За бележките от „Психо”-то и простотията

Краят на годината (и краят на мандата на министъра на образованието) се увенчават с успешен опит да се обидят учителите – едно от малкото достойни съсловия у нас. Отново психо-тестове и отново бележки от психодиспансера.

От времето на Възраждането отношението към даскала, който учи децата ти, е лакмус за човещина и прилична ценностна подредба. Хуленето на учители и лекари е показателно за хулещите, не за хулените. Изцепките на кръчмарски патриотари, дежурни коментатори и откровени простаци да се искат психо-тестове (какво значи това?) за кандидати за депутати, както и за щяло и нещяло, са тъжен щрих в пейзажа ни, който, още по-тъжно, се одобрява от огромна част от хората (както одобряват и мажоритарния вот, без да знаят за какво става дума).

Претенцията за „тестване” (в чиновническата терминология) на психичното здраве на учителите обаче идва от министерска администрация, оглавявана от дама като Кунева, която е с малко по-ърбан и европейско излъчване. И ти ли, Кунева? За радост на кресливите майчета с постоянните претенции и недоволства към учителите. Всъщност защо не се иска и психо-тест за родителска годност?

Бележката от диспансера няма абсолютно никаква стойност. Задължителният диспансерен учет (русизъм, който e близък по смисъл до инвентаризация) е премахнат през 1988 г. Диспансери с извънболнична диспансерна дейност няма, а районирането бе премахнато от министър Гайдарски, за да има чичо от село равен достъп до луксозните болници.

Ако на бележката пише, че не се води на учет, това не е гаранция, че няма тежко психично разстройство. Ако пише, че се води на учет (отпреди 28 години), това не е гаранция, че от три десетилетия не е в трайна ремисия и няма психично разстройство към момента. А ако трябва да се оценява наличието на психично разстройство с щателен преглед, психиатрите следва да зарежат основната си работа – да лекуват истински психично болните, които имат нужда от тях, за да пишат бележки за психичния статус на мрънкащи хора, изпратени на преглед, за да може нещо да им бъде забранено. Това е злоупотреба с психиатрията, едно към едно. Защото това е основната цел на искащите бележки – нещо да бъде забранено на някой: да бъде учител, депутат, друг труженик или герой на социалистическия труд. Забраната е основният начин за решаване на проблеми на малкия, комплексирания, тясно скроения. Интрапсихичната му динамика е очевидна, поне от професионално гледище – колкото по-несигурен си в своя интегритет, толкова повече санкции налагаш на другите.

Нагласата, че бележката за психично здраве решава някакви проблеми, е наивна и почива на невежество, скрит злорад стремеж да прецакаш друг и на магични представи за психичното здраве и болест.

Например, психично болен – лош учител, психично здрав – добър учител. Нужен ли е докторат по психиатрия, за да се провиди елементаризма на подобна схема? А ако трябват обстойни прегледи, внимавайте какво си пожелавате. Съвременната тенденция за хипердиагноза в психиатрията, част от тенденцията за хипердиагноза в медицината, може да ви срещне с прекалено старателен млад психиатър, който все нещичко ще ви открие. Леките тревожни симптоми са масови, а също и никотиновата зависимост.

Не знаехте ли, че те може да са основание за психиатрична диагноза? Вече знаете. Ама ние нямаме предвид такива диагнози, а нещо по-така, като шизофрения например. Там е проблемът – не знаете какво имате предвид.

Диагнозата е медицинска категория и тя не дава информация за решаване на социални, политически или екзистенциални проблеми. Психиатрията няма инструментариум, който да предсказва поведение на работното място. И слава Богу, защото иначе щеше да бъде използвана за социална и политическа инженерия. Да се приписват социалните, политическите и екзистенциалните проблеми на психиатрични симптоми е ограничено, тъпо и погрешно. Агресивността и ирационалността са неотменна част от човешката природа, те не са болестни феномени. Един поглед не върху медицината, а върху човешката история, е достатъчен. Ако оценяваме учителите с тестове за агресия, какво точно оценяваме – вероятност да избухват пред невинните дечица или да имат куража да изразят несъгласие с директора, инспектора или майчето? Защото и двете поведения изискват известно ниво на агресивност и биха имали сходни резултати в тестовете.

Нагласата да се приписват лични и социални неудачи и дори това, което просто не разбираме, на психиатрични проблеми, се утвърди, защото така е по-лесно: така се дезертира от трудния път на разбирането и справянето и се използва медицинско алиби. Обичайно бързо забравяме, а не е лошо да си припомним Петко от Лясковец и театралното пищене тогава на журналисти и разбирачи как не бил диагностициран и не бил „въдворен” навреме. Е, съдебно-психиатричната експертизата доказа и съдът отсъди, че е вменяем, но това мина с по-дребен щрих от пищенето преди това. А вменяем означава годен да носи наказателна отговорност и отсъствие на тежко психично разстройство, което да е отговорно за поведението му. Но нашенци продължават (и ти ли, Кунева?) да искат бележки, да се замерят с диагностични етикети и да унижават достойни хора и да унижават същинско психично болните, приписвайки им световните беди и ограничавайки достъпа им до работни места.

Простотията не е симптом, тя е състояние на духа. А с еволюцията на психиатричната терминология, идиот отдавна вече не е диагноза, а по-скоро културно-антропологична характеристика.