Любомир Стефанов: Представително управление по български

Любомир Стефанов

Според Волен Сидеров „Атака“ е българският Атлас, на чиито рамене е легнала крехката ни демокрация. Без усилията на това нежно и крехко родно растение парламентаризмът и държавата са обречени на нестабилност и хаос. И как да е другояче, тъй като към настоящия момент господин Сидеров е абсолютно прав.

"Атака" се възползва по най-добрия, в очите на ръководството си начин от ситуацията в Народното събрание като притиска по-явно БСП и по-скрито ДПС за различните политики предлагани от кабинета Орешарски. До тук нищо нередно. Така се прави и в най-развитите демокрации. За пример вижте дебата по бюджета в САЩ или обратния завой на Берлускони в Италия по вота на недоверие. Това е част от демократичните процедури и обичаи – консенсуса се ражда в преговори, особено в коалиция, и за да няма скрито-покрито това там се случва по ясни и общовалидни правила, а тук се кара по принципа на най-малкото съпротивление и всяко чудо за три дни. т.е. на никой в парламента не му пука за тези, които са били на власт преди тях и тези, които ще бъдат след тях, камо ли за избирателите, които са ги пратили в парламента. Да не говорим пък за онези, които не гласуват по свои си, различни причини.

На този фон смешният плач на бившия самодържец на Отечеството Бойко Борисов, че бил спечелил изборите, а бил в опозиция; че този парламент бил нелегитимен; че оставка на кабинета Орешарски е единственото спасение за нацията и държавата изглежда още по-гротескно и трагикомично. Борисов демонстрира фундаментално непознаване на постулатите на модерната демокрация. Да му припомним, че ГЕРБ е първа партия според вота на избирателите, което не е като да спечелиш изборите – въпрос не само на семантика, но и на политическо образование. Първото означава просто да си класиран първи, докато според второто можеш да формираш самостоятелен кабинет, т.е. имаш количествено изборно и парламентарно мнозинство.

За справка как тълкуват подобна изборна ситуация, вижте данните от последните парламентарни избори във Федералната Република. Ангела Меркел и нейните Християндемократи за малко не спечелиха абсолютно мнозинство. И сега и се налага да преговаря с основният си политически конкурент и по-важното, опонент - Социалдемократите, за да състави стабилен кабинет. Разликата с родната действителност, е че никой в Германия не нарича Бундестага нелегитимен, нито Социалдемократите национални предатели. Просто защото демокрацията функционира на основата на споделени ценности. На универсален културен и социално-политически споделен код, който хвърля мостове, а не ги гори. Код, който стои в основата на Обществения договор и гарантира свобода на словото, събиранията, изборите, частната инициатива, вероизповеданието, пола и не на последно място мисълта. Именно това изкара хората на площада преди 112 дни, а според мен, колкото и парадоксално да звучи на някои, малко по-късно и тези, които повечето медии услужливо описаха като контра-протестиращи.

Желанието за нормална България е по моему, стремеж към прозрачност, върховенство на закона и общовалидни правила за всеки гражданин на българското общество. Фиксирането върху оставката на настоящия кабинет се превърна в самоцел и отблъсна множество граждани от най-масовия и легитимен протест от десетилетия насам в страната, защото всъщност дойде отрезвяването, че тя не би решила нищо. И данните от последните социологически изследвания потвърждават тази теза. Все същите партии се редят в челото на предпочитаните от анкетираните, а процентът на недоволните добива чудовищни измерения.

Тази шизофрения има съвсем логично обяснение. Няма алтернатива. Липсва избор и за тези които ще гласуват с отвращение и за онези, които са отвратени от статуквото и политиката като цяло. Не се вижда политически субект, който да се превърне в носител и гарант на фундаменталните демократични ценности и принципи, както и да ги отстоява и претворява в родната политическа действителност. Въпреки това, надежда има! Има, защото все повече граждани си задават едни и същи въпроси и желаят едни и същи неща. Въпрос на кратко време е да стигнат и до едни и същи отговори и да предприемат реални действия. Може да се окаже, че тези 112 дни бяха просто една политическа рекогносцировка на пейзажа и реакциите на политическите субекти.

С нетърпимост и идеологеми от учебниците по марксизъм-ленинизъм се стига само до гражданска война. А пътят до грабването на пушките и повсеместна стрелба по несимпатични и омразни хора е много, ама много кратък. И даже е предпочитан по много места на планетата тези дни. Защото е много по-трудно да се търси начин да се разбереш с някого чрез диалог, отколкото просто да отстреляш несъгласните с теб лица. Радващото е, че в България гражданите започнаха след 24 години да си говорят едни с други, че даже и да се слушат и чуват.

Партиите не ги чуваха дълго време, когато към тях биваха изливани гражданските тегоби и повече или по-малко ги залъгваха с бутафорни обещания за просперитет и нормален живот. С това се приключи през месец май тази година. Неволята отмина за пореден път по свои си работи и ни натрапи очевадно, че трябва да си плюем на ръцете и да подхващаме с мотиката буренясалото лозе на родната политика. Очевидно е, че след като партиите предпочитат удобната изолация и бягството от действителността, гражданите ще спрат да се обръщат към тях и ще поемат управлението в свои ръце, излъчвайки автентично легитимно представителство, този път наистина. На псевдодемократите, които тръбят, че това означава анархия и пълен политически хаос ще припомня член 1, алинея 2 от Конституцията на Републиката: „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.“

Любомир Стефанов е доктор по политически науки и преподавател в НБУ