Защо мюсюлманите превърнаха халифа в авторитарен владетел

Разпадът и деградирането в мюсюлманските общества, включително и Турция, по всичко изглежда, че са възпламенили реакционни настроения и сред съсловията, които се отъждествяват с исляма.

Критиците се оплакват най-вече от факта, че ислямските общества нямат и капка търпимост срещу критиките относно формите на възприемане и практикуване на религията.

Турският журналист Мехмет Оджактан от в-к „Карар“ (Решение), известен с близостта си до властта окачествява като „трагична“ ситуацията, в която се намира днес ислямският свят и допълва, че ислямът, който се изповядва в настоящето няма нищо общо с Корана и с посланията на ислямския пророк.

Мехмет Оджактан изтъква, че нито при управлението на ислямския пророк, нито по време на четирите праведни халифи не е имало разбиране, което сакрализира авторитарната власт и по този начин косвено окачествява управлението на турския президент Реджеп Ердоган като авторитаризъм.

Ето и пълният текст на статията на автора със заглавие „Защо мюсюлманите превърнаха халифа в авторитарен владетел?“. Публикуваме я в превод на сайта obzornews.bg, който следи внимателно политическите процеси в съседна Турция:

Знам, религиозните съсловия не харесват критичната гледна точка относно ислямските общества. Всеки анализ по темата мигновено бива контриран с възгласи като „защо постоянно критикуваш ислямския свят, нима Западът няма никакви недостатъци“. Разбира се, че в хуманистичен аспект западният свят има огромни отговорности, основани на миналите векове и нищо не пречи той да бъде критикуван затова. Но това не отменя обстоятелството, че в мюсюлманския свят липсва правов ред и справедливост, и е налице неспазване на човешките права и свободи.

Здравият разум ни подсказва, че днес това трагично състояние, в което е попаднал ислямският свят не е възможно да бъде обяснено с универсалните послания на Корана и пророческата традиция. Защото нито в практиките при управлението на ислямския пророк, нито при тези на четирите праведни халифи не е налице разбиране, което сакрализира институцията на халифа, нито пък му позволява да стане авторитарен владетел.

Факт е, че в ислямската история, особено след периода на четирите праведни халифи „халифството“, въпреки че е политическа институция, постепенно се е превърнало в част от основните компоненти на религията. В исторически план ислямските улеми, стъпвайки върху някои спорни хадиси (заветите на ислямския пророк) са боготворили халифа и държавния владетел, като са му приписвали сакрални качества. За да сакрализират образа на султана, улемите най-често цитират следния спорен хадис:

„Султанът е сянката на Бог на земята. Онеправданите люде търсят закрила при него. Ако той е справедлив, ще бъде възнаграден, а раята трябва да е благодарна затова. Ако угнетява, това е грях против него, а раята трябва да бъде търпелива.“

В новата си книга „Нов прочит на политическите съчинения“ проф. д-р Йомер Динчер прави много точни констатации, свързани с авторитарната власт и сакрализирането на образа на халифа.

„Превръщането на властта в деспотична сила, в действителност битката с тази сила завършва с поражението на морала. От една страна, политическите съчинения поучават да бъде пресечен пътят към абсолютната власт, което се изразява в това силата да изгуби законността си, а, от друга, открехват врата към сакрализирането и монополизирането на силата чрез приписване на религиозна идентичност на халифа. Освен това, не би било погрешно да се твърди, че усилията за сакрализирането на халифството се засилват в периоди, в които доверието на хората във властта спада и когато държавата е пред разпад.“, пише в книгата си проф. Динчер.

Както изтъква и проф. Динчер известно е, че идеята за владетеля като Божи наместник на земята не фигурира само в ислямската култура. Тази идея опира чак до индо-иранските, шумерските култури и древна Месопотамия. Например Хамурапи казва, че е избран от Бог. Проф. Динчер помества цитат от книгата „Наставления към султана“ на Зенджани, според който в надписа „Накш-ъ Рустам“ (Портретът на Рустам) персийският цар Дарий I заявява:

„След като видя, че земният ред се нарушава, Ахурамазда ме упълномощи да въдворя ред. И аз донесох ред на земята.“

Както се вижда във почти всички древни култури владетелите, султаните, падишасите, халифите са били смятани за сянката на Бога на земята. Но когато оценим това положение с динамиката на ислямската култура, е невъзможно да съчетаем с духа на религията подхода, който сакрализира образа на халифа. Впрочем това отклонение в разбиранията, което се наблюдава в почти всички периоди от ислямската история е тласкало към драматичен край ислямските общества, което се изразява в подчиняване на владетеля, дори той да е угнетител. Да приемем, че и днес в основата на нарушаването на човешките права и свободи в мюсюлманските държави стои именно това погрешно мислене.

За съжаление, въпреки наличието на ясни коранични знамения, които повеляват „връщането на имуществото на техните собственици“, както и справедливостта и съвещаването ислямските улеми по един странен начин не са взимали под внимание знаменията и заветите, които укоряват безмилостните и несправедливи владетели и наставляват хората да не им се подчиняват. Всъщност „признаването“ означава потвърждаване избора на халифа и държавния глава, докато „подчинението“ изисква покорство във всички практики – справедливи или не, на халифа.

В това отношение думите на халиф Ебу Бекр, изречени след избирането му за такъв са много поучителни:

„Подчинявайте ми се дотогава, докато аз се подчинявам на Аллах и неговия Пратеник, но ако се опълча срещу Аллах и неговия Пратеник, не сте длъжни да ми се подчинявате.“