Контрареволюция на лузърите*

Текстът е препечатан с позволението на проф. Слатински от личния му блог.

Дългогодишен приятел от Харков (все пак там минаха 8 от моите най-хубави години на младостта – 1975-1979, 1982-1986) ме накара отново и по малко по-различен начин да се замисля над ставащото в Украйна. Той ми написа:

„Добре беше преди да реши да ни помогне, Путин да ни бе попитал дали се нуждаем от помощта му!“.

Този мой приятел е рускоговорящ, сам определено не знае дали е повече руснак или украинец.

В геополитически план (но не за него ми е думата тук) е ясно, че Путин лови риба в мътна вода и решава свои стратегически проблеми - така както ги оценява и разбира той лично.

Казвам „свои“ и „лично“, защото след като управлява авторитарно страната вече 14 години, той очевидно е влязъл в самовъзприемащата се роля на руския тип свръхвластни управници – „вседержитель“, „самодержатель“ и идентифицира себе си с държавата.

Да напомня, че Русия беше носещата конструкция на съветската “империя”. Тя се ползваше със страха, респекта и авторитета на една от двете Велики сили. Нищо в света не можеше да се решава и без нейната воля. Други бяха нейните геополитически мащаби, размах и влияние. Русия контролираше едно от най-стратегическите геополитически Големи пространства, от което чрез взрив се родиха 15 (!) държави - взрив на дезинтеграция на силно интегрирано пространство, при която се отдели чудовищна енергия.

Спазмите на редуцирането на геополитическата роля на Русия, етапите на разпадането на родови, човешки, военни, културни, комуникационни, технологични и производствени връзки, бяха няколко:

- Първият, 1985-1989 г. (от идването на власт на Горбачов до падането на Берлинската стена): свиване на Русия и нейното влияние и въздействие от глобалния обхват до съветска Евразия и частта от Централна и Източна Европа, преградена от запад с невидимата Желязна завеса. Русия сякаш се оттегля от света.

- Вторият, 1989-1991 г. (от падането на Стената стена до края на СССР): свиване на Русия и нейното влияние и въздействие до границите на СССР.

- Третият, 1991-1994 г. (от края на СССР до началото на първата война в Чечня): свиване на Русия и нейното влияние и въздействие до границите на Руската Федерация (РФ).

- Четвъртият, 1994-2000 г. (от началото на Първата Чеченска война до смяната на Борис Елцин с Владимир Путин): съпротива срещу вътрешни центробежни тенденции и мощни външни въздействия, които се стремяха да свият Русия и нейното влияние и въздействие до границите на славянското ù население.

Може би най-осезаемо можем да опишем геополитическата драма на Русия, ако си представим как уморена, смълчана, въоръжена до зъби едномилионна армия отстъпва на 1 000 км на изток - без бой, без изстрел, без жертви, с наведени глави, с очи впити в неясното бъдеще. И в същото време нейният върховен главнокомандващ Борис Елцин пиян потропва леконравно гопак в центъра на Германия и пощипва сладострастно розовобузести немкини на импровизираната сцена. А като минава през земите на други държави при оттеглянето си, тази едномилионна армия трябва да търпи мълчаливо когато по нея хвърлят развалени яйца и гнили домати…

Но ето, че на 26.03.2000 г. Владимир Путин бе избран за президент на Руската Федерация.

Анализът показва, че Русия успя да се справи с четвъртия геополитически спазъм, да се овладее, да не се разпадне. Путин спря свиването на Русия, изправи нейния гръбнак на властта и върна самочувствието на голяма част от руснаците, че държавата им е сериозен фактор в световната политика.

И понеже Путин не може като произход, манталитет и мислене да премине в 21 век, в Информационното общество или Третата вълна (по терминологията на Алвин Тофлър), той си остава вкопан и вграден в Индустриалното общество, Втората вълна с известни рецидиви при това на комплекси и нагласи от Аграрното общество, Първата вълна.

Ето защо Путин мери всичко с разбирането за държавата единствено като физическо пространство (т.е. като територия, площ, граници), а също така оразмерява всичко в стратегията си съобразно т.нар. по Джоузеф Най „твърда сила“ (hard power) и психологически е неспособен да осъзнае ролята на „меката сила“ (soft power).

Именно затова той наистина си остава властник от края на Индустриалното общество - за него постмодерността е мит, изобретение на гейското либерално общество, интелектуална дъвка за западнали, а не западни европейци. Путин е убеден, че аргументите на силата струват с пъти повече от силата на аргументите.

Западът, най-вече САЩ, дават на Путин много поводи да „стратегира“ така – с двойните си стандарти, особено с грубата геополитическа грешка и геостратегическа аватюра на нео- (палео-, дино-, архи-) консерваторите, бивши троцкисти около Джордж Буш-син.

Путин не е в състояние да разбере малката, тънка, но и не съвсем несъществена разлика между това – да накараш един народ против волята му да живее ПРИ демокрация (аз винаги съм бил срещу това месианство – но не четете мен, ако не ми вярвате, четете Цветан Тодоров) и това – да накараш един народ да живее ПОД твоята власт…

Така че Путин, в своята двумерна координатна система от 20 век смята, че трябва да започне да обръща вектора на спазмите на редуцирането на руската геополитическа роля, като:

- най-напред посегне на мекото подкоремие на Русия, състоящо се от части на онези съседни държави, в които има рускоговорящи славяни и-или православни;
- след това вероятно ще реши, че иде ред на онези части от съседни държави, в които има проруско настроени славяни и-или православни;
- сетне сигурно са онези части от съседни държави, в които има проруско настрени анклави, без значение от етноса и религията им;
- а накрая може би Путин си представя като макар и трудно достижимо, но облагородяващо и стимулиращо геополитическите амбиции целеустремление - как с разтворени обятия към Русия се присъединяват повечето държави от бившия СССР…

В духа на казаното дотук:

Светът ще бере още много ядове с Путин, защото за болестите той предлага лекарства, които могат да се окажат не по-малко страшни от самите болести.
Макар че не бива да се изпуска от внимание и варианта руското общество - в което има прослойки, свикнали с непознатата за руснаците свобода и с конкретните демократични свободи; обзети от желанието да живеят не в прокрустови идеологически и свръхпатриотарски ложета на общество-месия и общество с мисия, - да не позволи на Путин да разгърне деструктивния си, експанзионистичен потенциал и с това да превърне последните му години във властта в унил залез с непредотвратим заник…

За мен обаче по-важното, а всъщност най-важното, е какво се случва тези седмици у нас.

Безумно противоречивата и безперспективна инвазия на Путин в Украйна и имащата елементи на геополитическа, постимперска арогантност негова намеса във вътрешните работи на тази и без това объркана държава, стимулира смущаващо силна енергия - антидемократична, реваншистка и озъбена към днешното битие и съзнание на България.

Аз от години, от дълги години съм сред мислещите и разтревожени хора в страната ни, които говорят:

- за абсурдите в развитието на България;
- за ескалиращото с буреносни темпове социално разслоение;
- за опростачването, чалгизирането, маргинализирането и социопатизирането на огромни части от народа ни;
- за открадването на Прехода от олигархичното задкулисие;
- за деградирането на политиците до марионетки на това задкулисие;
- за превръщането на държавата в коридорна държава с обслужващи функции, управлявана от безотговорен и корумпиран елит и населена със спасяващи се поединично индивиди.

Така че, както казваше баба ми (стара-майка): „Който не чува гърма, го треска светкавицата.“

С други думи, преосмислянето на Прехода е на дневен ред и единствената доскоро реална сила, която настояваше – забележете! – за рационално, демократично, модерно и европейско преосмисляне на този Преход, бяха именно протестиращите през последните месеци и особено – младите хора. Затова и аз ги подкрепях. За разлика от обществото ни, което ги предаде, защото винаги предпочита да се страхува да не би да вземе да се случи нещо и много обича да си пусне някой ден радиото и по него да чуе, че му се подарява свободата и му се харизва като позволение демокрацията…

Сега обаче, с агресивните си действия в Украйна Путин внезапно, без да е подозирал това, отприщи у нас антипреходни, антимодерни, антиевропейски и антидемократични сили!

На вълната на едно почти театрално, полу-карнавално, ала-кукерско и изпълнено с изкривени, уродливи пози, с фашиозидно патриотарство, отблъскващ популизъм и арогантно дори не говорене, а крещене почти на нивото на псувните и ругатните,

С ЕКСТРЕМИСТКО РУСОФИЛСТВО (обиждащо нормалните хора в България, които вътре в себе си, на душевно-интимно ниво са русофили или като мен обичат да слушат Висоцки, Окуджава, Галич, Никитини, Визбор, Розенбаум, Шуфутински да четат стиховете на Цветаева, Ахматова, Есенин, Блок),
в страната ни се понесе гнилият дъх на отрицанието.

На пълното, тотално отрицание на всичко, което се е случило след 10 ноември 1989 г.

Това носталгично, безпътищно, склеротично и реваншистко отрицание се подхранва от някои решения на сегашната власт, която продава минало, подарява илюзии, подхранва сиромахомилство и прави подаяния на най-бедните.

Вижте как и кой аплодира неистово на Путин и проклина всичко, което преживяхме след 10 ноември 1989 г. – пълчища превъзбудени, мразещи, беснеещи словесно ултралевичари.

Ултралевичарството не е детска идеологическа болест, то всъщност е сенилна обществена болест.

Ултралевичарството дори не е само …ултраляво.

То е ултраляво по отношение единствено на отношението към собствеността в частност и икономиката – като цяло.

Иначе, във всеки друг план (политически, етнически, религиозно, информационно, свързано със сигурността и т.н.) то е само и единствено, крайно, радикално, екстремистки анти-; то е апотеоз на отрицанието, на омразата, на ненавистта срещу реалността, срещу действителността, срещу всички, които се опитват да нормализират живота.

Ултралевичарството се храни с разнормализиране, то преяжда с разруха, с развала, с разпад.

Затова и у нас ултралевичарите от всички страни, по-скоро от всички сайтове, медии, предавания, се обединяват. Те – някои по-рано леви, други по-рано центристи, трети по-рано десни, четвърти по-рано всякакви - сливат в неистов крясък своите гласове и зоват за бой последен…

За подобна ескалация на ултралевичарското отрицателство и разрушителство – ако се проследят моите писания, интервюта, медийни участия (отразявани регулярно от мен на сайта ми) - аз постоянно предупреждавам от години. Разбира се не само аз и може би не по най-убедителния начин, но поне със стремеж за обективност и без никакви политически амбиции.

Вярно е, че в България има изключително много хора, които загубиха лично и материално от Прехода. Но на разумните сред тях ние, трезвомислещите, обичащите България и загрижените за нея, също разчитаме. Защото ако не толкова в личен, в индивидуален план, то в държавен, в обществен план загубихме и ние – загубихме, щом като на България й е зле и й става все по-зле с всяка изминала година.

При необходимите и неизбежни усилия за преосмисляне на този Преход, дори загубилите в личен план от Прехода не трябва да позволят водещата роля, решаващата роля да премине в ръцете на лузърите, т.е. на обречените да бъдат губещи при всяка система, на аутсайдерите, маргиналите, легналите на дъното, безпардонните, безотговорните, мразещите по принцип – т.е. на озверялата тълпа, на простаците, дегенератите и социопатите!

Повтарям, щом България е зле, загубилите сме много повече от онези, които загубиха в личен план – към тях се присъединяват и хората, които загубиха в обществен план, т.е. всички, които не са щастливи, че си изпускаме България като нормална, модерна, демократична и европейска държава.

И все пак, и все пак, ние, загубилите в личен и-или в обществен план не трябва да дадем България на лузърите!

Защото, ако ние загубилите по някакъв начин от Прехода (на лично или на обществено равнище) успеем да променим страната, на България ще ѝ бъде по-добре, тя ще стане поне малко по-нормална, поне малко по-модерна, поне малко по-демократична и поне малко по-европейска.

Но ако победят лузърите, тогава България загива - няма начин да не загине държава, в която колят и бесят лузърите. Водени от ултралевичари, патриотари, популисти и фашизоиди.

__________________________________

*Заглавието е на автора.