За един разговор пред камината и лабораторните оценки

Тези дни направих малко, но любопитно откритие. Важни хора с маркирано място в най-новата ни история, притежатели на политически опит от трудни времена и с управленски компонент в биографията си могат да ни изненадат с демонстрация на сприхава носталгичност, вдъхновена от необективна ретро-оценка.

Г-н Иван Костов, министър-председател на България (1997-2000 г.), сподели пред една телевизия странна представа за събития от 2000-2001 г. „Идването на власт на НДСВ разруши българската демокрация и сега виждаме наследството“, твърди г-н Костов и разкаятелно обявява за своя най-голяма грешка, че „е повярвал във възможността НДСВ да бъде нормална, демократична политическа формация“

Да приемем тези думи като анонс на зачатъчен мемориален импулс; да изчакаме търпеливо мемоарът да се развие и сподели с публиката. Но за едно интересно събитие от този период разказ има. Разказът е с проекции към днешната горчивина на г-н Костов.

„През 2000 г. пожелах да проведа поверителен разговор с министър председателя Иван Костов, който ме прие в една от резиденциите в Бояна...“ - пише в книгата си „Една необикновена съдба“ Симеон II - „Намерението ми бе да създадем дясноцентристка коалиция, за да има приемственост в положителните неща, които бе осъществило предходното правителство, но тръгвайки от радикално обновена позиция: една централна власт, която да не е прекалено авторитарна и която да не е зависима от силата на мръсните пари...“

Разговорът за коалиционно правителство на НДСВ и СДС се оказва обречен, защото г-н Костов „стана, за да сложи една цепеница в камината, обърна се към мен и рече: Не, аз имам нужда от още един цял мандат, а след това ще видим“.

И така – Той става... Той слага една цепеница в камината... обръща се... изрича... Сцената, макар и описана пестеливо, е монументална. Представяме си как отекват думите на г-н Костов на фона на искрите, излитащи изпод цепеницата! Глухи и тежки думи като при всяка игра между огъня на властолюбието и оловото на предразсъдъка. „Аз имам нужда от още един цял мандат“. Защо, за Бога, му е нужен още един цял мандат на г-н Костов? Халът на българина далеч не е цветущ. Евроантлантическото интегриране дори не е стигнало кулминацията си. Призивът „Кажи си, Иване“ не е забравен и току виж някой от съмишлениците на г-н Костов го поднови. Пред сините редици е извършена децимация и една дузина глави се търкалят в праха на арената. Сред народа зрее тътен – от активите на страната са останали неприватизирани само двайсетина процента и ако се съди по повечето от новите собственици на България, става ясно, че сериозна част от старата класа е получила чуден шанс да се напасне към новата конюнктура.

Още един цял мандат, а след това ще видим.

Видяхме. СДС се лиши от възможността да си партнира с идейно близки хора, огромна част от които бяха подкрепяли СДС и гласували за него през предходните години. Така СДС загуби скорост и перспектива. Командирската воля сурово принуди сини политици с капацитет и посветеност да влизат в неестествени двубои с царистите, дори когато се правеше нещо банално необходимо. Тази воля се захранваше и от отровните сокове на всяка следваща анти-НДСВ кампания, от всеки опит за абордаж срещу правителството „Сакскобурготски“.

Тягостната картина от 2000-2005 г. е далеч по-мащабна и укорителна от гледна точка на удивителната неспособност на някои от политическите играчи да проявяват гъвкавост и готовност за колаборация в името на големи национални цели. Техните съперничества и неовладяна неприязън стагнираха неизбежно политическите им формации. Пресата на прехода не ги щадеше, но от това те не ставаха по-разумни и смирени. Г-н Костов ставаше всъщност още по-фанатично несговорчив. Квинтесенцията на този дълъг и сложен процес на стагниране на българската десница Аспарух Панов вкарва в умна и нерадостна констатация. „СДС и НДСВ – героите и жертвите на прехода“, такова е заглавието на една от книгите му.

Г-н Костов, обаче, не обича да навлиза в детайли. Детайлът по-често е в подножието на неговото самочуствие. Това е самочувствие на обобщител, който предпочита избирателен синтез на факти, полуфакти и нелогични твърдения. Такъв стил неизбежно води и до изводи „по своему“. Например: „Трябваше по-внимателно да извлека историческия опит. Няма монарх привърженик на демокрацията в света“. Един министър от времето на г-н Костов беше похвалил страната ни, че е бяла държава, нетактично сравнявайки я с друга държава от Африка. Принуден да се извини, министърът простодушно възкликна: „Ще се извиня, разбира се, ние да не сме тъмна Индия“. Не си спомням каква беше реакцията през индийското посолство. Не си позволявам и да допусна, че думите на г-н Костов за монарсите-антидемократи се отнасят, да речем, към днешните монарси в Обединеното кралство, Белгия, Люксембург, Испания, Дания, Швеция, Холандия, Норвегия, от които само монархическа Норвегия не е член на ЕС.

Нямам никакъв спор, обаче, с мечтата на г-н Костов, че е добре „десницата в България да се обедини, защото така би могла да постигне повече“. Но не съм сигурен, че г-н Костов би споделил един извод, станал толкова по-неоспорим, колкото по-голяма давност съдържа в себе си. Лишена от естествен партньор преди 17 години поради егоцентризъм и късогледство, десницата пропусна златна възможност – да се амалгира с една свежа и проевропейска сила, недокосната от корупционния водовъртеж на 90-те години, да се съюзи с НДСВ и така можеби да спести част от кошмарите на г-н Костов. Затова днес българската „десница“ е обезкървена и фрагментирана, тя мъчително търси своя път и панически отстъпва части от своя домейн в унизителен васалитет.

Обичам да гледам предавания с участията на г-н Костов. Има нещо мистично в неговата безапелационна фраза. Сещам се в такива моменти за върховете в българската прозвищна система. Самовъзникнала преди векове, тя съдържа множество полезни отправни точки. Чрез тях се ориентираме по-лесно сред видимите и невидимите черти на един или друг характер. Прозвището „Командир“, дадено на цивилен човек, например, ни подсеща да прегледаме отново Макиавели. Версията „Лаборант“ пък намеква за занимания, свързани с производство или на изкуствени енергийни стимуланти, или на силни успокоителни. Или и на двете субстанции. Тези две прозвища са дадени на г-н Иван Костов от безпощадната българска среда. Извън България той е известен само с имената си по документ.

Н.В. Симеон II беше наречен веднъж от австрийския канцлер Волфганг Шосел пред голяма аудитория „господин Европа“. Какво непознаване на българския опит!