И еврото, и демокрацията са в криза

От 5 юли насам демокрацията се славослови от толкова много леви популисти, десни националисти и пишман Нобелови лауреати-икономисти, че дори само тези хвалби са достатъчни да се усъмним в нейното нормално функциониране. То не бяха Ципрас и Иглесиас (Пабло, не Хулио!), Найджъл Фараж и Марин Льо Пен, Джозеф Стиглиц и Джефри Сакс, Михаил Миков и Волен Сидеров. Всички привидяха в гръцкото НЕ победа на съвършената демокрация в най-добрия й вид. Всеки добави своя епитет – левите отбелязаха тържеството на социалната, десните – на националната демокрация.

Чуха се и загрижени, макар засега изолирани, загрижени гласове за съдбата на единната европейска валута. Бившият лидер на британските консерватори Уилям Хаг напомни в „Телеграф“ предупрежденията си от края на 90-те години , че еврото ще вкара приелите го страни в горяща къща без изход. Хаг прогнозира, и че гръцкото НЕ е началото, а не края на разговора за еврото, който предстои.

А истината е, че доверието на хората в демократично избраните им политици е достигнало най-ниската си точка за всички времена. Но въпреки че кризата на демокрацията е широко призната, към самата демократична система не се отправя никаква критика. Никой не я вини за проблемите, които предизвиква. Политическите лидери неизменно твърдят, че тези проблеми се дължат на твърде много свобода, а не на твърде много демокрация. Единствената разлика е, че социалдемократите негодуват срещу „прекомерната“ икономическа свобода, а консерваторите – срещу „прекомерната“ социална свобода. Демокрацията се е превърнала в религия – модерна, светска религия. Държавата е нейният Бог, политиците са нейните жреци, изборите - нейните съкровени тайнства. Но за разлика от истинската религия, при демокрацията и вярващи, и атеисти са убедени, че Богът- държава върши добрините си напълно безкористно. Че е същински пазител на обществения интерес и не иска нищо в замяна. Че само раздава безплатно хляб, риба и други блага на всеки, който пожелае. И пак остават кошове с трохи.

Що се отнася до еврото, то трябваше да изгони търговците от храма. Въвеждането му в цяла Европа обаче, особено в Германия, приличаше на истински преврат. През 1998 г. 155 германски професори по икономика дори настояха за отлагане на валутния съюз, тъй като структурите на европейските страни са твърде различни, за да бъде такъв съюз стабилен. Никой не ги чу. Мнозина специалисти от Бундесбанк се противопоставяха на въвеждането на еврото, преди да е постигнат политически съюз. Те твърдяха, че общата валута трябва да е цел, а не средство на икономическата интеграция, и подкрепиха предложението на британеца Ник Лоусън от 1989 г. относно валутната конкуренция в Европейската общност. Не чуха и тях. Британският премиер Джон Мейджър се опита да наложи концепцията за екюто (ECU, European Currency Unit): тринадесет валути в ЕС, като и тринадесетте да се приемат като законно платежно средство. И той не успя - германското правителство отхвърли британското предложение за свободен пазар. То предпочете френското социалистическо предложение за единна фактическа валута в Европа, действайки против волята на мнозинството германци.

На никого досега обаче не хрумна да свърже кризата на еврото с кризата на демокрацията. Никой не каза, че повечето демократични страни години наред взимаха заеми, харчеха и налагаха данъци с размах, който докара света до финансовата криза от 2008 г. Злощастната намеса на правителствата в икономиките и финансите на съответните страни попречи на по-бързото и всеобхватно възстановяване. Правителствата се опитаха да дадат рамо на раздутите сектори, като увеличат харченето в тях. Те плащаха субсидии на желаещите да си купят нови коли, за да подкрепят автомобилната индустрия, и започнаха големи инфраструктурни проекти, за да помогнат на строителния сектор. Особено облагодетелстван бе секторът, който финансира производството на автомобили и строителството – банковият. Нещо повече, правителствата подкрепиха пряко и финансовия сектор, като гарантираха задълженията му, национализираха банки, изкупуваха активите им или купуваха дялове от тях. В същото време заради регулираните трудови пазари безработицата хвръкна до небето. Приходите на правителствата от данъци върху дохода и социални осигуровки тръгнаха рязко надолу. Социалните разходи се увеличиха. И то не само в Гърция. Ако говорим в проценти от брутния вътрешен продукт, социалните разходи на Германия – 26,7 %, и на Франция – 28,7 %, бяха и все още са по-високи от гръцките – 20,6% от БВП.

Така че Европа има да спасява и демокрацията, и парите й. Но първо парите, като за начало гарантира независимостта на Европейската централна банка (ЕЦБ), която ги печати. Въпреки уверенията на германските политици, че ЕЦБ ще бъде копие на Бундесбанк и така ще „пренесе“ стабилността на Бундесбанк към останалата част от Европа, случи се точно обратното. Освен ценовата стабилност, ЕЦБ трябваше и „да поддържа общите икономически политики на общността“. Ако официалната инфлация бе ниска, ЕЦБ печаташе евро, за да подкрепя икономическите политики. До тази пролет все пак подкрепата бе ограничена, от март тази година вече няма таван. Тогава ЕЦБ стартира мащабната си програма за „количествени улеснения“, тоест за изкупуване на държавни облигации, чрез която до септември 2016 г. ще влива в икономиката на еврозоната по 60 млрд. евро месечно.

Тези количествени натрупвания като нищо ще доведат до качествени изменения в и без това разклатения ЕС. Две-три нови Гърция чакат на опашка да го съборят.

Чуйте анализа на журналиста и председател на Института за свободен капитализъм "Атлас" - Калин Манолов, в предаването "Конструкция" по БНР.