Тук, където живея

Тук, където живея, има 139 вида патриоти. Защото има 139 националности. На територия, около два пъти по-голяма от Софийското поле. Близо 48 % от населението на държавата към момента са хора, които не са родени тук.

Всеки път, когато изляза, виждам тези 139 вида патриоти, струпани в различни конфигурации, как си пият бирата и виното, слушат си музиката и си говорят оживено. На английски, френски, немски, люксембургски, португалски, чешки, полски, хърватски, турски, руски, суахили ... И никой не се свива, като чуе различната реч. Никой не се свива, като види различния цвят.

Министър-председателят ни е гей. Откъде знам ли? Ами цялата държава го знаеше, когато гласува за него през 2013-та. Той встъпи в длъжност, след това сключи брак с дългогодишния си партньор. От това данъците не се покачиха. Нито цените. Икономиката не се срина. Не се качихме нагоре в индекса на корупцията. Не слязохме надолу в индекса за свободата на словото. Изобщо, business as usual. Затова на последните избори го преизбраха.

Тук е мястото, където се прибирам спокойно в 11 вечерта сама. Покрай гарата. В къса пола и високи токчета. Където криминалната хроника не е в централните новини, а само на сайта на местната полиция. И съдържа (о, ужас!) кратък разказ за това как снощи прибрали трима пияници, които се сбили в кръчма. Това е най-значимата криминална новина в държавата.

Тук е мястото, където расте детето ми. От трети клас пътува самичко до училище и обратно. Когато миналата година поиска да пътува с влака, аз първо се опитах да го спра. То не разбра защо. А аз разбрах, че не бива да го натоварвам с моите страхове. Три месеца след началото на учебната година отидох на родителска среща. И открих, че две от учителките му са цветнокожи. Като се прибрах, го попитах защо не ми е казало. А то отговори, „Ами не знаех, че е важно.“ И така ми помогна да разбера, че повредата не е в неговия телевизор, а в моя.

Онзи ден излязох с българи, които прекараха цялата вечер да коментират „мангалите“ и „чернилките“ тук. Да допълня, бяхме на индийски ресторант, така че „мангалите“ им сервираха сготвената от тях храна. Чак ми домъчня. Колко ли трябва да си малък, за да смяташ цвета си за свое основно постижение?

Тук може и да има някой патрЕот, който вечер се пени в селската кръчма на халба бира и си спомня, че тая държава е загубила 25% от територията си в полза на съседните държави. Че е била окупирана от една от тях, културно доминирана от другата, че в третата има регион, носещ нейното име. Но тук и сега (защото именно тук и сега е важно), всяка сутрин 118 хиляди граждани на същите тези три големи и страшни съседки се отправят насам да припечелят хляба си. Защото ... няма значение защо, най-важното е, че тук няма патрЕоти. Срам, срам и позор.