Не социалистите трябва да пишат историята на соца

Въпреки всички опити да заметем дебата за близкото минало под килима, той периодично напомня за себе. Докато не бъде проведен, няма да ни остави на мира.

И през тази седмица разправията за паметниците от соца, като че ли набра много повече обществена енергия, отколкото актуалните събития. Към паметника пред НДК се прибави и този на Бузлуджа, който БСП пак си иска, но пак не й го дадоха. Въпросът дали тя трябва да го получи или не обаче е фалшива новина. Истинската е не кой, а какво трябва да се направи с него. Прилежната му реставрация, каквато предлагат комунистите, е невъзможно решение. Защото това е паметник на БКП, така и е наречен при създаването си – дом-паметник на БКП. Няма как с днешна дата да се възстановява монумент в прослава на една осъдена от историята организация, наложила най-тежкия репресивен режим в страната. Подобен подход би могъл да бъде наречен единствено подигравка с жертвите му.

Историята се пише от победителите и трябва да е ясно, че историята на комунизма в България днес може да се напише само от гледна точка на победилата го либерална демокрация. В този смисъл паметниците от комунизма символно най-малко принадлежат на наследниците на комунистическата партия.

Паметникът пред НДК отново активира защитниците и противниците му. Причината беше подпалването на крана, който го демонтира. Актът по целите си и по начина на осъществяването си напомняше терористичен, а на всичкото отгоре се намери и кой, така да се каже, да поеме отговорността. Вярно не организация, а персона – журналист от БНР, известен с ултралевите си възгледи. Така стана ясно, че дебатът за паметника, въпреки всички опити да бъде представен за културен, си остава остро политически и опира до най-дълбокото противоречие в днешното българско общество – комунизъм-антикомунизъм. Нищо, че непрестанно някой се опитва да твърди, че то е изживяно.
Стана ясно и още нещо – на паметниците не може да се гледа просто като на произведения на изкуството. Те носят преди всичко идеологически послания. Дори този пред НДК, който е посветен на 1300 годишната история на България. Но пластически разказана така, че нейното върхово постижение да се окаже властта на пролетариата след 9 септември 1944 година.

Тази седмица Прокуратурата обвини лидера на движение ВОЛЯ Веселин Марешки, че е оказвал натиск на конкурентите си във фармацевтичния бизнес. Чу се дори думата изнудване. Той от своя страна заяви от парламента, че това е политическа репресия, която почива върху злонамерени и неверни твърдения. И припомни, че и преди за същото му е била образувана прокурорска проверка, която е била прекратена.

Доколко и как този път Марешки ще оцелее икономически е неясно, но повече от сигурно е, че политическият му проект е сериозно заплашен и това не е никак изненадващо. Вече имаме опит с подобни случаи „България без цензура” на Николай Бареков, а преди това РЗС на Яне Янев. Общото между тях е, че се опитват да вкарат на политическия пазар ресурси, натрупани от другаде. Бареков превърна в партия едно свръх финансирано телевизионно реалити, Яне Янев печелеше електорална подкрепа като размахваше секретни документи, но нито можеше да докаже автентичността им, нито как и защо са попаднали в неговите ръце. Марешки пък си „купи гласове” с евтини лекарства и бензин.

Проблемът на тези проекти им е, че всеки който реши, че му пречат или дори само, че не му служат достатъчно, винаги може да припомни тяхното порочно политическо зачатие. С някои това става по-бавно, с други по-бързо, а с Марешки почти веднага.

*Коментарът на доц. Лозанов по събитията от седмицата е от авторското му предаване "Необичайните заподозрени" по телевизия Bulgaria on Air.