Защо са гневни ливанците?

Експлозията в Бейрут бе невиждана катастрофа, но едва ли щеше да предизвика толкова гняв, ако не беше цяла поредица от събития - гражданска война, периодични терористични атаки, конфликт с Израел, нестихващи протести и корупцията.

Експлозията на пристанището в Бейрут стана на фона на продължаващите 300 дни протести. Те започнаха още на 17 октомври 2019 г. Свързвани са с религиозното и корумпирано управление, стагнацията в икономиката, масовата безработица, увеличаващите се цени на стоките. Също и с битови проблеми като липсата на питейна вода и канализационна инфраструктура, както и нестабилното електричество. Демонстрантите призоваваха правителството, както и „Хизбула“, да предаде властта на ново, технократично ръководство.

Малко след началото на протестите, на 29 октомври, тогавашният министър-председател Саад Харири подаде оставка. През януари бе избран нов премиер - Хасан Диаб, министър на образованието в кабинета на Харири. Диаб е назначен с подкрепата на „Хизбула“ и Свободното патриотично движение, ръководено от Гебран Басил.

Въпреки смяната на правителството и сформирането на нов кабинет, протестите продължиха.

Населението на Ливан е съставено от различни етнически и религиозни групи. Това е и основна предпоставка за конфликтите в страната. Ливан се намира на източния бряг на Средиземно море, граничи на юг с Израел, а на север и изток - със Сирия.

Взривът

В късния следобед на 4-ти август столицата Бейрут бе разтърсена от мощна експлозия. Малко след 18 ч. покривът на склад се възпламенява, предизвиквайки силен взрив, последван от серия по-малки.  Около 30 секунди по-късно нова експлозия изравнява част от града със земята. Най-малко 160 загинаха и близо 6000 бяха ранени след апокалиптичния удар. Над 300 000 души от двумилионния пристанищен град останаха без дом.

Причина за взрива е неправилното съхраняване на близо 2750 тона амониев нитрат на пристанището, както и липсата на политическа отговорност.

Според Марун Абуд, губернатор на Бейрут, щетите от трагедията възлизат между 10-15 млрд. долара.

Още в края на юли премиерът и президентът на Ливан са били предупредени за опасността от експлозия на пристанището в Бейрут, става ясно от доклад за взрива на Главна дирекция "Държавна сигурност" на Ливан. В доклада е включено писмо от 20 юли до премиера и президента на страната, с което държавната служба предупреждава, че 2750 тона амониев нитрат, съхранявани в пристанището, са заплаха за сигурността. Писмото е изпратено и до Върховния съвет за отбрана - с очакване на отговор и спешни мерки до 48 ч., но такива не са предприети.

В деня на експлозията трибуналът на ООН е трябвало да наложи присъди на четиримата атентатори, членове на „Хизбула“, отговорни за убийството на предишния премиер на Ливан - Рафик Харири с кола-бомба. Това предизвиква различни конспиративни теории, но властите в Ливан отхвърлят версията взривът да е умишлен.

Експлозията е ключов момент за влошаването на цялостната социална, икономическа и политическа обстановка в страната. Криза в период на криза.

Взривът е поредното доказателство за вече протестиращите граждани за нуждата от промяна на политическата система.

Чашата преля

Експлозията в Бейрут от 4-ти август е пределната граница, която разпалва общественото недоволство с нова сила.

На 10-ти август, след поредица антиправителствени протести, премиерът Хасан Диаб подава оставка.

Преди него оставките си подават министрите на правосъдието - Мари Клод Найм, на информацията - Манал Абдел Самад, на околната среда - Дамианос Катар и на финансите - Гази Вазни. Както и депутатите Марван, Хамаде Паула Яакубиан, Надим Джемайел, Сами Джемайел, Елиас Ханкаш, Неемат Ефрем, Мишел Мовад, Дима Джамали, Хенри Хелоу.

Сложното общество на Ливан

Продължилата 15 години гражданска война, комплексните отношения с Израел, милионите бежанци от войната в Сирия са само част от сложния пъзел в Ливан.

Около 60% от населението на Ливан изповядва исляма, като мюсюлманите са разделени на 3 големи общности - сунити, шиити и друзи. Останалите близо 40% са християни, сред които най-многобройни са маронитите. Много са и православните, а също така и гръко-католиците (униати).

Спорове се водят и около националната идентичност на ливанците. В началото на 20-ти век маронитите започват дебат, в който претендират, че ливанците са преки наследници на финикийците и са един народ със съседите по брега на Палестина и Сирия.

През 1975 г. тази „финикийска теория“ вече се тълкува като идеологическо оръжие и средство за разделяне на християните от мюсюлманите.

Според конституцията от 1943 г. Ливан е „държава с арабски облик“. В края на гражданската война през 1990 г. понятието е заменено с „арабска държава“.

Ливан е парламентарна република, която прилага система на конфесионализъм. Тази структура е предназначена да раздели и разпредели представителите на властта от мюсюлманската общност и маронитите.

В момента правителството финансира и е признало 18 религии за легитимни.

През 1989 г. Таифското споразумение слага край на 15-годишната гражданска война. То предвижда увеличаване на броя на мюсюлманите в парламента, така че да е пропорционално на този на християните. Споразумението одобрява и конституционална разпоредба да бъдат назначавани висши служители по религиозна принадлежност. Властите не желаят да променят системата на конфесионализма, тъй като това ще бъде критично за националната сигурност.

Таифското споразумение призовава и за разоръжаване на всички национални и ненационални сили. Шиитската сила за съпротива - „Хизбула“, остава въоръжена, както и неливанските групи „Фатах“ и „Хамас“. “Хизбула" участва в управлението на днешен Ливан.

''Хизбула'' и Ливан

През 1992 г. осем от членовете на „Хизбула“ печелят места в ливанското правителство. От 2005 г. насам организацията заема позиции сред управляващите.

„Хизбула“, която САЩ и много други държави определят като терористична организация, заема 13 от 128 места на последните парламентарни избори през 2018 г. Това е с три повече от движението „Амал“, което е сегашен коалиционен партньор на организацията.

''Хизбула'' управлява широка мрежа от социални услуги като инфраструктура, здравни заведения, училища и младежки програми.

Доклад от 2014 г. на Pew Research Center показва, че 31 процента от християните и 9 процента от сунитските мюсюлмани имат позитивни възгледи за организацията.

Съществуването на Хизбула нарушава Резолюция 1559 на Съвета за сигурност на ООН - приета през 2004 г., която призовава всички ливански войски бъдат разпуснати и разоръжени.

Организацията на обединените нации обвинява членовете на „Хизбула“ в убийството на бившия премиер Рафик Харири през 2005г. Хизбула обвинява Израел за нападението.

През октомври 2019 г. „Хизбула“ се превърна в мишена на масовите протести.

Бъдещето на Ливан

След трагедията в Бейрут международното внимание се насочи към Ливан. Това помогна на много ливанци да осъзнаят, че „Хизбула“ се е превърнала в пречка за развитието на държавата.

Част от страните, които изпратиха хуманитарна помощ, заявиха, че ще дарят по-големи финансови средства, ако Ливан предприеме сериозни политически реформи. Това е гаранция, че даренията няма да бъдат отклонени за други цели.

Ливан се нуждае от промяна на политическата система, смятат някои наблюдатели. Но съществуването на подобно искане при разделението на обществото по религиозни и етнически особености е практически невъзможно. Учредяването на политически партии, основаващи се на идеология или идея трудно би изградило същото доверие сред вярващите граждани. Финансирането също е пречка, като подобни партии не успяват да се наложат.

В Ливан шиитското население е преобладаващо, а „Хизбула“ има силно влияние в управлението на страната дори и сред сунитите и християните. Това също би попречило за коренна промяна на политическата система.

От друга страна, държавата се намира в дълбока социална и икономическа криза, а нестихващите протести засилват политическата нестабилност.

Религиозното и етническото разделение на обществото правят Ливан привлекателна и сравнително лесна страна за чуждестранни интереси и прокарването на идеи и управляващи.