Der Spiegel: Българинът Иван и неговото пътуване в автобуса на разбитите мечти

Подобно на повечето имигранти от Източна Европа, Иван е дошъл в Германия, за да работи и печели пари за семейството си, но се оказва на улицата. Вместо да му помогнат да остане, властите в Хамбург решават да му платят автобусния билет обратно за България.

С тези думи започва подробният репортаж на Максимилиан Поп за авторитетното немско списание Der Spiegel, в което авторът разказва за живота на български имигрант, който така и не е намерил мечтания успех в Германия. OFFNews препечатва част от репортажа без редакторска намеса.

Когато се качи в автобуса за България, дърводелецът от Кадъкьой успява да игнорира тревожните мисли. Вместо това той фокусира вниманието си върху мисли за красивата си съпруга Алия и двете им умни, красиви деца Севгин и Севдин.

Щом се завръща в родното си село обаче и от семейството му го дели само един прашен път, куражът го напуска. За секунда в главата на Иван се прокрадва мисълта да се обърне и да избяга от срам. Докато дворните кучета край него лаят, той се пита само едно: Как така се е прибрал у дома провален, без пари?

Той спира пред вратата на дома си, затаява дъх и с треперещи ръце почуква на вратата: "Алия, прибрах се".

През изминалата година повече от 1 милион души са се преместили в Германия - най-високото ниво на имиграция, което страната е виждала за последните 18 години. Сред новодошлите има инжинери от България, занаятчии от Испания, готвачи от Полша.

Самият Иван Стоянов пристига в Хамбург през есента на 2012 г., за да спечели пари, но плановете му се провалят. Първоначално е измамен от свой приятел българин, а после се скарва с работодателите си в Германия. Престоят му в страната завършва с живот на улицата и препитание от събиране на бутилки.

Канцлерът Ангела Меркел неведнъж е споменавала, че икономиката на страната има нужда от квалифицирани чуждестранни работници. Правителството полага усилия да привлече качествена работна ръка от други страни. План за хората, чийто престой тук се оказва неуспешен, обаче няма - най-често, защото те не отговарят на изискванията за труд.

Среднощно отпътуване

Стоянов така и не успява да спи през последната си нощ в Хамбург. Към 3 ч. сутринта той тихо напуска приюта за бездомни Pik As. Облича се в коридора, защото не иска да смути съня на останалите обитатели. Избръсва се и почиства обувките си.

Нисък мъж с къса, сива коса и изморено лице, Стоянов е облечен в широки панталони и току-що изпрано спортно яке. Иска да изглежда добре, когато жена ми Алия го види. Пазачатът в Pik As му кимва на сбогуване и Стоянов се отправя по празните улици. Автобусната спирка е осветена, със светещи монитори, показващи посоките на трансфер.

Стоянов слага чантата си в багажното отделение и се качва в автобуса. Задушно е и мястото е малко. Пътничка в автобуса вика и Стоянов затваря очи. Няма причина да се обръща назад, след като автобусът потегля. Хамбург е символ на най-тежката му загуба.

Стоянов е купил билета си за България от туроператора Eurolines за 130 евро. Властите в Хамбург са покрили разходите, защото предпочитат да го отпратят, отколкото да му осигурят начин да остане.

Статистиката на бездомните

Малки и големи градове в цяла Германия се оплакват от наплива на бездомници, заявяваки че след разширението на ЕС в Източна Европа и кризата с еврото броят на имигрантите в Германия се е увеличил. В провинция Долна Саксония, например, група румънци живее в гората, южно от Олденбург. В Мюнхен гражданската организация към обществото на евангелистите е създала спешни убежища за бездомните.

Хамбург, от своя страна, започна кампания, с която цели да върне бездомниците в родните им страни. Само през месец юни 98 души напуснаха града по тази програма. Стоянов се колеба дълго с надеждата, че ще си намери работа. "В България не струваш нищо, ако не можеш да се погрижиш за семейството си", казва Иван.

Повечето имигранти от България и Румъния се справят добре на пазара на труда в Германия. Според държавната статистика имигрантите от тези страни си намират по-лесно работа, в сравнение със средностатистическия чужденец в Германия. Но Иван Стоянов спада към една малко група източноевропейци, които, избягали от трудностите в родината, не намират в Германия нищо друго освен експлоатация и мизерия.

Пътят към Германия

Приятел от родното му село довежда Иван в Германия с обещанието, че би могъл да си намери работа. В България той е бил безработен, така че жена му го посъветвала да тръгне.

Работата в чужбина не е непозната за Стоянов. Когато компанията, в която работил, фалирала след промените през 90-а година той си намерил работа в Гърция - в корабостроителницата като сезонен работник.

Всичко това се променя, когато кризата удари еврото през 2010 г. и гръцките компании налагат много съкращения. Работниците от България вече не са нужни на никого. Стоянов продава всичко, което има в Гърция, за 400 евро. Половината оставя на жена си, а с останалите 200 евро се надява да постигне добър старт в Германия.

Алия, не се тревожи за мен

Може да сме били наивни да вярваме, че в Германия ще намерим поминък, казва Иван. Преди да замине, приятелят му от родното село обещал да го настани в апартамент и да му осигури работа в Хамбург. Когато Стоянов пристига, съгражданинът му го таксувал за пътуването и казал, че не може да направи нищо повече за него.

Стоянов не знаел накъде да тръгне, не говорил и немски. Първите си нощи в Германия той прекарал по пейките, преживяващ на парче хляб и угарки от цигари, които намира по улиците.

Запознал се с други българи, които му предложили работа в квартал "Вилхелмсбург", където живеели много турски имигранти. Стоянов принадлежи към турското малцинство в България. Успява да изкара пари на строежи и в завод за скрап, но нито една от позициите не е постоянна. През цялото време той нощува по улиците и заради студеното време се разболява. Обажда се на жена си само веднъж и я успокоява: "Алия, не се тревожи за мен, аз съм добре". Спестява й това, че живее на улицата. Не мисли, че съпругата му ще го разбере.

Автобусът на Стоянов пътува през лилаво-черната нощ. Някои спътници разказват шеги, а жвна до него кърми детето си. На следващата сутрин, след около 30 часа път, автобусът спира на граничния румънски град Арад. Станцията е заобиколена от бодлива тел и брадясали мъже пият бира пред малък пограничен магазин. Техно музика звучи по радиото и около автобуса тичат боси деца. Арад е място, където пътищата се пресичат - оттук минават тези, които, изпълнени с надежда, се отправят към Германия, и хората като Стоянов, които се прибират вкъщи разочаровани.