Повредата не е във вашия телевизор

Дни преди публикуването на поредния мониторингов доклад на ЕК по Механизма за сътрудничество и проверка вече се заговори за евентуално отделяне на България от Румъния. От 8 години Европейската комисия наблюдава липсата на реформа в българската съдебна система и неизменно стига до едно и също заключение: липса на политическа воля. Основателно е да запитаме обаче дали ЕК има ли воля да ни наложи тази политическа воля? И дали има механизъм, и дали той е сега действащият Механизъм за сътрудничество и наблюдение?

Социално-политическата криза в България вече не подлежи на научна дефиниция. Съществуват провалени държави, фасадни демокрации, чували сме за пленени институции... Но феномен като държава-членка на Европейския съюз без върховенство на правото, завладяна от задкулисие, олигархия и организираната престъпност, политическата наука не познава. Българският случай е парадоксален. Парадоксална е и упоритостта, с която Европейката комисия продължава да очаква резултати от един инструмент за мониторинг, основан на изначална грешна преценка за естеството на проблема с върховенството на правото, а оттам и на грешен дизайн на механизма за наблюдение. И не на последно място, на драматично подценяване на вътрешните съпротиви срещу реформите.

От методологическа гледна точка, редовните доклади по Механизма за сътрудничество и проверка, написани на скован от политическа коректност език, не могат да убедят никого, че зад тях стои осмисляне на историческите и социо-политически корени на проблема за политическата корупция в България. Или анализ на причините за трайната липса на резултати на антикорупционните политики. Но това не е специфика само на докладите по МСП. Защото такъв беше и дизайнът на редовните доклади на ЕК в предприсъединителния период. Целият предприсъединителен дискурс на европейските институции беше фокусиран около тезата, че на България просто й липсват политическа воля и административен капацитет. Изглеждаше и продължава да изглежда, че сякаш единственото, което иска Брюксел, е дузина присъди срещу високопоставени политици. А от обратната страна изглежда, че ние не искаме да дадем и малкото, което се очаква от нас. Днес, 8 години след присъединяването ни, ЕК продължава да се вайка за неосъщественото върховенство на правото в нашата страна, а ние продължаваме да се усъвършенстваме в симулирането на реформаторски усилия.

Системата от институции, призвана да гарантира върховенство на правото не случайно е ключов обект на наблюдението. Без върховенство на правото не може да има почтени политически институции, икономическа свобода, конкурентоспособност на икономиката, медийна свобода. Но от друга страна, именно състоянието на всеки от изброените сектори е пряко доказателство за липсата на върховенство на правото. По тези показатели България практически не е мръднала от 2007 година. Поне не напред. По индекс за възприятия на корупцията от 2007 г. сме на дъното на Европа. Ако в годината след присъединяването към ЕС сивата икономика у нас е била 32,1 % от БВП, през 2014 г. е 31,2%. В индекса за икономическа свобода за 8 години сме се придвижили с две места нагоре. Но по свобода на пресата, според Репортери без граници, сме паднали от 51-во през 2007 г. на 100-но през 2014. Кризата на демокрацията в България, чиято връхна точка само формално беше лятото на 2013 година, е ясно доказателство не просто за липсата на политическа воля, а за наличието на системен проблем. И този проблем заплашва не само възможността България да участва пълноценно в интеграционния процес, а и политическата стабилност на региона, ако ЕС не покаже, че може успешно да управлява демократичната трансформация на Балканите и в своята периферия.

Историята на МСП до момента е хроника на един предизвестен провал: провал на инструмента Механизъм за сътрудничество и проверка да изпълни целта си и да произведе очаквания резултат – да стимулира реформа в посока върховенство на правото в България. (А и в Румъния, доколкото обективните показатели за възприятия на корупцията, свобода на медиите, икономическа свобода и конкурентоспособност не са отбелязали реално подобрение за последните 8 години. Въпреки че броят на осъдените за корупция лица там е нараснал, за радост на европейските бюрократи, които измерват така напредъка по МСП).

Фокусирайки се върху правно-процедурни и технически въпроси от сферата на съдебната реформа, Комисията удобно пропуска да изследва взаимната зависимост между явления, които само на пръв поглед изглеждат без връзка по между си: криминален бизнес, лобизъм, задкулисна политика, партийно финансиране, картелизация и капсулация на политическите елити, медийни зависимости, социално инженерство (напр. феномена на купените изборни наблюдатели или контра-протестите). А за тези любопитни взаимовръзки дори европейските посланици у нас публично изнасят преизобилни свидетелства.

От практическа гледна точка, Механизмът за сътрудничество и проверка се проваля именно в това да е инструмент за сътрудничество. Безадресно формулираните препоръки (българските институции, българското общество трябва…), неясният и политически коректен език не помагат на никого. Най-малкото на българската и на европейската общественост, които са всъщност единствените заинтересовани от успеха на реформите. За тях МСП изглежда все по-безсмислен с досадната повтаряемост на сюжета и практическа безрезултатност. Абсурдно е да се очаква политическа воля за налагането на върховенството на правото от хора, чиито основен интерес, а и познания, за механизмите в съдебната система опира до това „Роман мое ли да си го… Джамбазов, или не мое?“ И е въпрос на дипломатическа виртуозност да преведеш на коректен брюкселски признанието на Кокинов за механизма на избор на главен прокурор - „Не ми се подсмихвай, ти си го избра!” „Ти” в случая беше премиерът, изпълнителната власт.

Ако ЕК има автентичен субект на сътрудничество за изграждане на върховенство на правовия ред и почтеност на институциите в България – то този субект са българските граждани. Европейският мониторинг трябва спешно да формулира дизайн за публично партньорство в процеса на реформа на съдебната система, а и на реформа на ключови политики и процеси.

Докато европейските институции не са изгубили изцяло остатъчната си популярност у нас като стимул на реформено усилие, те все още имат шанс да променят подхода си спрямо антикорупционните реформи. Преди дни британският посланик у нас загатна за възможността България да остане единствената наблюдавана страна по МСП. Отделянето на България от Румъния, колкото и да е демотивиращо, всъщност би било поне един позитивен знак, че ЕК може да прояви решимост да изостави езика на фалшивата дипломатичност в името на по-решителни действия в защита на интересите на европейските граждани. Подобно разделяне обаче може да има непосредствени и неочаквани дестабилизиращи ефекти, ако не е съпроводенo с нов подход към сътрудничество с България за постигане на реални резултати в борбата с корупцията.

Линка Тонева е доктор по политология от СУ „Св. Климент Охридски“. Работи по проблемите на българската евроинтеграция, включително функционирането на Механизма за сътрудничество и проверка, публичните партньорства, гражданското участие в провеждането на европейски политики и др.