Джеймс Бонд и 14-те владици

Оптимистична теория на абсурда и конспирацията в едно действие и няколко бездействия

Климент Христов

 (Драги читателю, преди да започнеш следващите редове имай предвид, че това е опит за комедия на абсурда, в която обаче се споменават имената на истински български владици, само че на някакъв изчанчен английски, както и евентуални факти от техния живот, доколкото са изнесени от някакви архиви и доколкото са достоверни. Целта не е тези хора да бъдат осмени, а напротив - доведена до абсурдност, ситуацията трябва да покаже как трагедията с терора на Държавна сигурност над всички групи от български граждани бе превърната във фарс от няколко души коментатори, които не само, че в действителност са незаинтересовани и отдалечени от църквата, но всъщност искаха явно само да начешат своето его. Ако след подобно объркано обяснение все още имаш желание да четеш, приятно четене, драги читателю)  

Първо действие

Агент №007 стоеше край Женевското езеро и наблюдаваше отегчено свръхвисоката струя вода, която се изстрелваше във въздуха. Беше мрачен, стоманено сив ден в неутралната за шпиони територия на Швейцария. Джеймс Бонд имаше среща. По работа. И не с мадама. На всичкото отгоре последната му развали настроението като спомена, че приличал на Владимир Путин. Тя всъщност много харесвала сините очи на руския президент. Обяснимо: тя беше руска агентка.

Тихото избръмчаване на автомобила извади Бонд от унеса на възмутените му разсъждения и накърненото му его. Огромен черен Линкълн – като само на американския президент – паркира на близо и вратата се отвори.

„Е, не”, помисли си Бонд, „това вече минава всякакви граници! Тоя път сценаристите наистина прекалиха! Ще правим римейк на „Пришълецът срещу хищника”, ли? Всичко друго, но не и Батман съм очаквал да видя! На всичкото отгоре той наистина е огромен?!” От колата беше излязъл православен монах, нормален като телосложение, но грамадното расо и високата капа го правеха да изглежда колосален. Той погледна златния си ролекс на ръката, а Бонд не успя да сдържи веждата си, която учудено сама отскочи нагоре.

„Уффф”, изфуча Агент 007 недоволно под носа си. „На всичкото отгоре на тия им разрешават да носят бради. Дори на великия Шон Конъри му позволиха да си пусне брада, след като заряза агентурата. А аз трябва всяка сутрин да се щавя с бръснача, за да мязам на римския папа.” Монахът се усмихна широко и от устата му лъснаха две редици огромни като тиквени семки бели зъби, на които би завидяла всяка акула. Разпери ръце за прегръдка, огромното му расо изплющя на вятъра и сега вече наистина уби всякакви съмнения за липса на прилика с човека-прилеп. Калугерът запрегръща Агент 007, след което затресе тялото му с мощното си потупване в гърба му. „Как си, скъпи приятелю, как, добре ли я караш”, почти изрева монахът в ухото на киселия британец.

Той се вкисна още повече. Стига с тия балкански обноски и близост. На всичкото отгоре някак името все му се изплъзваше: „Как беше последно”, помисли си, „Кейлинайк, Домишиън или Джоаникай? И лицата им зад тия огромни бради се изменяха непрестанно като холограма. Не можеше да им се отрече едно: вечно в черно. Това беше стилно. Освен това под тия огромни раса и попски ръкави можеш да скриеш не картечница, ами цяла базука. А това в изключително удобно при тая наша професия, нали?!”

Но бяха тук по работа. Трябваше да направят предаването на пратката със секретната информация. Лошото беше, че има съмнения, че владиката отсреща май не служи само на едно разузнаване. И не само МИ-6 бяха заинтригувани от информацията за секретната формула. Добре поне, че са на неутрална територия… Изведнъж нещо откова главата на Агент 007. Той усети как пада като в мъгла и на забавен каданс, а около него се разнася шум, глъч, пукотевица. Докато падаше наблюдаваше как някакви хора, подобно на ниджи, само че в сиви костюми на Армани се премятат из въздуха, а калугерът се отдалечаваше, смеейки се високо и от сърце. Не, той не бягаше. Отдалечаваше се съвсем спокойно…и се смееше…

Антракт: …доста време по-късно…

Първо бездействие: някъде в Англия

Бонд седеше в инвалидната си количка отпуснал глава на една страна и гледаше унесено и тъпо в нищото. Беше прошарен, небръснат и по пижама. Възстановяваше се макар и бавно след произшествието в Женева. Май го бяха и уволнили. Измежду каменните арки на колонадата се появи М. Белокосата му началничка. На какво дължеше честта? Не бяха ли го изхвърлили? А и сега не можеше вече да бъде заплаха дори за бръмбар, кацнал на трънка.

М. донесе одеяло, покри го с него и сложи ръка на рамото му. После завъртя количката обратно и го подкара към терасата. Морският въздух го оживи. „Беше голям провал. Всички се изложихте. Агенти на няколко разузнавания се неутрализирахте един друг. Дори руснаците пострадаха,” каза малко по-нежно от обичайния си сух тон М. „А какво стана, по дяволите, с Поп пика?” „Виж,” започна и млъкна М, „с Ватикана сме били винаги на страна, не сме им се бъркали, но тия православните бяха от години от двете страни на Желязната завеса и то доста активни. Опитвахме се да работим с тях. Първо в Гърция срещнахме един от техните – Сирил – и колегите от КИП трябваше да го следят. Но имаше и други – цивилният агент Ейнджъл подпомагаше Нат, например. Дори в Лондон имахме контакт с Грег. Колегите от ЦРУ в Америка контактували с Джо. В Европа от години се подвизава Саймън. Западногерманската Бундес нахритендийнст е регистрирала посещенията на Галакси и Ниъфайт, Игнейшъс. Знаем обаче, че май всичките са минавали през Москва. Дали обаче КГБ е вербувал всички? Не можем да им хванем спатиите. Дори и след толкова години.”

„Сега има информация, че са подготвили нов едни суперагент - Никълъс и всички са много обезпокоени, защото за него няма пък съвсем никакви данни. Дори от руснаците. Има и други имена, които са появяват, но и за тях нямаме нищо – Ъмброушъс и Гейбриъл”. „Това женски имена ли са? И що за имена са всички тия?”, процеди Бонд и горната му устна остана да стърчи в знак на възмущение, подобно на манекенка в нощно заведение. М. си помисли: „Скъпи, това са все имена на ангели и светци. Но ти си трениран само да убиваш, няма смисъл да си затормозяваш главата с такива мисли. И без това ти я счупиха като на аматьор насред Женева. Дали да не си затананика „Smoke on the wather?” Нали и там димът се стели над Женевското езеро.” Но вместо това само сви рамене и каза: „Нещата се промениха, не е като едно време. Сега сме съюзници. Официално. Случката в Женева приключи с патова ситуация. Никой не докопа информацията за формулата. Вероятно е била само мюре, за да се появите на яве от толкова много служби, всички на куп. Дори руснаците пострадаха, а онзи калугер се изнесе бавно и достолепно, сякаш се движеше по червения килим, за да си вземе Оскар-а за главна мъжка роля.” И додаде на себе си: „На Конъри това никога нямаше да му се случи. Такава излагация! Но времената се менят.”

Бонд се оживи изведнъж и се раздвижи в инвалидната си количка: „Искам да отида да го видя, искам лично да ми каже какво стана! Нали каза, че сега сме съюзници?!” М. изкриви уста: „Къде, в България ли?” – „Да.” – „Ще видим” – Сините му очи казаха „моля” – М. не можа да повярва. Добре. Да видим.

Второ бездействие: София, България

Времето в София беше като през онзи злощастен ден в Женева. Стоманено небе. Без слънце. Бонд стоеше на голям площад, покрит с големи гранитни павета. Вятърът брулеше гладко избръснатото му лице и развяваше шала върху перфектния му сив костюм. Над него се извисяваше могъща сграда от бял варовик. Това било храм-паметник катедрала. Според него тази камбанария беше просто камуфлаж за ракетен силоз. Насочи се към близката сграда. Пишеше „свети Синод”. Техническият съпорт така и не разбра защо е „свят”, нито пък разгада кодовите названия на българите като „събор”, ”синод”. Очакваха го. И го посрещнаха радушно. Тоя път нямаше удар по тила. Поне не и засега. Нали бяхме вече съюзници. Официално.

След няколко минути седеше в удобно кресло, краката му потъваха в мекия килим на официалната зала на Синода. От стените висяха портрети изяло в черно. Дори в Батман нямаше толкова черно. Е, освен някакви малки лица на тях. Посрещна го агент Юриил или може би агент Патриарх. Лицето пак се променяше и сякаш отказваше да остане същото, въпреки че все беше с тая огромна брада и черната шапка и тия воали, които висяха отвсякъде. „Станал е голям началник? Патриарх му викат?!”

Той само сложи бащински ръка на рамото на Бонд и после седна срещу него. Очакваше въпроса. Агент 007 каза само: „Защо?” – „Мойто момче, ти наистина не разбираш, нали?!”, отвърна Поп пика. „Виж, нищо лично… и тази фраза я заимстваха от нас, само че италианците в Америка… просто, знаеш ли, през всички тия години всички искаха да работят с нас – и ваш`те, и наш`те. Всички настояваха, заплашваха. А никой не осъзнаваше, че кой с нас се е заял, хаир не е видял. Но щом настояват, моля. Кеф ти Ми-6, КГБ, ДС, ЩАЗИ – мази, Бундес нахрихтендийнст, КИП – мип, ЦРУ – МВР…Всъщност знаеш ли от кога съществуваме?”, попита агент Патриарх. Бонд усети, че това е подвеждащ въпрос. Стреля на посоки: „2000 години?” - „От самото начало. И ще останем дори, когато вас няма да ви има. Но не се кахъри. Ти се справяш доста добре. Имаш ли някаква молба? Все пак като малък реванш за произшествието в Женева. Щяхте да се изпотрепете заради една рецепта за бяло сладко. Вярно, че ви я представихме като чудодейна химическа формула, но пък ние си я ползваме от доста време. Знам, че често си правиш срещите в Москва или Истанбул. Ние там имаме отлични контакти. Можеш да разчиташ на нас.” – „Ъъъъ, нямахте ли някакви спорове там точно между агентурите Всерусийска и Вселенска-константинополска?”, осведоми се Бонд. „Ааааа, не, не. Това са просто вътрешноведомствени противоречия, които понякога избиват на повърхността. Знаеш как е във всяка организация. Иначе всичко ни е наред, върви като по мед и масло и сме много сплотени,” усмихна се добродушно агент „Светейший” и лицето му пак се промени и напомняше ту за хора от Гърция, ту от Женева, ту от Будапеща…

„Вече сме приятели, ако има нещо, само се обади”, каза Юриил и посочи поднесената чаша с бяла течност. Бонд си помисли: „Вероятно водка… едва ли мартини. А и не биха пропуснали декорацията.” Чашата беше освен това малка, течността – бистра. Гаврътна я на един път. И се преви одве. Това изгаряше вътрешностите му бавно, с наслаждение и методично. „Не може да ме отровят. Просто така. Нали сме „приятели”?!”, мислеше. Горенето се разнесе като остави иначе млечнобялото му лице кървавочервено.

Светейший се засмя: „Анасонлийка. Калоферска. 75 градуса. Малко е силничка. Забравих да те предупредя. Върви страхотно с люти чушлета. Пиеш една и на сутринта отиваш на Богоявление в ледената река на юнашкото хоро в Калофер. Голямо преживяване е. Трябва някой път да дойдеш да те разведем”. Бонд все още се опитваше да настрои гласните си струни на работен режим след този режещ разлив. Докато владиката продължаваше жизнерадостно да говори: „Може да се сложи вътре и малко лед и става на кристали… но щеше да си помислиш, че ти сипваме узо или самбука. А ти си кораво момче. Блаженопочившият патриарх – Бог на го прости – черпеше с троянска сливова… знаеш ли всъщност ние не пием такива работи. Началството е задало по дифолт консумация на вино и то умерено. Да знаеш, по-полезно е. Ш`ти дадем някоя дамаджана за изпопът.” – „Знам. Мутон Ротшилд, например?”. – „Не. Гъмза.”

Светът пак леко се виеше около него…Бонд излезе на въздух. Хладината го ободри. „И к`во сега. Тия ли ни извозиха всички. И жизнерадостно продължават напред сякаш нищо не е било?... Талантливо. Не може да им се отрече”. Стомахът му още беше свит и прегорял от „анасонлийката” (ВТФ из дат?), но главата му се избистряше. Добре поне, че не запалиха тамян. Хрумна му най-сетне нещо успокоително. На тях обаче им е забранено да докосват жени. Заповед от древни началници. Пречело на професията и разсейвало ненужно. За сметка на това Бонд имаше най-прекрасните момичета на света. И всеки можеше да му завижда за тях. А! Да. И още нещо: след Женева, разбрахме, че има и изключително здрава глава.

Бонд тръгна по влажния паваж към близкия бар на петзвездния хотел. Имаше нужда от едно мартини. Shaken, not stirred.