След драмата от первазите в Партийния дом: Никой да не чака НСО да свърши нещо в обществен интерес. Нито МВР

Драматичните петъчни събития от первазите на бившия Партиен дом в София освен, че „оплакнаха“ очите на зажаднелия за зрелища българин и подхраниха апетита му за омраза към себеподобния, всъщност оправдаха и „очакванията“ за провал в работата на службите при кризи. И това не е новина - сякаш обичайните заподозрени коментатори по сутрешните блокове само това и чакаха, за да поднесат на тепсия експертизата си, обилно гарнирана с внушенията за това кои са добрите и кои лошите.

Националната служба за охрана (НСО), наследник на V управление при Държавна сигурност, някак символично и на интервали ни представя безпомощността си в „храмовете“ на партийната власт преди 10 ноември 1989 година – помним нападението над Ахмед Доган в НДК, а сега и „представлението“ в бившия Партиен дом. И така за пореден път стана обект на нападки, без да отричаме заслугите ѝ за това.

В случая с медицинските сестри обаче до това се стигна съвсем логично и не само по вина на НСО.

Службата получи правото на „нов живот“ през 2015 г., когато за първи път от 1990 година получи свой собствен закон. Лесно е да се разбере защо тази толкова важна за управляващите (които и да са те) структура винаги е била по-удобна за експлоатация, когато върху нея се упражнява нелегитимен контрол. Нежеланието службата да бъде реформирана доведе до „експертно“ написан закон, който на практика затръшна вратата към модернизирането на НСО и легитимира статуквото.

Именно това са причините, които доведоха, водят и ще продължат да водят до подобни случки.

Ако бъде прочетен внимателно Законът за НСО, в него ще видим, че службата е „към президента“, контролът върху нея обаче се осъществява от парламента. Началникът на НСО се отчита пред държавния глава, но и пред премиера с годишен доклад за дейността си и, не на последно място, правителството е институцията, която предлага на президента кандидатурата за началник на службата, определя с акт кои обекти охранява НСО и решава какъв да бъде бюджетът ѝ. С последното на практика правителството осъществява индиректен контрол.

Това, на което станахме свидетели в петъчния ден, всъщност е резултат от безтегловното (и разкрачено) състояние, в което е оставена НСО години наред. Резултат от неправилното, недалновидно и дори дилетанско законотворческо решение за мястото на службата в системата за национална сигурност и нейната същност като „специализирана военизирана държавна служба“ (!?). Стигна се до там, че осиновената от толкова "приемни родители" служба, беше зарязана в безтегловното си състояние: и трите институции, отговорни пряко и косвено за функционирането на НСО, не взе отношение при решаване на кризата с протестиращите медицински сестри. Да, службата показа немощ и некомпетентност, но по-важният въпрос тук е следният: каква е необходимостта от това НСО да охранява сградата на бившия Партиен дом? Веднага идва отговорът, че това е сграда на една от най-важните, дори най-важната институция в държавата.

По-внимателен прочит на нормативните еквилибристики обаче показва нещо много интересно. По закон службата охранява сгради, които са свързани с работното място или мястото на местоживеене на охраняваните лица. В същото време законът дава правото на правителството да определя с постановление и други обекти/сгради, които да бъдат охранявани от НСО. С други думи излиза, че при неясни критерии и мотиви и в конкретния случай – без бившият Партиен дом да е работното място на премиера, президента или председателя на НС - правителството решава да „даде“ сградата на НСО. Единственият мотив за това е традиционното оправдание за всяка управленска немощ: национална сигурност.

Когато се заровим още по-дълбоко в нормативната уредба, ще разберем, че нито правилникът за работа на НСО, нито инструкцията за взаимодействие на службата с МВР, нито вътрешният правилник на Народното събрание са предвидили правомощията на службата при подобни ситуации.

Обобщено това означава, че конкретната сграда е дадена на службата без ясна мотивировка за това и без описани правомощия на НСО какво да прави при извънредни ситуации.

От закона за НСО наистина става ясно, че служителите ѝ са имали право да упражнят сила и да задържат медицинските сестри, след което да ги предадат на полицията. Само че тук се пропуска условието, че те трябва да са застрашили живота на някое от охраняемите от НСО лица. Очевидно е, че тази хипотеза отпада.

Другото очевидно е, че по същество действията на медицинските сестри представляват нарушаване на обществения ред. Това означава, че тук правомощията за справяне с подобна криза са единствено и само на МВР. Никъде в Закона за НСО и изброените по-горе нормативни актове службата не е посочена като главно действащо лице при подобни ситуации. Опазването на обществения ред е единствено и само на МВР. Нещо повече – МВР е в случая тази институция, която има и опита, и ресурса, и експертизата да се справи с подобен проблем. Това обаче, на което станахме свидетели, е, че ведомството предпочете (за пореден път) да остане страничен наблюдател. За назидание на протестиращите и за назидание на начлника на службата, който веднъж си позволи да изрази несъгласие с „проявите“ на премиера от служебната джипка, а и заговори за необходимост от поправка на закона за НСО и намаляване на броя на охраняваните от службата лица.

Дори да предположим, че става дума за терористичен акт или заложническа криза, това отново не влиза в правомощията на НСО. Натоварена с куп странични обязаности, като например това да се грижи за изхранването на властимащите, почивката им в резиденции и комфортния им превоз, справянето с нарушители на обществения ред или дори терористи, когато това не е ангажирано пряко с охраната на овластени лица, НСО отдавна се е отдалечила или по-скоро се е приближила към първообраза си – служба за всичко. Всичко, свързанно с обслужването на властта.

Ето защо никой не трябва да има очаквания, че НСО ще свърши нещо в обществен интерес и то както трябва. По-скоро би трябвало да имаме очаквания за сътрудничество на институциите при решаване на кризи.

Това, което обаче може да бъде направено като поука за всеки един от нас, е, че когато става въпрос за отделния гражданин, бил той „луд“, „нелигитимен“ или „политически“ обременен в действията си, той не може да разчита, че ще бъде опазен от държавата.