Огнян Минчев: Според Русия ние сме нейна собственост (подкаст)

"Аз това отношение към политическия свят и към света въобще го наблюдавам от 35 години... В началото на 90-те години тогава т.нар. демократична опозиция беше още много млада и с това я извинявахме. Още са млади, неопитни, ще се научат. Те бяха свръх радикални точно по тази линия: "Ние няма да ходим да вършим работа с ченгетата, ще излезем навън, ще правим гладна стачка, ще им блокираме конституцията..." и много, много други такива неща. Млади и неопитни е ОК, но минаха 35 години и тази младост и неопитност се възпроизвежда и поставя сериозния въпрос: дали става дума за младост и неопитност или става дума за определяна култура на поведение, която култура на поведение в рамките на този тип политическа система е контрапродуктивна.

Защото демокрацията не е политическа система, в чиито рамки побеждава доброто. Това е много голяма илюзия, че демокрацията е система в която побеждава доброто. Демокрацията е система, при която и доброто, и злото, и всички останали светлосенки се намират в противоборство по определени правила.

И това противоборство е същността на процеса. Защото в резултат на това противоборство - историята на последните 200 години показва, че в резултат на това противоборство - при тези правила се получават възможно най-добрите резултати в рамките на нашето собствено несъвършенство. Без да сме като хора или като общества много добри, много благородни или много ефективни."

Доц. Огнян Минчев е политолог, доктор на социологическите науки. Преподава Теория на международните отношения в Софийския университет. Директор е на Института за регионални и международни изследвания и председател на Управителния съвет на българския клон на организацията „Прозрачност без граници”. Автор е на множество анализи по вътрешна и международна политика.

Поканих го в подкаста на OFFNews, защото светът ни се променя прекалено светкавично, а често ни липсва гласът на разума, липсва интелигентният, отдалечен и боравещ с достатъчно ерудиция анализ. Поиска ми се да конструирам разговора ни с този интелигентен събеседник около няколко небезизвестни цитата на философа, чиито по-леви в по-късните му години убеждения може би не споделяме напълно, но който е един от големите мислители на ХХ век, Жан Пол Сартър.

Адът това са другите.

С Огнян Минчев говорихме дали сме станали човекомразци, мизантропи, все по-груби, все по-непремерени, все по-непристойни? За публичното говорене, за езика от "високата" трибуна на Народното събрание, за грубостите, клеветите, клюките в социалните мрежи, в медиите изобщо, по улиците на България, по улиците на града ни и на какво се дължи това озверяване.

Огнян Минчев допусна:

Адът, това сме самите ние. Ако самите ние не допускаме ада в себе си – бихме имали различно отношение към онова, което се случва – тези лоши тенденции в развитието на българската публичност.

Всъщност винаги когато има голяма обществена промяна, а ние преживяхме такава последните три десетилетия и половина, винаги има разбъркване на пластовете. Когато едно общество се развива еволюционно, постепенно пластовете се изчистват, дотам, че понякога между тях се появяват много твърди граници.

Известно е, да речем в Англия, тази почти кастово свещена класова система, в която как един човек говори, как един човек се облича и така нататък в продължение на векове е било ясно свидетелство за това каква е неговата социална принадлежност. "Пигмалион" е най-добрият пример, който можем да дадем.

Та колкото по-продължително се развива едно общество еволюционно, толкова по-ясно се отлагат различните пластове със своята собствена субкултура, със своето собствено отношение към света, мироглед и така нататък. Докато при големи промени, хайде да не ги наречем всички революции, но общо взето - драматични промени в едно общество, пластовете се разбъркват, твърде често тинята се разпенва на гребена, т.е. дъното на обществото се размесва с всички останали пластове и излиза на повърхността. Което в нашия случай доведе до това, че доста силно доминираща масова култура се превърна чалгата, но не само чалгата като музика, чалгата като мироглед, като поведение, като етика, като начин на живота.

Това е според мен обяснението, но в крайна сметка много голямо значение има какво е нашето собствено отношение към всякаква реалност, включително и към тази реалност, защото ако ние подходим с гледната точка "Адът - това са другите" и се опитаме да избягаме, не печелим нещо особено. За обществото, че не печели, е ясно само по себе си, но самите ние не печелим кой знае какво. Ако се опитаме да си зададем по-сложния въпрос: Защо всичко това до такава степен мен ме разгражда и ме съсипва, не мога ли да реагирам малко по-организирано и малко по-ефективно? Това вече води до поне частично преодоляване на ада в самите нас.

Това е най-трудно, но единствено възможно, защото ада от другите е малко трудно да променим.

А какво ще кажеш за това твърдение на Сартър?

"Аз винаги мога да избирам, но съм длъжен да знам, че даже в този случай, когато аз нищо не избирам, аз самият все така избирам."

В този контекст считаш ли, че ние всъщност заслужаваме това, което ни се случва изцяло, че то е плод на нашия избор (или отказ от избор), включително и политиците, които ние избираме и те ни представляват в Народното събрание, които "ни се случват" като че ли, от толкова години насам. И че те са всъщност наш портрет, наш образ в огледалото и няма какво да се жалваме или да ги плюем, или да ги мразим, защото те са наша проекция?

Преди всичко нека да кажем, че в случая съм съгласен със Сартър, защото е една доста разпространена илюзия, че ако ние сме пасивни и ако се оттеглим, по този начин се отказваме да избираме. Не е вярно, ние пак избираме, но избираме позиция, която ни лишава от някаква възможност да участваме активно в преподреждането на това, което в случая ни интересува или е, или ще бъде. В тоя смисъл личният избор означава също така и избор дали да сме пасивни или все пак решаваме да направим нещо.

В българската публична култура, (не искам да говоря за българската култура като цяло, в смисъла на народопсихология, защото това е още по-дълбока тема,) но в българската публична култура пасивността е на особена почит. Аз имам собствен опит, тъй като в продължение на десетилетия, 30 години почти, работя по най-различни проекти, свързани с проблеми на различни общности. Тъй като най-честата роля на нашата организация е да обучава граждански групи за това как да решават проблеми, мога да споделя, че когато отидем някъде и се опитаме - тази група хора, която е засегната от даден проблем - да я убедим, че чрез самоорганизация и активност може да постигне сериозни резултати, тя успява.

Изначално те хората са крайно скептични, дори иронични: Айде сега, тия дойдоха тук да ни преподадат уроци като комсомолци и т.н. Но когато наистина тръгне някакъв процес на самоорганизация, се вижда, че самата организация сама по себе си дава ефект. Защото това е една от тайните, запазените тайни спрямо българския граждански менталитет, че активността сама по себе си дава резултат. Защото самата организация в бизнеса произвежда стойност. Самата организация във всяка една група произвежда ефект. И тази група, която е била скептична и отчаяна от наличието на даден свой проблем, когато започне да се самоорганизира и вижда, че нещата почват да се подреждат, ама толкова бързо почват да се подреждат, колкото не са очаквали, защото до този момент са били разпаднати - се появява пък и еуфорията.

Достига се до известно положение на нещата, достига се до някакви резултати, проектът свършва, ние като обучаващ екип си тръгваме и там постепенно нещата отново потъват обратно в блатото.

Т.е. за да имаме някакъв тип успех в този тип общество, в който сме избрали да живеем, ние трябва да променим тази публична култура. Трябва да бъдем наясно, че постигаме резултат само тогава, когато сме активни и когато сме организирани.

Това цялото може би се дължи също на сриването на доверието в институциите в България, което беше постигнато съвсем успешно от няколко правителства, от управлението през последните 15, пък и повече години. Когато ти знаеш, че живееш, затънал да гуша в корупция, че си по всички показатели последен в Европейския съюз, че надежда няма ти да успееш по честен начин... И всъщност или трябва да станеш част от системата, т.е. на някого да си сват, син, гадже, да участваш в тези практики корупционни, да дадеш рушвет, да вземеш, да използваш връзки или... ти нямаш шанс. Ти загубваш надежда, ти загубваш базисните си ценности, понеже не си вярващ, тъй като 45 години ти е било забранено да вярваш в Бог, а ти не си направил избора да бъдеш вярващ. Ти нямаш и на какво да се опреш извън това, което гледаш по телевизията. Медиите са завладяни, те излъчват основно пропагандно съдържание, което им се спуска отнякъде, масово.

Социалните мрежи пък дават думата освен на тролските фабрики, които са изцяло манипулирани от Русия и не само, на лъжи, фейк нюз, конспирации, субективни мнения, нападки, обиди и клюки. Този човек, потънал в този информационен фон - той е загубил изцяло доверие в българските институции, защото не е много сложно да го загубиш, след като се сблъскаш с тях. Например, в момента ми се случва това с българската здравна система.

Въпреки че има лекари-звезди, на които трябва паметници да им сложим, и сестри, и изобщо - персонал, здравната ни система просто я няма. Ценността на човешкия живот не съществува. Така че в този контекст не мога да не си помисля, че в крайна сметка в основата на разграждането на ценностната система на българите стоят все пак политиците ни.

И затова попитах: чувстваш ли се ти представен от тези хора, които са в парламента? Смяташ ли, че те са нашето отражение? Смяташ ли, че ние сме тях и те са нас?

Дали аз се чувствам представен, не е толкова важно като индивидуален случай. По-скоро не се чувствам представен, разбира се. Но бих искал да кажа, че тук подходът също е сбъркан в очите на много хора. Отчаянието е личен психологически проблем. Ние не винаги избираме дали да се отчаяме. Защото отчаянието понякога идва така, както идват депресията, както идват множество други психологически феномени. Ти просто изпадаш в някакво състояние. То може да бъде отчаяние, може да бъде еуфория. Отчаянието не е добър измерител в случая.

Следва на стр. 2

Следете новините ни в GoogleNews