10 тези за изборната математика и внушенията "кой печели от промени в начина на гласуване"

Откакто президентът предложи три въпроса за национален референдум по изборното законодателство, се появиха редица публикации, претендиращи, че им е ясно, знаят, или могат точно да изчислят коя партия биха „облагодетелствали“ евентуалните промени и как те биха предопределили развитието на България. Опитите да се измести фокуса от това кои дефекти на сега съществуващата изборна система трябва да бъдат премахнати към постулирането на сигурни печеливши и губещи, със сигурност ще се множат. Вероятно не е излишна и такава гледна точка, но винаги е добре да имаме предвид поуките от многобройните европейски електорални изследвания, както и примерите от по-ограничената българска практика. Избрала съм десет от тях. Със сигурност могат да се добавят и още:

1. Няма устойчива избирателна система, която еднозначно да облагодетелства една партия. Дългогодишните демокрации (като САЩ, Германия, Франция, Великобритания и пр.) имат доста различни и продължително действащи изборни системи. Това не е попречило в нито една от тях да се сменят на власт както леви, така и десни партии, да печелят с по-голямо, или с по-крехко мнозинство.

2. Общ процес за САЩ, Канада, Европа през последните десетилетия е намаляването на партийната лоялност и нарастването на дела на т.нар. независими или мобилни избиратели. Измежду многото следствия от този процес (например, експлозията на нови партии и движения) е снижаването на прогностичната стойност на чисто математическото моделиране, опиращо се на скритата предпоставка за устойчивост на електоралното поведение. Същевременно се увеличава значението на емоционалните, социално-психологически и ситуативни фактори, характерни за съвременните рискови общества. Отчитането им изисква прецизен анализ на променящия се социален и политически контекст.

3. От 1979 г. се развива платформата „Европейски електорални изследвания“, http://www.eeshomepage.net/, в която участват едни от най-авторитетните учени в тази област от водещи европейски университети. Тя е натрупала огромна база данни, анализи и сравнения между електорално поведение, избирателни системи и социални промени. Общият извод, до който достигат изследователите е, че влиянието върху вота на избирателите може да се установи само чрез комбинираното изследване на избирателната система, елитите, медиите и конкретния социално-политически контекст. Екстраполирането на вече известни резултати от избори назад или напред във времето, отчита само един от компонентите (електоралните нагласи при действащия изборен закон), но не взема предвид останалите фактори, които при други изборни правила или политически климат, също биха се променили.

4. В България са правени опити на база на резултатите в изборните секции да се моделира чисто математически вота за дадена политическа сила при определен условия (избирателна активност, повторяемост). С изключение на вота за ДПС, който почива на съвсем други характеристики, всички останали опити са били грешни и заблуждаващи за партиите (2001, 2009г. и пр.) И това не е заради лош математически модел, а заради подценяване на социологическите и политически фактори.

5. Влиянието на компонентите на избирателната система може да бъде отчитано като обща посока на влияние, но само в съвкупност с останалите елементи на политическата среда. По отношение на конкретните дилеми в България три тенденции могат да се смятат за силно вероятни: 1/ Увеличаването на броя на избирателите чрез задължително, или електронно гласуване, намалява тежестта, „потапя“ контролирания и купен вот. Не защото може да го преодолее на 100%, а защото го обезсмисля. От увеличаване на избирателната активност „страдат“ най-много партиите, които имат абсолютно твърд и контролиран електорат, който не може да „накаже“ своите представители; 2/ Електронното гласуване дава шанс за приобщаване към електоралното тяло на избиратели, които по различни причини (хора с увреждания, живеещи вън от България и пр.) не могат да упражнят правото си на глас. Може да се очаква ръст на избирателната активност от страна на по-млади и образовани хора (които биха упражнили дистанционен електронен вот), но е възможно настоящите очаквания за прилив на гласове да са силно преувеличени. Упражняването на вота не зависи само от възможността, но и от степента на приобщеност на живеещите вън от страната с нейните проблеми, а българската държава прави твърде малко за това; 3/ Пропорционалното гласуване като правило раздробява вота, дава шанс на повече партии да влязат в парламента, докато мажоритарното, обратно, фаворизира големите партии. Най-облагодетелстващ големите партии е мажоритарният вот на един тур; по-голям шанс за алтернативни кандидати дава мажоритарният вот на два тура, особено ако могат да участват не първите двама, а трима кандидати, спечелили над определен процент (каквато е системата във Франция) и ако избирателните райони са по-малки.

6. Всички изследвания, както в България, така и в европейските страни показват, че вотът на негласуващите се разпределя аналогично на този на гласуващите (това важи както за индикаторите, които отчитат „втори по предпочитание вот“, така и „форсиран“, т.е. близък до задължителния, вот. При хипотеза преференциална пропорционална, или смесена система по-високата избирателна активност по естествен път би намалила шанса на най-малките партии (тези 20-30-40 формации, които получават около и под 1% на изборите) и би увеличила тежестта на най-големите и средните – които се колебаят около 4%-та бариера. Това важи за всички партии, безотносително от характера им – десни, леви, националистически, популистки и пр.

7. Демографските прогнози за България са силно песимистични. Което означава, че все по-малки групи ще имат все по-голяма тежест на изборите в следващите десетилетия, а това все по-силно ще изкривяват резултатите. На този фон дебатите за номериране на бюлетини, за перфориране и пр. и пр. са дебати на ланшния ден и на отработените схеми. За всеки политик и гражданин, чийто хоризонт не свършва до отсрещната махала, е стратегически важно да се създадат условия за разширяване на избирателния корпус, за да може максимален брой хора да бъдат привлечени да гласуват.

8. За нито една страна не е добре да прави чести промени в изборното си законодателство. Промяната в правилата преди всеки следващ избор е сред най-ярките прояви на политическото инженерство. Точно невъзможността да се предвидят всички кумулативни ефекти, обаче, и най-вече – промяната в политическия климат, води като правило до крах на изборното инженерство ( експериментът с 31 мажоритарни мандата, лансиран от Г.Първанов и ощетил БСП с 5до 7 мандата). Затова не „предвиждането на победителя“ е главното при добрите изборни системи, а устойчивостта им и участието на избирателите.

9. Водещ аргумент за промени в изборната система е отстраняването на доказани дефекти на действащото изборно законодателство и практики и повишаване на доверието в изборния процес. Това е основният тест, на който би трябвало да бъдат подложени евентуалните законови промени, а не на спекулативното пресмятане кой ще спечели и кой ще загуби.

10. Няма идеална избирателна система. Нито пък изборната система автоматически води до повишаване качеството на политическия живот. Надали някой се заблуждава, че ако приемем немската избирателна система, България ще заприлича на Германия. Но надали и някой се заблуждава, че ако Германия имаше и половината от нашия контролиран вот, или толкова голяма емиграция, щеше да предприеме спешни промени в изборното си законодателство. Това е разликата с България.