Преди години всеки напускащ СДС пълнеше Зала 1 на НДК. Сега напускащите си тръгват в горда самота

Пак е тъжно. Отново си тръгват хора, с които бях свикнал и в чиято компания се чувствах у дома. Съвършено бесни са на това, че съществува правителството на академик Денков, което те смятат за предателско. И са още по-бесни на кандидатурата на Васил Терзиев за кмет на София. Започват да бъдат бесни и на такива като мен, които не са бесни по същите поводи.

Не се случва за пръв път, нито – очевидно – за последен. Предишните пъти бяха бесни на Жельо Желев, на Петър Берон, на Петър Дертлиев, на Стефан Савов, на Филип Димитров, на Петър Стоянов, на Иван Костов, на Веселин Методиев, на Радан Кънев, на Атанас Атанасов, на Христо Иванов, на Кирил Петков, на Лена Бориславова.

Има една лоша и една добра новина.

Лошата новина е, че отново си тръгват ярки индивиди, имащи през годините несъмнен принос към протестната съставка от българската демокрация. А именно тази съставка е причината все пак България да е в НАТО и ЕС, а да не е нещо като Молдова, Косово, Казахстан или Македония.

Добрата новина е, че този път тези хора, колкото и ярки и известни, си тръгват в горда самота. След тях не се втурват цели социални слоеве, идеологически групи или политически общности, за да омаломощят каузата със своето отсъствие.

Преди много години всеки, напускащ СДС на Иван Костов, успяваше да напълни Зала 1 на НДК с делегати на собствена нова партия. Стефан Софиянски, Евгений Бакърджиев и Христо Бисеров са онези, които помним; но не бяха само те. Напускащите днес не биха могли да напълнят със свои съмишленици киносалона на читалището на село Миндя.

Накъде тръгват тези хора? След над три десетилетия наблюдения върху процеса имам отговор: повечето тръгват натам, където изобщо не биха искали да бъдат, докато не се бяха затръгвали.

Предишни напускащи се вливаха в НДСВ, ставаха началници в ДПС, основаваха "Атака", целуваха ръка на Борисов, формираха кръговете на „либертарианци“ и „консерватори“; някои директно станаха десетници в отрядите на Путинската пропаганда или на Ниновата война с джендъра.

На основата на този опит можем да заключим, че иде реч за напускане на светлата страна. Напускащите обръщат гръб на живителните слънчеви лъчи и някои от тях, фатално привлечени от хлада на мрака и от сладникавата миризма на гниене, нагазват в тинята на тъмната страна. Много добре знаят, че ако достатъчно дълго се лутат из нейните тресавища, ще акостират при нацистите и/или путинистите. Някои вече сигнализират, че са наясно с крайната си дестинация. Други все още не са стигнали до подобна яснота, или поне не споделят такива неща с публиката, свикнала да ги вижда като бойци на светлината.

Някои, разбира се, просто изчезват от обществената арена, без да нанасят вреди. Просто окачат на стената обувките за протест и потъват в личната сфера.

Макар този път след напускащите да не тръгва никой, със страшна сила все пак виси въпросът: защо го правят? Защо внезапно загърбват доброто си възпитание и започват да попържат, заклеймяват, мразят и говорят грозни неща? Защо решават да престанат да привличат и да започнат да отблъскват?

Вероятно иде реч за онова, което социолозите наричат „таван на очакванията“. Още през 1990-те години участвах в изследвания, които разкриха у масовия българин изключително нисък таван на очакванията – толкова нисък, че чак обиден. Освен всички други проблеми, прекалено ниският таван на очакванията обяснява пасивността на българите. Постигнали са си скромната мечта – и спират да правят каквото и да е било.

По фланговете, така да се каже, на тази българска маса обаче имаме две много различни, сравнително малобройни групи. Едната – да я наречем „ползвателите“ – е отдадена единствено на собственото чрево. Убедени са, че светът им дължи внезапно забогатяване отвъд всякакви мислими мерки. А, веднъж забогатели, светът допълнително им дължи подчинение като на някакви феодали. От тази група тръгна чалга-живеенето.

На другия фланг са разположени, да ги наречем – „чистите“. Те са отдадени на общото благо и са убедени, че светът им дължи политици с профила на светци от типа на онези, които с песен на уста се качват на кладата – чисти, безкомпромисни, жертвоготовни. От тази група тръгват българските постижения, които компенсират чалга-живеенето и масовата пасивност. Има обаче цена. Този тип хора не само сравнително бързо „прегарят“, но и с гняв се отричат от своите политически представители при всеки компромис или отстъпление, направени от тях. А веднъж отрекли се, много от „чистите“ се превръщат в заклеймители – както на довчерашните си представители, така и на довчерашните си каузи. Отмятането от каузата, собствено, ги насочва към тъмната страна.

Вакуум обаче в демократичните дела не съществува. След всяка кохорта напускащи на демократичната сцена се появява нова, често пъти – по-голяма, силна, устойчива. Към 2007 година например „чистите“ от поколението на бейби-бумърите бяха в масата си напуснали светлата страна. Празнотата бе запълнена, между 2007-ма и 2012-та, от онези техни деца, които се заеха с опазването на природната среда. После дойде поколението „анти-Пеевски“, родило голяма част от активните днес политици и обществени дейци. През 2020 година към тези кохорти се присъедини поколението на децата на децата на бейби-бумърите, които изведоха напред общността, породила "Продължаваме промяната".

Някаква част от всички тези вълни също напускаше по причина на прекомерно висок таван на очакванията, породен от тяхната собствена природа на „чисти“. Още преди 2020 година емблематични фигури на „зелената“ и на „анти-Пеевски“ вълните бяха напуснали; някои от тях и до днес са най-злите врагове на тогавашните си съратници от площадите. Днес наблюдаваме напускането на емблематични фигури, свързани с протестната вълна, разгърнала се между есента на 2018 година и края на 2020-та.

Не ще и дума, че е твърде сложна ситуацията, в която трябва да се управлява – и то по решителен, резултатен начин – с 63 депутата от 240. Още по-сложно е избутването на ГЕРБ от достъпа до софийските ресурси, след като десетилетие и половина столичани радостно гласуваха за Борисов и Фандъкова със заръката „да ги пазят от комунистите“. Това не са лесни ситуации и за да бъде постигнат резултат, те изискват гъвкавост, мъдрост, ум, стратегическо мислене и тактически умения както за настъпление, така за отстъпление и за работа по фланговете. Тези условия не позволяват демонстрирането на съвършена идеалност всеки ден. А липсата на такава води до шумното напускане на водещи представители на групата на „чистите“.

Ситуацията е изоморфна на украинската. Украинците просто не разполагат с човешката и оръжейна маса, с която бързо и зрелищно да се справят с руснаците. Затова действат бавно, опипват фланговете, тръгват напред и се връщат назад. По аналогия българското общество не разполага – никога не е разполагало – с достатъчна човешка и идейна маса, така щото с един бляскав скок да се подреди до останалите европейски народи. В България искащите европейски начин на живот винаги са били – и винаги ще бъдат – малцинство.

Това е обективната даденост и тя прави невъзможно провеждането на победни паради на победилата демокрация. А тази невъзможност води до постоянното заклеймяване на неуспехите и още повече – на половинчатите успехи, както и на техните автори.

Това е маратон, изискващ съответната издръжливост. От него неминуемо отпадат онези, които са убедени, че участват в спринт, изискващ съответния всеотдаен, но краткотраен устрем.

Не би било драма – под слънцето има място за всички – ако отпадащите от маратона не наричаха с грозни имена продължаващите да участват в него. Не е красиво някак. Тъжно е.