Отново за пътната карта на реформата

"Гарантирането на ключови законодателни стъпки е инструмент за същинския консенсус на управлението", пише в своя анализ зам.-председателят на парламента от Реформаторския блок Иван Иванов.
 
Напреженията в управляващата коалиция изглеждат драматични и се чуват все повече влиятелни гласове за извънредни парламентарни избори още тази година. Масово вече се говори за избори 2 в 1, за нови коалиции в дясно и за нова политическа архитектура на управлението.

Но в пространството остават въпроси, които нямат еднозначен отговор:

Изчерпан ли е потенциалът на управляващата коалиция?

От една страна, напускането на Христо Иванов и оттеглянето на подкрепата за управлението от страна на Радан Кънев, може да се тълкува по-скоро като резултат от само временно изпразване на управлението от съдържание. От друга обаче, съществува и гледна точка, според която  управляваща коалиция вече е напълно лишена от смисъл и т.нар.  „активна улица” – казва точно това. Но пък националните социологически снимки показват  електорална умора, и липса на интерес към подобна промяна. Каквато и паническа предизборна кампания евентуално да се проведе, изборите няма да излъчат нова формула на властта. Могат да очистят част от политическите паразити и лобистки кръгове, но няма да решат този въпрос дългосрочно.

Кой  е готов за извънредни избори?

Със сигурност – никой. Подозренията, че само Борисов е винаги готов да използва личната си харизма и десетгодишната инерционна сила да печели избори, вече са  много по-слаби. За него избори 2 в 1 не са изгодни. Не са изгодни и извънредни избори в рамките на следващите 3-5 години. Към момента ГЕРБ  печели конкретните битки с опонентите си, но дългосрочно губи войната за доверието на избирателите. За другите партии е излишно да полемизираме.

Коалиционното споразумение, върху което е основано това управление, е резултат на съгласие между ГЕРБ и РБ и подкрепата на АБВ и ПФ. Протестът и неговите представители останаха подозрителни към него още от самото начало и фактът, че досега се удържаха се дължеше на очакванията им, че това коалиционно споразумение е достатъчно, за да гарантира реформите. Оказа се, че не е.

И то не само заради напускането на министъра на правосъдието или на председателя на ДСБ Радан Кънев. За пример ще посоча, че първото безпрецедентно коалиционно споразумение между християндемократите и социалдемократите в Германия бе с обем от около 160 стр. и съдържаше детайлно описание на намеренията и стъпките в законодателството и изпълнителната власт, които трябва страната да предприеме в рамките само на един мандат.

Това е нужно и сега в България.

„Пътната карта на реформите“ по същество представлява набор от стъпки, които законодателната и изпълнителната власт е необходимо да предприеме, за да се изпълнят конкретни цели, които коалиционното споразумение от ноември 2014 г. вече съдържа. И с конкретни ясни срокове, които гарантират предвидимост на поведението, натовареността на НС и неговите инструменти. И е важно това споразумение да се изпълнява, а не да се изработват допълнителни декларации, което по-скоро обезсмислят усилията.

Какво би трябвало да съдържа тази пътна карта на реформите?

Първо, необходимо е декларирано институционално съгласие около стъпките, които управлението и мнозинството в парламента трябва да направи, за да гарантира цялостна промяна на съдебната власт. В този си вид тя е приемлива единствено и само за ръководството на Прокуратурата, ВСС, ДПС (и в частност Пеевски) и най-ретроградните остатъци от правоприлагащите органи в държавата въобще. А освен всичко друго, това е шанс за правителството и новия министър на правосъдието да докажат, че истински се ангажират с реформата, а не я имитират.

Второ, провалът на антикорупционния закон от лятото на миналата година, може да бъде компенсиран с приемането на гаранция и срокове за приемането му още в рамките на първата половина на настоящия политически сезон. Това ще е свидетелство, че важните закони в страната се приемат трудно, но все пак се случват, доколкото за това има достатъчно обществена подкрепа, а и достатъчно видим натиска от обществото и отвън.

Трето, мнозинството трябва не само да приеме електронното гласуване, но и да поеме ангажимент, че то ще се упражнява още на предстоящите президентски избори през есента. Всички слухове за отлагането на неговото приложение трябва да бъдат отхвърлени овреме и то с нарочен документ. Никакви процедури и трудности не могат да оправдаят подобно отлагане. Съмненията, че ГЕРБ и ДПС се обединяват около подобна позиция трябва да бъдат разсеяни с ангажимента на управляващите – при това всички - да поемат тази отговорност веднага.

Реализирането на тези три законодателни стъпки и произтичащите от тях периферни, но важни законодателни инициативи може да гарантира продължаването на консенсуса вътре в управлението.

На ценностно ниво, консенсусът между основните управляващи партии (ГЕРБ и Реформаторите) е факт. Той повтаря формата, удържан от Европейската народна партия и добре приет в десницата като цяло. Доколкото съществуват несъгласия между ГЕРБ и РБ, те са около скоростта, с която трябва да се случват политиките на реформата.

На процедурно ниво, консенсусът все още куца и даже хич го няма. Той е бил осъществяван практически единствено в периода на договаряне между партньорите , но не е постоянна съпътстваща практика нито в пленарна зала, нито в правителството. Консенсусът, който уж бе договорен през ноември 2014 г., бе почти изцяло подменен от т. нар. тематични коалиции. Те, разбира се не бива да се изключват, но не могат да се изграждат в противоречие на консенсусните практики. Точно обратното – в ядрото на сегашното управление би трябвало да стои първичният процедурен консенсус между ГЕРБ и РБ, а допълнителната подкрепа, осигурявана от ПФ, АБВ или дори ДПС, да се реализира като резултат от процедурни намерения. В съкратен вид това означава ГЕРБ да не жертва гласовете на РБ, за да търси след това паническа подкрепа от ДПС например по конкретен законодателен казус, който ще осигури краткотрайно мнозинство, и да използва наличните ресурси подкрепящите управлението малки партии – ПФ и АБВ. За всички останали политически сили ДПС е най-нежеланият или поне достатъчно подозрителен партньор, за да се превръщат зорлем в ключов фактор на което и да е парламентарно мнозинство.

На политическо ниво, консенсусът  е свързан с начина, по който един или друг министър се справят със задълженията си или един или друг ръководител на парламентарна група разбира коалиционната политика. На това ниво се налага промяна в политическото поведение на някои министри. Макар това да е работа на премиера, тя трябва да произтече и да е мотивирана именно от коалиционното споразумение. Не би било лошо да се помисли и по въпроса дали назначаването на министър от определена партия трябва да влече след себе си отварянето на възможност за безконтролна подмяна и на всички ключови министерски структури именно от представители на партията, която контролира министерството. Подобно кадрово поведение влече след себе си напрежения, но по-лошото – отклонения от каквато и да е реформаторска политика.

Постигането на тези три нива на коалиционен консенсус  е резултат на преговори, при които се спазват определени принципи. Първият от тях е доброволният отказ на всички страни в преговорите да се откажат от политическото „наддаване“ и отвоюване на властова територия . Там където интересите не съвпадат, влиза в сила съгласието на относително справедливи норми, независимо от волята на която и да е от страните. На следващо място преговорите би трябвало да се водят от позиция на пълно игнориране на предходни конфликти между договарящите се страни – т. е. неприемането на антикорупционния закон от миналото лято или отхвърлянето на предложението на Реформаторите за промени в прокуратурата, не могат да са база за успешно бъдещо договаряне. Знам, звучи цинично или дори пораженческо, но е политически ефективно и вече проверявано. И на последно място – екипът преговарящи не може да е персонално еднакъв с екипа, дефиниращ предварително зоните на възможен консенсус – това дава основа за взаимен баланс и контрол между всички участващи в споразумението страни.

И още нещо важно: Настоящата ситуация изключва участието на външен арбитър . Това в никакъв случай не изключва допускането на представител именно на гражданското общество и на протестиращите до новите коалиционни преговори.

Така или иначе политическите конфронтация и несъгласия са естествен спътник на политическия процес и ние вече сме свикнали с тях – стига те да не са прът в колелата на реформите.

Само това е шансът управлението да успее да ги избегне през настоящия политически сезон.