на сина си песничка-залъгалка, съчинена от самото невръстно хлапе:
Стояли звери
около двери.
В них стреляли –
они умирали.
Стояха зверчета
около плета.
В тях стреляха
и те умираха.
Тези странни и не по детски жестоки стихчета, монотонно повтаряни в различна тоналност като мантра, накарали баща му да възкликне: «По дяволите, ама че чудни думички реди! Виж го ти как само ги е измислил, негодникът! От тях става чудесен епиграф!» И въображението му започнало да рисува някакви страшни и нещастни чудовища, трагично самотни и никому ненужни, уродливи, страдащи, търсещи човешкото приятелство и помощ, но вместо това получаващи куршуми от изплашените и нищо не разбиращи хора... Борис успял да предаде усещането си на Аркадий и постепенно започнал да се оформя замисълът на повест. Тя трябвало да се нарича «Стояха зверчета около плета» и под епиграфа щяло да пише, че това е стихче на малко момченце.
Така за първи и последен път замисълът на новото произведение на братя Стругацки възникнал от бъдещия епиграф. Няколко пъти през годините братята се захващали с тази повест и накрая от първоначалната идея останал само епиграфът и чувството, което той предизвиквал у тях. През 1979 г. повестта вече се казвала «Бръмбар в мравуняка» и за капак редакторът в «Лениздат» свалил епиграфа с твърдението, че напомнял на някакъв марш на Хитлерюгенд. Братята едва успели да се преборят детските стихчета да останат поне в текста.
Аз и редакторката ми Здравка Петрова можехме да се гордеем, че в българското издание епиграфът си зае оригиналното място. Предполагам, че и братя Стругацки са останали доволни, когато са го видели. Аз пък прочетох отново текста след няколко месеца почивка и останах доволен от атмосферата на родния ми език. Винаги, когато превеждам, се опитвам да вляза в кожата на авторите, да потъна в текста, докато го почувствам като свой. После бягам далеч от руския език (за мен е лесно, защото рядко говоря на него) и се старая да облека чуждите мисли и чувства, станали мои, в български одежди. По принцип така се превеждат стихове, но аз предпочитам този подход и за прозата. При него има само една опасност: преводачът да се полакоми да стане съавтор. Разковничето е в уважението, което чиракът питае към майстора.