Рахой взе спринта, каталунците се готвят да вземат маратона

От стр. 2

Мнозина побързаха да обвинят Рахой, че е действал твърде грубо. Но какво всъщност му остава? Когато парче от държавата ти тръгне да се отделя едва ли имаш много шансове, освен панически да говориш за конституцията, да стискаш палци и да чупиш палците на врага. Рахой действа силово, за да уплаши. И може би донякъде успява.

Мнозина други пък обвиниха Пучдемон, че гласувалите за независимост били фактическо малцинство. Първо не забравяйте, че доста бюлетини бяха иззети и доста хора не успяха да гласуват. Смята се, че са поне около 700 хиляди души. А тогава резултатът щеше да надмине 50%. И тогава?

Пък и това избраха хората на последните избори – коалицията за „Да“ спочели последните избори точно с посланието, че обявява референдум. Демокрация.

Второ, самата Барселона е космополитен град с доста некаталунско население, включително и съзнателно преселвано. Населението на областта обаче е преимуществено каталунско.

Трето, не забравяйте, че винаги, ама винаги е така: едно креативно малцинство ръчка останалите да се осъзнаят. За добро или зло. Нали помните как въстаниците палят къщи по време на Априлското въстание, за да се вдигнат, и други такива общоизвестни примери.

Страшно много хора, мислят, че каталунците просто капризничат или искат повече пари. (Почти) нищо подобно! Това е незавършен процес на национално формиране. Закъсняла нация. В моментите когато са се създавали пълноценни държави, каталунците не са успели. И от десетилетия педантично изпълняват национална програма, която стъпва на основата „направи държава“ (буквално). Въпросът е дали вече не е съвсем минало историческото време за подобна романтика.

Там няма да видите екстремисти (каквито помним в Страната на баските), а ще видите усмихнат национализъм – споделян от малкия бизнес, от редовия потребител, от тамошните „умни и красиви“. Затова и не сме чували много за каталунския национализъм – защото не е екстремен, а просто тихо убеден в това, което върши. Ако погледнете социологията, това движение расте последователно в годините. И явно е съществено катализирано от финансовата и бежанската криза в ЕС. Кризата явно е била катализатор и каталанизатор.

Междувременно, у нас се чуха какви ли не глупости. Каталунската независимост била комунизъм. Това е да ти е стара информацията с няколко десетилетия. Всъщност в коалицията, която поиска независимостта, има от крайно ляво до дясноцентристко. Пучдемон произлиза от последното. Етническата икона на каталунците Жорди Пужол – също. Тази коалиция е доказателство колко назрял е проблемът – щом водещият разлом отдавна не е ляво-дясно, умерено-радикално, консервативно-либерално, а е „да“ или „не“ на независимостта.

После, това било издевателство върху образователната система, било насилствена каталанизация и т.н. Първо, всички правят така. Второ: всъщност, поредният епизод започна от това, че високи съдилища в Мадрид преди около години взеха част от вече постигнатите рубежи на Каталуния.

И накрая казаха: референдумът е незаконен и т.н. Да, така е. Опасното обаче е, че явно сме в друга фаза. Дошъл е момент, когато една общност просто повече не признава закона на другата. По-учените хора ще го нарекат: принципът за непроменяемост на границите и на суверенитет се сблъсква с принципа за самоопределение.

Въобще, у нас се разбра, че каталунската чаша е наполовина празна. А по-важният факт е, че въобще има чаша и в нея седи нещо, събирано не просто с десетилетия, а със столетия.

Да, тази чаша е твърде горчива за всички нас в Европа. Вярвахме, че границите повече няма да се пипат, а просто ще изчезват. Така, както би трябвало да изгубят значение границите, които ни отделят от онези територии, нарисувани на щита на новия-стар лъв пред НДК. Обаче, за съжаление, става друго.

Не ме разбирайте криво, и мен ме е страх от разпада на Испания и Европейския съюз. Особено защото съм тук на Балканите. Но мисля, че не помогаме на разума, ако повтаряме пропагандни клишета или изпаднем в крайности.

Дано и в Мадрид и Барселона бързо схванат това. И да измислят някакъв преговорен вариант, в който Каталуния връща част от отнетите си преди време атрибути. А Испания прецизира конституционната си уредба. И Каталуния да се почуства по-гордо, без да пипа границите, и Испания да запази достойнството си.

Пипането на граници в днешни дни трябва да бъде заменено с обезсмисляне на границите. И силен Европейски съюз, който дава воля на всички национални чувства, а не ги заклеймява. Може да звучи парадоксално, но националните истории са предимството на Европа, а не недостатък.