CVM кадрил* или за какво ни предупреди Европейската комисия

Трудно е да се напише оригинален коментар по повод поредния доклад на Европейската комисия (ЕК) за съдебната система в България. Докладът е 13-ти поред от 2007 г. насам, но всъщност е 21-ви, ако броим и предприсъединителните доклади, в които също имаше раздели за правосъдието, корупцията и организираната престъпност. Цяло поколение политици, анализатори и журналисти израстна и се изхаби покрай коментирането на тези годишни документи.

Затова не е изненада, че през януари 2014 г. в София и в Брюксел цари потискащо усещане за déjà vu. Вече седма година след датата на присъединяване към ЕС в „Берлемон“ и на жълтите павета се изпълнява един и същи кадрил: ЕК публикува критики към съдебната система; българското правителство се съгласява, че критиките са обективни и заявява, че ще оправи нещата; гражданските организации пропищяват, че оценката на Брюксел е унищожителна, а медиите – досущ като музиканти в оркестрина – отегчено следват стъпките на тримата танцьори. Единствената тръпка в този танц остана протоколното договаряне между Брюксел и София кога би бил най-подходящият момент диригентът да вдигне палката и да даде знак за начало.

Всички са дотолкова свикнали с церемониалните стъпки на CVM кадрила, че липсва каквото и да е вживяване. Видно е, че всеки от танцьорите неприкрито копнее да се върне час по-скоро към заниманията, които смята за по-важни. За българското правителство това е оставането на власт. Поради това то няма да предприеме нищо, което би разклатило статуквото, би извадило системата от равновесие и би предизвикало нови избори. За ЕС в момента най-важен е резултатът от изборите за Европейски парламент. Затова на въпроса за бъдещето на докладите говорителят на ЕК Марк Грей уморено отвърна, че с това ще се занимае следващата Комисия. Кадрилът очевидно продължава, но докога?

Премахването на наблюдението, за което София толкова много настоява, със сигурност не е на дневен ред. Сигнал за това е фокусирането на докладите година след година върху все по-конкретни детайли – проблемни закони, процедури, отделни събития и дори лица. Заради общата кризисна ситуация в Европа може да се очаква, че брюкселската нетърпимост към отклоненията от правилата ще става все по-голяма. С това ще нарастне и вероятността от удължаване на мониторинга за неопределено време.

Продължаването на наблюдението обаче поставя пред ЕК спешната задача да измисли начин най-после да изтръгне от България и Румъния видими и най-вече устойчиви резултати. Констатацията, че Механизмът за сътрудничество и проверка е неефективен не е от вчера. В течение на годините самата Комисия така и не успя да парира тази критика по друг начин освен с аргумента, че без докладите ситуацията в двете страни вероятно би била още по-лоша. Всъщност, никой вече не оспорва твърдението, че един от основните проблеми на Механизма е тъкмо формалната процедура, в която Брюксел се изкуши да превърне постоянното наблюдение. В резултат на това се създаде благоприятна среда за кампанийно отчитане на дейност около датата на доклада и се насърчи бездействието в двете наблюдавани страни през останалото време. Длъжни сме обаче да отбележим, че в условията на глобална криза и риск от дестабилизация на еврозоната пестенето на ресурси от страна на ЕК чрез прибягването до технократска рутина наистина изглеждаше като добро прагматично решение. Оше повече, че проблемите на България и Румъния с правосъдието, корупцията и престъпността се оказаха специфични и поради това – относително лесни за временно изолиране (containment).

Ситуацията обаче се промени. Без почти никакво предупреждение през последната година на криза, бедност и протести българското общество трансформира свръхочакванията си за еврочленството в разочарование. Така по ирония на обстоятелствата тъкмо евроскептицизмът нареди изоставащата по всички други показатели България на една линия с ветераните в ЕС като нуждаеща се от спешно преливане на свежа проевропейска кръв. В резултат Брюксел се видя принуден (донякъде неочаквано и за самия него) да приложи по отношение на една страна под карантина двойна доза от терапията, която до този момент (неофициално) беше считана за подходяща единствено за държави-членки с по-солиден демократичен стаж.

Голямата новина от евродоклада е, че за пръв път от началото на наблюдението ЕК недвусмислено посочи гражданското общество като необходим участник в планирането и осъществяването на българските реформи. Част от наблюдателите побързаха да интерпретират това като оценка за възобновената през последните месеци гражданска активост. Вероятно е така и това наистина е повод за радост, защото „радетелите на промяната“ (според израза на ЕК) наистина имаха нужда от сигнал за подкрепа и от потвърждението, че се движат в правилната посока. Но на листа с похвалата обикновено остава свободно място, което би било редно отсега да запълним с поне две предупреждения.

Гражданското общество в България е точно толкова крехко (fragile, отново според израза ЕК), колкото и досегашният общ напредък на страната по пътя на реформите. В конкретния случай не може да бъде спестено напомнянето, че бездействието и деградацията на управляващите бяха насърчени именно от апатията на гражданите, които се бяха оттеглили от политическия процес и разчитаха главно на Брюксел да упражнява натиск за промени. Поради тази причина е все още много рано да се прецени дали гражданите ще бъдат в състояние да изпълнят заръката на Европа да поставят върховенството на закона и независимостта на съдебната власт в основата на дългосрочна стратегия за реформа. Ако това усилие се провали, CVM кадрилът вероятно ще продължи завинаги.

Не е сигурно също така дали от удобната позиция на критици на българското статукво гражданите и техните организации са готови да влязат в ролята на наблюдавани – и оценявани – от Брюксел субекти. Защото запращането на топката с реформи към тяхното поле означава точно това. Как ще реагират гражданите и техните организации, ако в следващия доклад на ЕК прочетем, че взаимодействието им с властта продължава да е неефективно? Ще положат ли добросъвестни усилия за формулиране на тезите на националния консенсус и за събиране на политическа подкрепа за прилагането ми? Или ще встъпят в междуособни пререкания и ще се разроят? Моментът е деликатен. В действителност никой не може да бъде сигурен, че гражданските организации у нас са имунизирани срещу генетичните заболявания на политическите си роднини.

Съдбата на докладите е свързана и с други рискове, върху които нито една от страните по оста София – Брюксел няма истински контрол. Прехвърляйки тежестта на реформите върху „радетелите на промяната“, самата Комисия рискува да си навлече критики, че не успява да се справи със задачата да гарантира прилагането на европейските правила в държавите-членки. Евроскептиците, например, които вече са взели мерки на поне една трета от банките в бъдещия ЕП, точно това чакат. Те няма да пропуснат да забележат, че България и Румъния са удобни мишени за атака към начина на функциониране на сегашния тясно интегриран Евросъюз. Това означава, че след изборите за ЕП върху новата Комисия ще може да се упражнява натиск за налагане на санкции срещу провалили се държави. Ако дотогава ситуацията в България не се е променила към по-добро, това може да тласне страната или към гражданска война като в Украйна, или да я запрати извън орбитата на Европа право в отворената прегръдка на Русия.

От казаното дотук следва, че нито ЕК, нито правителството, нито дори гражданското общество могат поединично да бъдат натоварени с отговорността за досегашните и потенциално с бъдещите успехи и провали на България в ЕС. Независимо от желанието си, тези трима участници в издърпването на страната от периферията на Съюза, където тя доброволно се намърда, просто са обречени да продължат да взаимодействат – със или без механизъм за наблюдение и независимо от това дали оркестърът свири кадрил или ръченица. В тази ситуация е наложително да останем реалисти и да не забравяме, че съществуват както добри, така и лоши варианти за прекратяване на сегашния отегчителен годишен церемониал между София и Брюксел.

И понеже сега е моментът за обобщения, се изкушавам да добавя още няколко.

Нали знаете какво казват за безнадеждно невъзпитаните деца: липсват им първите седем години. За България, която открай време е проблемно дете на Европа, можем вече да махнем с ръка и да кажем точно това. За разлика от нея обаче през същия период ЕС усвои много сериозни уроци.

От гледна точка на София може би най-важно е това, че Съюзът започна да се адаптира към поведенческите особености на българите и румънците. Става дума най-вече за изненадващо устойчивия манталитет на непоклатима инертност и аморфно суетене в случаите, когато е необходимо да се свърши наистина важна работа. Напоследък Брюксел демонстрира, че умее да надушва опитите да бъде пращан за зелен хайвер и че все по-често при прилагането на доктрината “морков или тояга” в отношенията със София или Букурещ, ще е склонен да предпочита тоягата.

Правосъдният опит с България и Румъния посочи на ЕС и една много сериозна пробойна в европейския кораб: възможността да получиш билет, да се качиш и да пътуваш, без да се съобразяваш с определения от капитана ред. На тази констатация Брюксел също реагира решително: преговорите за членство на Хърватия не приключиха, докато ЕК не се убеди, че нов правосъден механизъм за пълноправна държава-членка не се налага, а за да е ясно кой командва парада, още през първите дни след влизането си в ЕС Загреб беше заплашен с глоба заради неприлагането на европейската заповед за арест. За още по-голяма сигурност преди няколко месеца ЕК официално обяви, че започва работа по изработването на механизъм за наблюдение на върховенството на закона във всички държави-членки. Според обещанието на вицепрезидента на ЕК и комисар за правоосъдието Вивиан Рединг рамката на новия механизъм ще бъде представена преди да изтече мандатът на сегашната Еврокомисия.

Най-накрая, опитът, който Брюксел натрупа по Механизма са сътрудничество и проверка с България се оказа полезен и в по-широк контекст. Макар и в умален мащаб, той потвърди един от основните уроци, които ЕС извлече от дълговата криза: че на доброволното спазване на общите правила от страна на държавите-членки не бива прекалено да се разчита. През последните няколко години ЕС започна все по-рядко да се уповава на препоръки и все повече да налага задължителни правила. Нарастна и пъргавината, с която европейските институции започнаха да търсят оригинални отговори на специфични предизвикателства. Така например, вместо да залага на общи стратегии, ЕС вече се старае да работи по индивидуални програми с всяка от страните-членки – например в рамките на процедурата на Европейския семестър или в обхватната стратегия за развитие “Европа 2020 ”.

За финал: в крайна сметка може и да се окаже, че свръхунищожителният сегашен доклад не заковава некролог за надеждите на България за връщане в европейския коловоз. Възможно е докладът най-после да маркира достигането до най-ниската точка на продължаващия вече седем години срив – дано! Но нека сме наясно: дължината на обратния път е равна на дължината на изминатия преди това. А изкачването винаги е много по-трудно от слизането.

* CVM – Cooperation and Verification Mechanism/Механизъм за сътрудничество и проверка - официалното име на процедурата, съгласно която се изготвят годишните доклади на ЕК за съдебната система в България и Румъния след присъединяването им към ЕС. Годишните доклади преди подписването на договора за членство (1998 – 2004 г.) се наричаха Доклади за напредъка (Progress reports), а тези в периода между подписването на договора за членство и влизането му в сила (2005 – 2007 г.) – Мониторингови доклади (Monitoring reports). Трите понятия често се употребяват като взаимозаменяеми в българското публично пространство.

Други текстове от Елица Златева можете да намерите в нейния блог umyths.wordpress.com