Тази скъпа, скъпа Свобода

В поздравителен адрес по повод националния празник Трети март, министър-председателят Бойко Борисов призова към смирение и единение. Подобни призиви са толкова клиширани, че никой не им обръща внимание. Просто всички знаят, че „трябва да се говори така“. Много често обаче не знаят защо – и още по-често не се осмеляват да питат.

А трябва. Денят и контекстът, в който бе отправен споменатият призив, се вписва в любимата на политическия елит парадигма за „националния консенсус“, изкована на Кръглата маса през 1990 г. Консенсусът се превърна в нещо като заклинание – и като повечето заклинания, без последствия. Когато става дума за Русия обаче, последствия винаги има. И щом призоваваме за единение, е добре да знаем колко ще ни струва то. Както и дали изобщо е възможно. Смирение и единение по отношение ролята на Русия в българската история не може да има, както не може да има смирение и единение по отношение престъпленията на комунизма. Не можем да се помирим, преди да се опростим. Не можем да се опростим, преди да се изповядаме. Не можем да затворим която и да е страница от историята, преди да я прочетем. Да я прочетем обективно и безпристрастно – доколкото в случаи, преливащи от емоции, обективността и безпристрастността са възможни.

Няма да говоря за безсмислието да се делим на русофили и русофоби както от политическа, така и още повече от историческа гледна точка. Първо - защото за политиците история, преди те самите да дойдат на власт, няма. Второ – защото не бих препоръчал подхода им към историята. Политическият подход към историята е прост – историята да не пречи. Подходът на обществото трябва да е друг – историята да не се повтаря. Защо ли? Например за да не отбелязва една самоопределяща се като националистическа партия националния празник с портрети на Сталин и червени комунистически знамена. Те повече подхождат на предишния ни национален празник – болшевишкия преврат на 9 септември 1944. Което от своя страна възбужда не особено смирения въпрос дали може ден, в който нацията е разделена в оценките и емоциите си, да е празник на единението и националното достойнство.

Но и това не е най-важното. Най-важното го е казал още през 1894 г. един друг български премиер, Стефан Стамболов: „Ний требва, ако искаме една далекогледна политика на нашето правителство - да намерим един път, който между турското робство и руското освобождение, води към едно свободно бъдеще“. И е платил с живота си за това.

Останалите българи сме плащали кеш. И през 1878-а, и през 1944-а. В чл. 8, ал. 3 на Санстефанския договор изрично е посочено, че руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на „занятата земя“. Със съгласието на великите сили почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор. Руското императорско правителство в Санкт Петербург изчислява т. нар. „окупационен дълг на България към Русия“ на базата на следните показатели: колко струва на правителството издръжката във военно време на един войник и един кон; какво е заплащането на офицерите и чиновниците във военното ведомство по това време; какви са всекидневните разходи за лечението на ранените руски войници в болниците; какви са разноските за транспорт в течение на 9 месеца; и каква е издръжката на руските учреждения в България. В последното перо влиза личната заплата на руския императорски комисар, която е била 600 хил. златни лева – с един лев повече от цивилната листа на българския княз. „Тоталът“, както се изразяват днешни политици, възлиза на „21 236 500 рубли и 87 копейки за издържанието на 50 000 души в България и в Румелия“. Стойността на 32 тона злато в днешни пари. Дългът е разделен поравно между Княжество България и Източна Румелия, и окончателно уреден чак през 1920 г. със споразумение между руското болшевишко правителство и правителството на Александър Стамболийски. Тези факти могат да се прочетат в документалния сборник „Авантюрите на руския царизъм в България“, чийто предговор е написан лично от Васил Коларов.

Второто ни „освобождение“- от „фашистко робство“ през 1944 г., също ни е излязло през носа. Тогава руските окупатори са били 10 пъти повече – според Георги Боздуганов, автор на книгата „България: военният трофей на Сталин“, броят на съветските войници в България през 1944-1945 г. достига 600 000 души! Потресаваща е и цената на тази втора окупация:

само за първите четири месеца след подписването на примирието тя възлиза на 20 558 194 361 лева, или по 152 милиона лева на ден, според изчисленията на тогавашния министър на финансите. За сравнение издръжката на германските военнослужещи в страната за три години и половина ни струва 3 656 852 000 лева, което е пет и половина пъти по-малко от издръжката на Червената армия за четири месеца!

Не дай Боже свободното бъдеще на България, бленувано от Стамболов, да минава през трето освобождение от Русия – този път от колониално робство. Ако не за друго, то защото при брутен външен дълг, равен на брутния вътрешен продукт, няма да можем да си платим. И ще се надяваме болшевиките отново да превземат Зимния дворец, за да ни опростят поредния окупационен дълг.

Източник: БНР