Пъклен дом - примерът на новото поколение
Емил Братанов Дори не съм сигурен, че сериалът е свършил. Защото МОЛ-ове продължават да се строят, като че ли в това обрулено Отечество само тия мега-продавачници са недостатъчни и а-ха, да ни оправят икономиката и мечтаното благополучие /мечтано там някъде след 89-та и направо удушено и умряло с всеки следващи парламентарни избори/… Има филми и филми. Едни се връщат от Йерусалим, други си живеят в стъклените къщи. Важи и за българските напъни. За сериалите – още повече, дори най-вече, защото ги гледаме бая време и имаме достатъчно доводи да мислим, да възприемаме и да не се съгласяваме. Гражданският ми коментар /аз така ще си го нарека; единственият ми бонус е, че има къде да излезе в Мрежата/ визира онова недоразумение, излъчено по медията, която нарича себе си „повече от телевизия”. Не мога да отрека едно: май е страхотно правдив! Почерпан е – както се казва – направо от живота. Мутри, мутреси, бивша проститукта, синчета и дъщерички, държавните правоохранителни органи /както и в истинския живот, хич ги няма, но накрая обират лаврите…, или садят цветя в парници/, фризьорка-нумероложка, пенсиониран полицай – вече частен гард и шеф на гардове в магазина. Нали не сте забравили; столичен кмет ли беше, президент ли стана – също е там. Добрият бизнесмен играе с ченгетата, лошият бизнесмен играе с лошите ченгета. Пробивната пиарка /направо от действителността е взета, простете, дами – вие не сте от тях, нали/ дори мъжа си бе готова да загроби заради кариера и пари. Тя – за разлика от много други, поне бе родила едно дете – макар не от съпруга й. Което не я прави по-приемлива. Наобратно: финалът не е почерпан от живота ни. Един наемател на килер в МОЛ-а влиза с колата си през витрината и убива с патлак виновния за всичко лошо в този сериал. Впрочем, пистолет наистина може да се намери лесно и не е проблемът там. А в казуса, че на дребните собственици и наематели им писва и след като не им отвръщат с взаимност на няколко срещи – единият взима нещата в свои ръце. Като същи Кърк Дъглас – но без великолепната седморка, защото останалите пенещи се съ-потърпевши, простете, се изпокриват като „аслани” – сетете се коя е римата. Ако това се случваше през последните няколко години у нас /нямам предвид убийството непременно/, едва ли щяхме да сме още в кризата. /Онази, перманентната, от 20 години и повече…/ Но да се върна на заглавието си. Я да видим дали има и кои са положителните образи в сериала. Нали сте съгласни, че не може без червена нишка и светъл край. Да, вярно, вече не сме в годините, когато социалистическият реализъм диктуваше нюансите в кинематографията ни /и не само там/. Идва ми наум, че вероятно съм пропуснал идването на побългарения капиталистически реализъм в мутро-мамонова версия. Положителни герои няма. Да кажем: една Сияна. Отрече се от баща си. Прецака го. Върна се при онзи, който най-много й подхождаше и припозна чуждия син. Самият той – син на собственика и основател на МОЛ-а. Ами, това е хепиендът! Другото е капризи, маризи, пинизи, мангизи, балкански комплекси и балканска омраза. Да не забравяме и балканската алчност. Тя уби котката – не любопитството. Все пак, в ролята на котката и тук е лошият, ами как иначе. – тия дето ги пишат сценариите и правят театрото къде са се учили… Ама кой брои парите и изневерите в тая пачанга, в тоя паноптикум на ужасите /не истински, само за назидание и – може би – с идеята, че и богатите също плачат; къде ти, направо се трепят и това си е голата истина/. Та, има ли положителни моменти в сагата около пъкления дом. Няма. Минимум – ако сме благосклонни. Ясно е, че ако имаш късмета да си някой като тия във фабулата – я син, я дъщеря, я любовник/любовница, я бивше/настоящо ченге, или дори само тийн-миманс около точните тийн-тартори… - ти, човече си избран. Бого- или Мутро-избран. Няма никакво значение. /Във втория случай, може и да те понабият някъде./ Животът ти е приказка. Коли, непукизъм, пари без отчет, партита, гаджета, авторитет /в диапазона: „а пък татко е шеф в МОЛ-а”, до „аз съм син, брат, дъщеря, любовница на самия собственик на МОЛ-а”/; може да те поотвлекат за малко, но държавата и роднините те вадят от опасността. Ами това е. Пример за израстване. За мечти. За кариера. За път в живота. За духовна идентификация. Божееее, какви ги плещя. Ние, обикновените хора, дето гледаме тези сериали, обикновено се отъждествяваме с обслужващия персонал във владенията на героите от тези измислени художествени реалии. Онези от нас, които имат късмета да имат работа, утре вечер ще си пуснат „Отплата”, „Разлъка”, „12 часа не са никаква дистанция”, „Дървената къща”, „Габровци са на минус”, „Вечната подетажна собственост”. Или поне мачовете – докато тече първенството. Други ще се завърнат с добродетелна въздишка към „Шербет и сълзи потъват в Босфора”. Някои сигурно ще си останат с новините в централните ТВ-емисии, след които ще набият жената или детето, защото Миро Найденов е далеч и го пазят. Културният министър ще побива сребърни колове в изкопани вампири. А четвъртокласниците ни поне ще знаят, че „Братя Грим” е хорърфилм от торентите, както и Червената шапчица, впрочем. През всичкото това време, родната творческа интелигенция, продуценти, културтрегери, някои творци на еротични романи и поезия, майсторите на съспенса, шуробаджанаците от няколкото телевизии и други набедени гении…, ще си пият уискито на Пиар-мероприятия, организирани от диамантената кралица. Спокойни, че никакъв собственик на 21-инчов телевизор с кинескоп-туба, не може да нахлуе при тях със стария си форд и да им извади пистолет.