''Не ти подхожда да се ядосваш. Момиченце си''

Често се чудя точно в кой момент от живота вярата ми в себе си започна да се разклаща.

"Тази книга е твърде сложна за теб. Малка си още, за да я разбереш", чувам авторитетният глас на баща ми, който ме разубеждава от избора ми на четиво.

"Не ти подхожда да се ядосваш. Момиченце си", родителите ми отправят нежен упрек към мен като дете.

Като младо момиче си спомням, че често се събуждах сутрин с чувство на срам - след среща с приятели предишната вечер. Започвах трескаво да сканирам паметта си, за да идентифицирам ситуацията, която бе породила тази емоция, преди да осъзная, че няма причина да го правя. Единственото нещо, което бе предизвикало този срам у мен, бе дълбоко вкорененото ми чувство, че все „греша“. Мисълта, че никога не оправдавам очакванията как да се държи едно „добро момиче“. Дали моята самоувереност не се пречупи след многобройните упреци към мен в училище или у дома? Дали момичетата в днешното ни общество се чувстват като мен, когато бях малка?

Докато интервюирах близо четиридесет жени от целия свят за книга, която пиша, забелязах колко често те се съмняват в себе си. Повечето от тях автоматично посрещаха поканата за разговор с притеснение дали ще успеят да разкажат нещо стойностно. Това бе така и сред младите жени, и сред тези на средна възраст; сред тези с основно и с висше образование; сред по-богати и по-бедните жени; сред жени на отговорни позиции; сред жени от развити или развиващи се страни. Дали това съмнение бе резултат от ниското им самочувствие или от изключително високите очаквания, които имаха към себе си? Дали съмнението в себе си - този неканен и натрапчив гост - се прокрадва при нас през детството или юношеството ни? Или пък е с нас откакто сме се родили, а може би дори преди това?

Изследвания показват, че разликата в самочувствието между момичетата и момчетата в полза на последните е универсална за целия свят. Според изследване, публикувано в научното списание „Тракия“, в България са твърде малко проучванията, посветени на разликата в самочувствието между момичетата и момчетата. То показва, че момичетата от 13 до 19-годишна възраст имат много по-ниско самочувствие от момчетата на същата възраст. Според едно проучване в САЩ, самочувствието на момичетата намалява с 30%, когато те са между 8 и 14-годишни. Данните в изследването разкриват, че на 14 години момичетата достигат до дъното на ниското си самочувствие, което е с 27% по-ниско от това на момчетата. Други проучвания сочат, че разликата в самочувствието между двата пола често пъти се запазва и в зрялата възраст. Според четвърто изследване тази разлика между половете се появява по-рано: на 6-7 години момичетата вече са 20-30% по-малко склонни да смятат, че високоинтелигентните хора са от техния пол.

Проучванията, проведени от AKAS (агенция за стратегии) в периода между 2016 -2019 година в две начални училища в Лондон сред 8-11-годишни деца, разкриха и друг аспект, при който представите на момичетата се различават съществено от тези на момчетата. Много по-малък процент момичета вярват, че „усърдната работа в училище ще ми помогне, когато порасна ”. Изследване във Великобритания от тази година също разкри, че 73% от момичетата и младите жени на възраст от 11 до 21 години смятат, че жените трябва да работят много по-усилено от мъжете, за да успеят.

Задавам си въпроса дали това засилено чувство за малоценност сред момичетата се изостря в училище? Предмети като рисуване и музика, към които момичетата имат по-голям афинитет, се считат за по-малко важни от другите предмети. Дали това, че родителите и учителите насърчават момичетата от най-ранна възраст да се отдават на грижи за другите (но не за себе си) и да са перфекционисти, води до развитие на невъзможно високите стандарти, които те издигат за себе си, а после се борят да оправдаят.

Все повече вярвам, че липсата на увереност сред момичетата по целия свят и усещането им, че те са „недостатъчни“ също се пренася епигенетично чрез паметта между поколенията. Изследванията на моето собствено родословно дърво и семейна история разкриха тежката реалност на жените преди мен, които също са изпитвали непълноценност. От две поколения назад, с малки изключения, те са били неграмотни „безгласни букви“, за разлика от техните братя, бащи и чичовци.

Но има и добра новина! Момичетата по света са изключително целеустремени в образованието си. Навсякъде в развития свят момичетата постигат по-високи резултати от момчетата. Проучванията на AKAS в лондонските начални училища също разкриха тенденцията, че момичетата обичат да четат и да се обучават повече от момчетата.

Понякога гледам на миналото с чувство на тъга, а на бъдещето - с чувство на вълнение. Мисля си колко ли по-лесен щеше да бъде моят път като жена, ако някой ме бе предупредил като дете, че чувството на малоценност, което изпитвах, не бе резултат от моя „лош характер“, а продукт от вековни универсални културни норми, които поставят мъжествените характеристики на пиедестал. В същото време изпитвам вълнение, че в 21 век учителите могат да научат момичетата, а и момчетата, че това стереотипно мислене не е реална оценка на техния потенциал, а един предразсъдък.

Представям си с гордост колко много биха постигнали момичетата в България и по света, ако вътрешният им глас им прошепваше, че трябва да вярват повече в себе си. Че, независимо от външността си, тяхната вътрешна стойност е безгранична.

Люба Късова е автор на „The Missing Perspectives of Women in News” и съосновател и директор на международната консултантска агенция за стратегии AKAS, която работи по проблеми за социалната справедливост и помага на световни организации да обслужват по-добре интересите на таргет групите си. Късова е автор на статии в Гардиън, The Irish Times, Balkan Insight и други медии. Тя е била лектор в TEDx и има магистърски степени по социология и по съвременни европейски науки.