Народ от плът и кръв

“Много ме е страх. Много. Тъкмо ми се роди бебе. Искам да му се нарадвам. И ако стане нещо с мен, кой ще се погрижи за него? Знам, че ще ме осъдиш. Аз и сам себе си съдя. Но страхът ме парализира. Затова просто не излизам от вкъщи”,  казва един познат бесарабски българин.

Имената на всички респонденти в тази статия са скрити поради сигурността. А и каква разлика кой точно го казва. Всички тези образи са събирателни, а гласовете им са гласове на хиляди, милиони украинци.

Друг бесарабски българин, войник разказва:

“Взехме в плен един руснак. Разпитахме го. Седем години лежал в затвора за убийство. Предложили му свобода, но на войната. Само глупавият няма да се съгласи. Разказа за това, какви хубави парички плащат на войниците – в 7 пъти повече от средна заплата в регионите. Него не го е страх, че ще умре, тъй като компенсациите за смърт за роднините били толкоз, че той никога не би ги заработил по друг начин. Те, в Русия, наистина всички са откачени. Търгуват със смърт. Как с такива за нещо да се договаряш?”

“Да има как аз да ида вместо всичките ми трима (син, зет и мъж), ще отида, но тях няма да дам”, украинска българка от Бесарабия и добавя:  "Онзи ден погребаха 21-годишно хлапе. Какво то видя в живота си? Кой ще го върне на майка му”.

“Всички тези мъже, които бягат и се крият, трябва да бъдат заловени от всички държави по целия свят, върнати вкъщи и изпратени на фронта. Или - да им отнемат гражданството! Защо ние изпълняваме своя дълг към държавата и заради тези не можем да идем дори в отпуска! Няма кой да ни смени, а те не искат да я защитават, значи не са достойни да се наричат украинци. Страхливци” – декларира войник, който също е украински българин.

“Моят дом е в окупация. Затова съм в армията. За да се върна у дома”. Тези думи можете да ги чуете не от един или двама, а от стотици бойци от различни бригади.

Жител на Олешки на левия бряг на Днепър казва:

“Моят дом е в окупация и е наводнен, нищо не ме държи в Украйна вече. Аз съм бездомник. Каква разлика сега къде ще живея - в Украйна в Киев или в България в София, все няма да съм си у дома.”

Говорим си и с друг украински българин, който е решил да отиде на фронта.

“Сам отивам да подпиша договор с армията като доброволец, защото ме е срам от приятелите ми, всички те са там. Аз им помагах със събиране на средства, но това е недостатъчно. Те рискуват с животите си. А аз”, казва той.

Само няколко дни по-късно разбрах, че той вече е изпълнил решението си и е влязъл в редовете на ВСУ.

И още нещо, което можете да чуете от хиляди мъже и жени в Украйна:

“Не мога да работя в такива условия. Токът непрекъснато спира, ще замина да живея пак някъде в Европа.”

“С малко дете на 22-ри етаж без ток какво правиш? Как да му готвиш нормална храна” – оплакват се майки по цялата страна.

Говорим си с мой приятел. Жена му също ми е приятелка. Винаги са били образцово семейство за пример. Сега обаче са се разделили.

“Ние се разведохме, защото в такива условия, когато тя е в Европа, аз не мога да изляза от страната, си станахме чужди. Децата виждам само чрез видео връзка. Те вече говорят испански, почти не говорят украински. Аз започнах да уча испански да ги разбирам”, споделя той.

“Ние взимахме мляко от едно семейство от село, което е на фронтовата линия”, казва украински войник, етнически българин. - “Руснаците за пореден път почнаха да бомбардират селото. Видяхме, че гори къщата им. Под обстрели и с голям риск отидохме да ги спасяваме. Спасихме само бабата, но дядото изгоря. И кравата им сигурно също. Под още по-голям риск я евакуирахме. По целия път до районния център, където е по-безопасно, тя викаше и крещеше и обвиняваше Зеленски и Украйна в загубата си. Представи си какво става с тези хора. Руснаците ги нападат, ние ги защитаваме, руска бомба изпепелява дома им, имота им, близките и кравата, а ние, украинските войници, с риск да загинем ги спасяваме, а те ни обвиняват нас? Каква е тази диагноза в мозъците на тези хора бре?”

Той продължава:

“Ние нямаме достатъчно хора и оръжия за настъпление. Ние само се отбраняваме. Аз ще остана тука до края, не искам да сме под руска окупация. Само тези, които не знаят какво е това, могат да искат мир на всяка цена”.

Не всички реагират така. Други са видели войната отблизо и са решили да се спасят от нея.

“Аз направих всичко възможно да се демобилизирам”, казва бивш войник, който сега работи като таксиметров шофьор, – “Сключих фиктивен брак с инвалид, моя комшийка, на която помагах много. Дойде ред и тя да ми помогне. Просто… Това, което видях там, на никой не го пожелавам. Те не ни позволяват да стреляме по същия начин както руснаците. Смъртта на толкова много свои побратими видях, че не мога да го преживея. Чудом останах жив. Не знам как с този опит ще продължа да живея.”

Други продължават да са твърди и на третата година от началото на пълномащабната война.

“Мразя ги тези, които се крият. Какви мъже са те? Бягат, а жените им още ги подкрепят. Аз не бих искала да имам такъв мъж. Те и от жена си при първа опасност ще избягнат” – казва жена на военен.

Други критикуват жените, които са оставили мъжете си в Украйна и са заминали за чужбина:

“Жените, които избягнаха и оставиха своите мъже тук сами -  по-добре да не се връщат. На Украйна не и трябват такива. Можеха тук да помагат морално и с данъците си, и просто, харчейки парите си тук, поддържайки икономиката, възпитавайки децата си като украинци. А те като истински проститутки отиват там, където ще им е по-добре, предавайки рода и родината си.”

“Аз просто искам да живея нормално. И моите деца. Животът е кратък. Затова работя и живея в Европа. На хората тук изобщо не им пука за нашата война и за нас. Бих казала, че ние ги дразним все повече. Те се интересуват за своя комфорт, а не от нашите животи и земи”, споделя бежанка от Украйна.

“Аз съм там, защото моите побратими са там. Аз също не се родих войник. Аз избрах смелостта и достойнството пред страха и унижението. Кой ще защити моя дом освен мен? Хората тук, дълбоко в тила, не разбират какво е руска окупация и руски ботуш. Те не оставят след себе си камък върху камък. Нито една жива душа не оцелява. Тъй ми си иска да взема всички тези умници и “ждуни” (жаргонен израз за хората, чакащи "руския мир", отровени от пропагандата хора), и да ги закарам на екскурзия при нас, на фронта да видят какво означава “руския мир”, пояснява своята мотивация украински войник.

Глас в автобуса:

“Те са там, защото избраха войната. Аз сина си не съм го раждала за война. Няма да го дам, ако щат да ме режат! Нека синовете на депутатите и чиновниците да отидат първо”, казва жена.

“Умирам от жега, а климатик няма как да включиш. Без ток направо няма живот. Убиват ни бавно”, оплакват се цивилните.

“Горещината в окопа е адска. Няма студена вода и сянка. С раници, оръжие, тежка броня. А и се налага да си физически активен и по няколко дни нямаш къде да се умиеш и опереш – такъв е животът на войника! Не се оплакваме. Молим просто за подкрепа” , споделят войниците.

“Всичко това са игри. Ясно е вече. Америка иска да отслаби Русия за наша сметка. И никой не брои животите ни. От нашета смърт вече никой не се впечатлява. Ще се уморят от нашета война и с това ще се свърши всичко. Край. Руският мир победи”, говорят си пенсионери на пейка.

Учител по история:

“Няма справедливост на този свят. Много е инфантилно световното общество и просто няма нормални лидери, които да се обединят противостоят на злото. Истината не е в мода. Хората искат да се лъжат. Чакат някакво извънземно да ги спаси. А в същност историята на човечеството е история на войни.”

А ето и думите на един свещеник:

“Господ избра Украйна и украинците за тази борба с това зло, защото само те могат да го спрат и победят, защото са най-смелите, най-борбените. У Бога няма други ръце освен човешките. В този смисъл украинските войници са воини на Господ. И тази война точно не е за земя и материални ценности. Идеологическа е. Ние се борим за ценностите, в които ще живеят нашите деца. И тук много е важно единството. Както помежду нас, тъй и помежду нашите партньори. Докато всяка една западна страна мисли само за себе си, тя ще загуби, и ние всички ще загубим, ако стоим поотделно всеки сам за себе си, но ако имаме единство помежду си и помежду партньорите ще напреднем и победим най-голямото зло. Тъй ще възстановим справедливостта. Да мислиш за ближния си – това е по-християнски”.

Всички тези гласове от различни разговори, новини, статии, речи са във главата ми, играят симфония на умора и отчаяние. Симфония на злото. Тъжна е музиката. Погребална бих казала. Невъзможна за слушане. Всеки поотделно звучи убедително, всички заедно – ужасно.

Всичко си има свое начало и край.

Един ден войната ще свърши. Дано по-рано от търпението и адекватността на хората от плът и кръв, живеещи 2 години и половина във ужаса на войната. Дано!

Б. ред. - Татяна Станева е украинска българка, културен деец, журналист, директор на кинофестивал ОКО, режисьор и продуцент на филмите "Пулсът на Украйна", „Място на силата“ и „Чамур“. Статията ѝ е написана за изданието Бесарабски фронт, OFFNews публикува материала с нейно разрешение.