Полуголата Свобода и голата Истина: за нашата си черга

Деян Кюранов

Първо - да погледнем:

Погледнахме – и що да видим? – “Свобода на баррикадах!”, както смело и обобщено я преведоха на времето руснаците.

Да погледнем пак: голите гърди са “класически” красиви, некласическият профил е “толкова френски”, че впоследствие ще се появи на монетите на следреволюционната Република; до Свободата – нейно ляво – Гаврош, загледан в грядущето, не обръща внимание на интересната кака; а тя самата се е полуобърнала призивно под Знамето в дясно, към очевидно олевяващия интелектуалец, който е грабнал пушката, но още се колебае да я насочи към Врага, зер и той е човек, докато редом с него работническата класа вече е размахала калъчката; в общия устрем след тях е Народът, малко омъглено, но очевидно симпатично многолик. С оръжие в ръка...

Да сведем поглед: от Знамето - към труповете. Голият крак със свлечен чорап на красивия юноша бледен (от обезкръвяването) и той е много френски - но не сме го виждали като символ на Революцията. Красиви са и лицата на Реакцията, с които завършват двете тела в униформи. Убитото Дете на Майката, щадейки буржоазната чувствителност (О, тези романтични художници!) само е загатнато, както и погледът, с който тази майка от този миг ще гледа Свободата.

“Горницата” и “долницата” в картината ни казват дуетно, че ако Свободата не се спре в този миг, тя ще стъпи с доста монументалното си краче върху труповете и на добрите, и на лошите. Кой знай, трижди романтичният Майстор - Дьолакроа - може би е искал да си/ни внуши, че това не е поругаване, това, Свободата, да те настъпи мъртъв, е освещаващо обединяване и трансмутация на тебе като труп на братоубиец в Тебе като Жертва... на Олтара на Отечеството... Мерсим!

Видяхме картината, видяхме вчера и вдъхновяващата като картина актриса и манекенка полугола и ознаменувана, чухме завчера “Грабвайте телата!” от устата на писатели... За да продължим с оглед на Колегата им и времето му – вече се говори “за бунт, за борба, кат за една ближна, обща веселба”. Курсивът е мой и изразява риторичен въпрос: Обща веселба за кои – за българите и турците? За революционерите и реакционерите? За живите и убитите? Хайде да сме изминали някакъв път през времето, което ни дели от същия тоя патри-арх, водача на отците ни, Вазов! През българския 20и век, така умилително въобразен от същий тоз наш национален писател и национален идеолог (Цариград е Наш! – пардон, на Русия, ма пак наш!), този век така страшно преживян от късметлийската част от отците ни и от нас – че единствената ни сиромашка радост е дето други народи почти не го преживяха...

В настигащото ни усилие през тоя минал век отиде мърцина друг един наш поет, силно не национален, който, преди да го убият 1916-а, написа “Мъртвият не ни е враг” Този мъртъв е войникът Пол, дошъл насам от френско, види се, да преподаде на тия балканци Свободата от горевидените картина и карнавал. Само дето Димчо не каза нищо за боя като за веселба. (Ма той нали беше декадент!) Декадент е също френска дума и не случайно не сме си я превели. Но ние днес не казваме Libertе’ – а Свобода. Платили сме си превода исторически.

Затова нека не се възторгваме твърде от раздалите се тематични ръкопляскания “Протестиращите българи почетоха Франция”. От 1945-а насам Франция по много причини има затруднения с международната почит. Запомнила е Свободата от барикадите с хубаво, нека се порадва днес, когато цитират този спомен, също заради хубавото. Но да не забравяме долницата. Иначе полуголата Свобода ще ни изглаголи полуистина.

Истината, за да е цяла, е гола.

Ето моята гола истина: Промяна – да, трупове – не! Труповете доказват че Промяна не е имало. И няма да има, докато внуците не забравят труповете на дядовците.