Политическите партии, гледани от дясно

Институтът за дясна политика представи днес първия си месечен анализ за перспективите пред българската политика. Анализът беше представен от Петър Николов, Тома Биков и Джими Найденов.

Препечатваме го изцяло.

1. Оставка на правителството: политици v/s експерти

Това е второ поред правителство на малцинството, което не успява да завърши мандата си.

Изводът е, че следващото редовно правителство трябва да бъде правителство на ясно мнозинство, което да осигури преди всичко политическа стабилност.

Правителството на Пламен Орешарски изконсумира мита за „експертното правителство”. То доказа, че експертността няма никакво значение, когато не се води от ясна политическа воля.

Изводът е, че следващото правителство на България трябва да бъде съставено от политически фигури, които да упражняват ефективно властта, а не да играят ролята на подставени лица. Мястото на експертите – неполитици е във втория ешалон на властта.

В края на късия мандат на кабинета, единствено ДПС декларира, че го подкрепя, но декларирането на тази подкрепа идва след като партията на Ахмед

Доган свали доверието си към правителството още през юни и практически оповести края му. Тази констатация отговаря достатъчно ясно на въпроса дали правителството се е справило или се е провалило.

2. Служебното правителство: завръщане към политическото начало

Четвъртият служебен кабинет в историята на България дава сигнал, че ще е първият, който осъзнава основната си функция – да организира и проведе спокойни и демократични избори. Фактът, че има специален министър, който да отговаря за изборите прави тази задача основен приоритет. Трите досегашни служебни кабинета си поставяха нереалистични и нетипични задачи. Правителството на Ренета Инджова си постави за цел да пребори организираната престъпност, на Стефан Софиянски да извади България от икономическата криза, на Марин Райков да изгради електронно правителство.

Очевидно президентът Росен Плевнелиев се специализира в правенето на служебни кабинети и вторият му опит е много по-обещаващ от първия. Дългата политическата криза в страна отреди основна балансираща роля на президента Росен Плевнелиев. Назначаването на второ служебно правителство в рамките на по-малко от две години кара българската политическа система да прилича на трансформираща се от парламентарна към полупрезидентска. В този смисъл публичният дебат за или против преминаването към президентска република става все по-чуваем и актуален.

Структурата и съставът на служебния кабинет се опитват да зададат рамките на следващо дясно управление. В него участват политически фигури с ярки десни биографии. Това са Даниел Митов, Йордан Бакалов, Велизар Шаламанов и др. Към тях могат да бъдат прибавени неполитически лица, които обаче са известни с десните си убеждения като политолога Румяна Коларова. Трябва да се отбележи и факта, че за първи път от 2001 година насам, т. нар. традиционна десница има толкова широко персонално представителство в изпълнителната власт. В същото време, другата част от министрите са свързани по един или друг начин с управлението на ГЕРБ. Назначаването на бившия депутат от БСП Георги Близнашки за премиер е по-скоро знак към протестиращите, отколкото към левите избиратели. Не бива обаче да се пропуска фактът, че „бивш“ социалист намира място с истинска тежест в семейството на десницата. До момента само бивши десни политици бяха приютявани от левицата. Започва обратен процес, който би могъл да се отрази крайно негативно на БСП.

3. Какво се случва с политическите партии?

ГЕРБ

ГЕРБ продължава да се намира в добра форма и да пресира основния си опонент БСП. През последните два месеца Бойко Борисов успя да разгради властта на БСП и ДПС пред очите на обществото, като на финала на общото управление на двете партии те влязоха в публичен конфликт. Хаосът в политическата, финансовата и банковата системи, които оставя последното управление дават предпоставки за формиране на вълна в полза на ГЕРБ по време на изборите на 5 октомври. Борисов използва и актуализацията на бюджета, за да създаде още една огромна пропаст между бившите съюзници.
Актуализацията на бюджета се превърна в инструмент за политическо позициониране на различните партии, като в края на тази политическа игра БСП останаха сами.

БСП

Левицата се намира в най-тежката си криза от 1989 година насам. Избирането на Михаил Миков за председател на БСП е знак, че промяната в партията ще бъде консервативна, а не революционна. Другият извод е, че промяната ще бъде техническа, а не идеологическа. Миков не е човек, който може да върне БСП в по-крайно лявото политическо пространство. Неговата средносрочна задача ще бъде да помири и сглоби воюващите лобита в партията. В този случай идеологията и идейният разговор нямат никакво значение. Най-голямата пречка за консолидирането на лобитата в БСП ще бъде оставането на партията извън властта. Тогава в столетницата може да се стигне до нови разцепления, а определени групи от нея биха колаборирали с евентуално управление на ГЕРБ.

Най-голямата краткосрочна цел на Михаил Миков ще бъде да предпази БСП от тотален разгром на изборите на 5 октомври.

ДПС

През последния месец основната характеристика на ДПС е мълчанието. Мълчанието на ДПС винаги е знак за препозициониране на партията. Пикът на негативно отношение към партията на Доган е равен на този от 2009 година, но това едва ли ще се отрази на изборните резултати. По всяка вероятност ДПС ще остане извън следващата управленска конфигурация, но със сигурност ще продължи да бъде фактор, с който се съобразяват всички политически сили. Последният месец беляза и края на стратегическия съюз БСП – ДПС, който съществуваше от 2005 година насам. Това със сигурност ще окаже влияние на цялата политическа система. Най-голямата краткосрочна заплаха за ДПС е създаването на широка коалиция между ГЕРБ и БСП, която би изолирала истински партията на Доган от властта.

Другите политически сили

България без цензура не беше припозната като актив, а като пасив на Корпоративна търговска банка и това предначерта разпада на този инженерен проект. В момента Бареков не е под ничие крило и оставен на самия себе си едва ли ще оцелее до изборите. Съществуват предпоставки формацията да не се яви на предстоящите парламентарни избори.

Атака не дава признаци на живот, като единственото по-сериозно събитие около партията на Волен Сидеров е отцепването на депутата Димитър Аврамов.

По всяка вероятност формацията няма да участва в следващия парламент, а позиционирането й като русофилска ще се окаже най-сериозната грешка на Сидеров.

На мястото на ББЦ изгрява далеч по-автентична коалиция между НФСБ и ВМРО, която има всички шансове да запълни вакуума създаден от изчезването на партията на Сидеров и тази на Бареков. Коалицията между двете националистически формации е в състояние да даде механичен сбор на избирателите им и да мобилизира националистически вот, който до момента не е бил в орбитата на двете партии.

Коалицията прилича по-скоро на консервативна, отколкото на националистическа, което я прави и сравнително приемлива за европейските политически среди.

В месеците след евроизборите Реформаторският блок оставяше впечатление за статичност. Двете раздвижвания на реформаторите през последния месец бяха създаването на възможност за индивидуално членство в блока, което е правилна стъпка към консолидация и двете различни позиции по въпроса с актуализацията на бюджета. Като се има предвид, че актуализацията беше инструмент за политическо позициониране, в първия момент РБ се оказа от едната страна на барикадата заедно с БСП. Очевидно това беше отчетено като грешка и в рамките на една седмица реформаторите успяха да се препозиционират и да минат от другата страна на барикадата. Тази сложна маневра обаче ги лиши от възможността да извлекат от ситуацията политически позитив за себе си. Непосредствено след сложната маневра, Радан Кънев подаде оставка като говорител на блока и с това форсира решаването на лидерския въпрос в РБ. Публичните мотиви за оставката на Кънев създадоха усещане за тежки конфликти във формацията и отново изведоха на преден план въпроса за отношението на РБ към ГЕРБ. Този въпрос рискува да се превърне в основно послание на реформаторите по време на предстоящата предизборна кампания, като това би донесло по-скоро негативи, отколкото позитиви за формацията.