Червеното копче е сиво. Бит и алгоритъм на ядрения Армагедон в бившата 43-та ракетна армия на СССР

Бззз-бззз-бззз-бззз-бззз. Не знам как може да бъде предаден в буквен вид натрапчивият звук на зумера, който потвърждава, че току-що по заповед „отгоре“ съм изстрелял 10 междуконтинентални балистични ракети, всяка една от които с по 6 ядрени бойни срещу цели в САЩ. На излетелите от силозите ракети СС-24 Молодец (по натовския стандарт SS-24 Scalpel) ще им трябват между 22 и 24 минути, за да достигнат крайната си точка, след което светът никога няма да е повече същият.

При такова начало начинаещите автори на разкази клиширано биха написали: „и тогава, облян в пот, се събудих от алармата на телефона, която бях нагласил за 5.30“. Не и в този случай - наистина току-що съм натиснал съвсем истинско ядрено копче, идентично с това, което 24 часа в денонощието имат пред погледа си офицерите, намиращи се на бойно дежурство в ядрените командни пунктове, разпръснати из територията на цяла Русия и очакващи команда от притежателя на ядреното куфарче. Може би различно, но не кой знае колко, изглежда и американският вариант.

Копчето е на 40-ина метра под земята, приблизително по средата между Киев и Одеса, където до 2001 година се намира Первомайската ракетна дивизия на Украйна, някога част от 43-а ракетна армия на СССР. На 5 декември 1994 година след подписването на Будапещенския меморандум с участието на президентите на Украйна, САЩ, Русия и министър-председателя на Великобритания е подписана смъртната присъда на Украйна като ядрена сила и днес ядреното копче в силозите в украинското селище Побузке е само музеен експонат в „Музея на ракетните войски със стратегическо предназначение“.

„Това, което виждате, както и копчето, което току-що натиснахте, представлява точно копие на командните центрове на подобни пускови площадки в Русия, изградени и оборудвани през 70-те и 80-те години на миналия век.“ – обяснява подполковникът от резерва Юрий Смирнов. Юрий Викторович е ракетчик и е прекарал в ракетната част по време на нейното съществуване 29 години без два месеца. "Не съм от състава на офицерите, осъществявали бойни дежурства на пулта, но за разлика от тях познавам устройството и цялата система на действие на командния пункт", обяснява бившият офицер.

В близкия до базата в Побузке Первомайск дори в епохата на СССР малцина се досещат какво се крие зад оградите с бодлива тел и надписи, че се стреля без предупреждение. По време на Съюза на територията на Украйна е дислоцирана най-мощната в страната 43-та ракетна армия, в чийто състав влизат 10 ракетни дивизии. Хмелницката и Первомайската са най-модерните и са били въоръжени с междуконтинентални ракети с далекобойност 11 хиляди километра – 90 ракети в Хмелницката дивизия и 86 в Первомайската.

Мястото за тяхното разполагане не било избрано случайно – след задълбочени геологически проучвания на скалите в дълбините на земята и липсата на сеизмична активност е взето решение за разполагането на ядрени силози, като в края на Студената война на територията на Украйна на ракети са били качени 1272 атомни бомби, без да се брои тактическото ядрено оръжие.

През 2001 година 309 ракетен полк от ВСУ все още носи оперативни бойни дежурства със СС-24 точно на мястото, в което се намираме. В готовност са били 10 ракети, всяка една от които с 10 ядрени бомби. Една от тях покрива при поражение около 200 хиляди квадратни километра площ. За сравнение територията на България е 110 911 квадратни километра.

Няколко кръга защита пазели ракетните площадки от нежелани посетители и случайни очи, като най-вътрешният бил с минни полета и телени огради с 600 волта електричество по тях. По ъглите - куполи с автоматизирани картечници. До помещенията на караула без врати отвън се стигало през шахти под земята.

Транспортирането на „Скалпелите“ ставало със зелени транспортно-установъчни камиони – самоходен агрегат 15Т283 на базата на шаси от МАЗ-543А, пригоден с оборудване за стиковане с железопътна платформа, за автономно товарене и разтоварване, с релси и лебедки. Движението на ракетите от гарата до базата ставало само нощем със скорост от 1.5-2.5 метра в минута. Т.е. за един час СС-24 е изминавала между 90 и 150 метра, в най-добрия случай около километър – километър и половина на нощ.

Ракетите са зареждани в шахти със 105-тонен похлупак, който в случай на обявяване на пуск зейвал точно за 8 секунди. Капакът се отварял с помощта на взрив - със 110 грама специален барут, който изгаря за по-малко от секунда, газът, който се образува при взрива, постъпва в цилиндър и той „щраква“ капака, механизъм, който се нарича минометен или студен старт. В този момент от силоза с друг подобен механизъм се „подхвърля“ нагоре самата ракета на 24 метра над отвора и чак като е над повърхността, се задейства ракетният двигател.

Капакът на силоза се отваря под ъгъл 86 градуса, изчислен така, че да може веднага след изстрелването плавно да се затвори. „Знаете ли защо? За да се затрудни врагът.“ При ракетите от второ поколение капакът отскачал настрана и отворът на силоза зейвал – за противника би било ясно – ракета вътре няма, няма защо да използва ресурс да я обстрелва. А като се затвори веднага, не се знае има ли „скалпел“ вътре или не.

По балатума в 70-километровия коридор, който не е сменян от 1986 година, „найковете“ скърцат звучно, за разлика от кубинките на подп. Смирнов. Ако бяхме във времето на студената война, сигурно от „алармата“ на спортните подметки щеше да се събере цялата охрана. От двете страни по дължината на коридора има вентилационни тръби, а по тях върви охладен чист въздух. Охлаждането става с помощта на батерии с лед – специален генератор поддържа непрекъснато в наличност 37 тона лед за охлаждане.

Тунелът, по който вървим, води до входа на командния пункт, представляваш цилиндър с височина 45 метра, колкото 12-етажна сграда, вкаран в друг цилиндър, способен да издържи 2-3 ядрени удара. Вътрешният цилиндър е конструкция стъклопласт, за да е по-лек, произведен е навремето в някогашния Ленинград, и буквално виси във външния – крепят го само 20 хоризонтални и вертикални амортисьора. Тези амортисьори и увисването трябва да осигурят безопасност на оборудването и личния състав от сътресения при непосредствен ядрен взрив. Цялата конструкция е построена през 1979 година.

Да речем, че съм диверсант и по някакъв начин, справяйки се с високото напрежение по телената ограда, автоматичните картечници и караула под джанката пред входа, съм успял да стигна дотук, следват нови проверки. За една от вратите трябва да вдигна телефонна слушалка и да се свържа с наряда „долу“. За целта трябва да кажа паролата. Тя се сменя всеки ден и се състои от името на град в Съветския съюз и цифра. Например, днес е „Киев 5“. Вдигам слушалката и се представям. От другата страна на жицата също се представят и назовават числото 2. Правилният отговор от моя страна ще бъде Киев 3 – три плюс две прави пет, колкото е цифрата в паролата – Киев 5.

След това препятствие трябва да отворим еднотонната врата, водеща към 12-етажния цилиндър. Избираме пет цифрен код от вертикалната клавиатура. Ако кодът е правилен, светва надпис „Проход разрешен“. Ако не, до секунди при вас ще бъдат 16 автоматчици. Хидравлика отваря вратата с тегло 1000 килограма, следват още две. Всички се задействат на принципа на шлюзовете – само след затваряне на предната. След последната сме пред вратата на асансьора, който води до различните етажи на командния бункер. Най-важната точка в него е отсек 11, предпоследният преди дъното. Тук е команден пункт номер 2 на 434 самостоятелен ракетен полк на 43-та ракетна армия на СССР. Сърцето на ракетните войски. Бойно дежурство дават офицерите от „ядреното копче“ – номер 1 и номер 2, от денонощния разчет. Номер 1 е офицер с чин минимум майор, по времето на СССР задължително и комунист, номер 2 също е старши офицер.

Дежурствата в КП-то траят по 6 часа. В руските командни пунктове нищо не се е изменило след разпадането на СССР, същата организация действа и сега в Русия, обяснява подп. Смирнов. На етаж минус 11 е оборудвана командна зала с диаметър малко над три метра и множество лампички и копчета.

Най-важната е червената лампа, която се отличава на пулта с големия си диаметър. Светне ли тя, за разчета в бункера това е знак, че навън върви война. Не каква да е война, а ракетно-ядрена. Активирането й означава, че „на линия“ е главнокомандващият в Кремъл, това е Путин, този, който държи ядреното куфарче. В миналото – генералният секретар на КПСС.

Ядреното куфарче не е метафора, това наистина е куфарче с определена апаратура. „Там, - сочи нагоре с пръст Юрий Викторович, копче няма. Копчето е тук. А там има клавиатура като тази, която виждате, телетайпна. Много прилича на клавиатурата на компютър, но, ако видите подредбата, няма английски език, има латински и руски. От клавиатурата в куфарчето се набират цифри и кодове, думи и числа.“ – обяснява офицерът.

Разпореждането, задействано по тази клавиатура, се предава и по какъв начин ще стигне до крайния изпълнител, който стои зад ядрения бутон, няма никакво значение. Командата върви едновременно по над 20 вида информационни канали и все един ще успее. Може да е по радиостанцията, с СМС, по телефон, по телевизора или дори в открит текст по радиото. Достатъчно е дикторът да съобщи предварително уточнени кодове „Москва 42, Первомайск 143…“ и прочие, които да съвпадат с това, което знаят или очакват първият и вторият.

„Това е парола, това е война. През 1936 г. как започва войната в Испания? Радиостанцията в Сеута съобщи на 18 юли безобидната фраза: „Sobre toda Espana el cielo esta despejado“ – „Безоблачно небе над цяла Испания“, която се превърна в сигнал за началото на държавен преврат. А в същото време вали дъжд.“ – дава пример бившият офицер от ядрения полк.

Решенията за пускане на ядрена ракета по алгоритъм се взимат от трима души. Първият от тях е президентът. Номер 2 – министърът на отбраната, в много страни той е цивилно лице, може и да е жена. „Жените са с различна психика, те са майки, дъщери, може да трепне нещо у тях, да действат ирационално.“ – обяснява офицерът.

Затова, по дефиниция, третият трябва да бъде задължително мъж и задължително военен. И в СССР, и в Украйна, и в днешната Руска федерация това е началникът на генералния щаб на армията. Светата троица на ядреното копче на Русия включва днес президента Владимир Путин, военния министър Сергей Шойгу и началника на генералния щаб на въоръжените сили армейски генерал Валерий Герасимов. Решението, твърди подп. Смирнов, се взема с обикновено мнозинство. Т.е. ако двама от тримата са „за“, има решение, дори президентът да не е единият от тях. Има обаче една малка подробност – куфарчето е у президента и без него не може, поне ако се спазва конституционният ред.

„Какво ще бъде поведението на хората зад пултове като тези, ако бъде дадена команда, никой не може да каже. Нарича се човешки фактор. Светне ли лампичката, човекът тук разбира – това е президентът. Значи горе на повърхността върви не просто война, а ракетно-ядрена война. А може там горе и вече да няма нищо. Мислите, които идват в главата на хората от пулта, са сложни. И за да не се случи в резултат на този мисловен натиск нещо непредвидено с главата на човека, ето тук вляво има сейф. В сейфа – съвършено секретни пакети. Върху всеки пакет – пет восъчни печата. По ъглите и в средата.“ – разказва алгоритъма подп. Смирнов.

Хората в командния сегмент на бункера взимат пакета, отварят и четат действията, които трябва предприеме номер 1 и номер 2 в случай на ракетно-ядрена война. Дежурните и така си знаят отлично всичко, но процедурата е допълнителна застраховка, за да не се случи нещо с мозъка на „човешкия фактор“.

„Прочетено. Офицерът вади от пакета малка кутийка. Държи я с лявата ръка. С лявата, не с дясната. С дясната отваря кутийката и взема ключето, за номер 1 то е червено. Слага го в ей това гнездо. Вкарва го, завърта на 45 градуса. „Потапя го“ (натиска навътре) и завърта още веднъж на 45 градуса. Това го прави с дясната ръка. Едновременно с лявата ръка натиска прословутото червено копче „Пуск“, което е сиво... Светлосиво. И това копче никога не е било червено. И на американците, и на руснаците „червеното“ копче им е светлосиво. Червено във всяка апаратура е копчето за блокировка на всичко в критични ситуации, по цял свят. То означава „Стоп“. Затова и в Русия, и в Украйна, и в САЩ на подобните пултове бутонът е в светлосив цвят.“ – обяснява ракетчикът.

Времето за съгласуване между лявата и дясната ръка не може да превишава 2 секунди, нормативът при тренировки е 1.5 секунди. И дежурният има право на три опита. Но дори да е направил всичко, както трябва и да се побере във времето си, апаратурата ще му каже: Чичка, ти къде? Несанкционирани действия. Защо? Защото в кутийката от пакета има втори ключ, син, той е за номер 2 в разчета, който трябва да натисне своето също „не червено“ копче. И той има две секунди между ръцете си. И двамата трябва да направят всичко това в синхрон.

Подобен синхрон е трениран при изпитателни стрелби в Байконур, Плисецк или Капустин Яр, но тук всичко е в реална обстановка. Двойките от наряда толкова добре трябва да се познават и да си имат доверие, да взаимодействат един с друг, че дори заедно са ходели в отпуск. Разбира се, в СССР. Дори напусналите през 2001 година ракетчици от Украинската армия, работили в Побузке, е трябвало да изкарат 15 години под карантина, преди да получат задграничен паспорт.

Независимо, че сме в музейно-симулационна обстановка, хаотичното мигане на десетки диоди, натрапчивият звук от зумера и усещането за дефицит на време поставят човек в ситуация на лек стрес – за да запишем няколко секундно клипче с „изстрелване“ на ракетите, правим три дубъла. В реална бойна обстановка такива възможности за повторения няма. Затова докато са на бойно дежурство с различни упражнения и задачи, дежурните работят за сръчността на пръстите и добрата координация при работа с апаратурата.

Напрежението в ядрения отсек могъл да усети върху плещите си и сенатор от САЩ, когото завели да му покажат командния пункт. „Измайтапихме се, моят колега, който ви развеждаше сега горе, в синята куртка, така се беше пошегувал с американеца, че от тогава спряхме да се шегуваме. Дойде тук, свалиха го долу, при нас се пуска аудиограма, направили сме така, че хората да виждат нещата така, както биха се случили при реални условия, в реално време, само намалихме времето за изстрелване – ако преди е било 90 секунди, сега е 20. И колегата взел, че се пошегувал. Вие откъде сте? От Сан Франциско. Давай, върти ключа, след малко твоето Сан Франциско няма да го има. И стои и чака „изстрела“. Изстрел няма. Обръща се, а сенаторът - бял като платно. Преводачът хукна да му пъха валидол под езика. И го питаме, какво стана, защо се притеснихте? А той – „Та на мен цялото ми семейство е там!“ Те, американците, нашите шегички не ги разбират.“ – разказва подп. Смирнов.

Нито руснаците, нито американците били съгласни да се открие музеят в Побузке. За отварянето му в сегашния вид трябвало да се разберат трима президенти – Леонид Кучма, Борис Елцин и Бил Клинтън. „Кучма искаше ние да можем да разкажем и да покажем с какво сме разполагали и какви отстъпки сме направили. Руснаците бяха против. Причината е прозаична - това е точно същият команден пункт, като тези, на които сега дежурят техните офицери, повярвайте, нищо не се е променило, 1 към 1. И докато не отворихме този музей, никой по света не беше виждал как изглежда съветският команден пункт в ядрените части и нямаше представа как изглежда той в днешна Русия. До отварянето му дори министри, депутати, които идваха тук, само се снимаха на чист въздух на полянката отгоре.“ – описва трудностите пред създаването на музея подполковникът от резерва. Вижте тая карта с разположението на ракетите на териториите на Николаевска, Кировградска и Одеска области – за това, че сме я провесили тука на стената, само преди 30 години и нас щяха да ни провесят (обесят, б. р.).

„Американците пък въобще бяха категорично против. Те знаеха, че от този команден пункт могат да се пуснат не само 10-те ракети от един полк. От този команден пункт можеха да бъдат изстреляни всички ракети в арсенала на Съветския съюз. И се притесняваха, че под прикритието на музей може да остане команден пункт. Дори последния силоз, който оставихме, по искане на Русия и САЩ беше залят с бетон и оставиха отгоре само 4-5 метра под капака, за да се вижда нещо. Но да не може да се зареди ракета в силоза.“

Голяма част от оборудването на командния пункт изненадва днешния посетител с известна напредничавост. През 1986 година на ниво минус 11 има микровълнова печка, нещо, на което ще му трябват още 15 години преди да влезе за по-масово използване в бита в Русия. Бившият съветски офицер не крие огорчението си от разликите между САЩ и Русия в подхода към научните и технологичните открития. „Ако американците изобретят нещо за военни цели и видят, че е добро за цивилните, го внедряваха много бързо. При нас – каквото се направеше за военните, се засекретяваше и цивилните не само, че не разполагаха със съответната технология, но им беше забранено дори да знаят за нея.“

На фона на технологиите и микровълновите печки наличието на руски самовар „на борда“ на командния пункт може да изглежда като някакъв местно-патриотичен изблик. Но не е така и си има прагматично обяснение. Опитът от железницата. „Вижте чашите – в подстаканници като във влака, електрически самовар, вместо чайник. С чайника какво правите? Чайникът като заври, ние го вземаме, вдигаме го, накланяме го и наливаме. А самоварът? Не го вземаме и не го вдигаме. Просто завъртаме кранчето. Ако има ядрен взрив и нещо се разтресе, чайникът може да падне, да се разлее, да попари дежурния, да повреди електрическата инсталация. А самоварът си стои на мястото. Просто правила за безопасност.“ – обяснява гидът ни.

Друг битовизъм е посещението в „ракетната тоалетна“. „Тук зад тая врата има тоалетна с мивка, същата като във влака. Но има забавен елемент. Ходенето в тоалетна не е въпрос на желание или нужда, а на норматив. Не е така че, решаваш, ходи ми се, отиваш, сядаш и размишляваш за живота, носиш си даже по онова време вестник, днес телефон. Не! Всичко е регламентирано. Защо? Ще го кажа грубо, ще се постарая да не е вулгарно. Ходи ви се в тоалетна, отивате, разхлабили сте се и в това време светва червената лампичка от президента. Извинете, но в тоя момент вие вече всичко ще сте „пос*али“. Затова – няма проблем да идете в тоалетна, но първо трябва да поискате разрешение от командването на дивизията. Отивате, свършвате си работа, връщате се и докладвате, че сте заели обратно мястото си на пулта.“

Над един от пултовете има картонче с някакъв график. „Над главата на дежурния е висял графикът за прелитането на чуждестранните спътници над главата му. Знаехме, например, 73-ти е американски, от фоторазузнаването. По това време не правим нищо, което може да бъде заснето, уловено. Или ако е на радиоразузнаването – не излизам изобщо в ефир.“ – разказва водачът ни за конспирацията от недалечното минало.

Излизаме на въздух на повърхността. Подп. Смирнов показва кадри от унищожаването на силозите. Не може да прости на държавното ръководство, че се е отказало от статута на ядрена държава. „Когато дойдоха за първи път американци тук, ни гледаха с респект и уважение. Когато вече идваха след като си унищожихме ядрения арсенал, отношението не беше същото. Беше като към хора от друга категория, не като към равни.“ – разказва колега на Смирнов, който също не може да преглътне принудителната преквалификация след ядреното разоръжаване на Украйна. „Все едно на вас сега да ви кажа счупете си апарата, камерата, микрофона и си намерете някаква друга работа. На мен животът ми е минал тук.“ – признава офицерът, който не иска да споменаваме името му.

С подп. Юрий Викторович Смирнов се срещаме през лятото на 2019. Днес го търсим по телефона в бившата ракетна част в Побузке. „Юрий Викторович не работи вече тук, прибра се в Харков.“ - разказва момиче, което се представя за нещатен сътрудник, доброволец по въпросите на комуникацията в Ракетния музей. Територията на бившия ракетен дивизион, както и цяла Украйна, в момента не е безопасна зона, въпреки това отделни туристи предимно от Одеска и Николаевска област идват и сега музеят не е затварял след 24 февруари, разказва доброволката. През последните седмици тук е горещо, кипи усилен труд, защото всеки ден пристига унищожена или пленена руска техника от бойните полета. Ето, току-що докараха руски танкове от Буча, ще ви ги покажа. Работим по нова изложба – „Противостоянието“, в която ще разкажем историята на тази война на украинците и на света. Войната ще свърши, заповядайте отново!“ – казва момичето.

След малко изпраща по вайбър снимки с най-новите експонати с добавено едно изречение и емотикон на длани, сплетени за молитва:

„Най-ценното в живота е мирното небе. А ракетите нека да бъдат изключително музейни експонати!“