На Каймакчалан, ден след Миленко

Уговорката да идем на Каймакчалан е много преди приматът Миленко да се появи в историята на еволюцията, идеята за ходенето е дори преди българските военни да поставят паметната плоча на върха.

В кръчмата в Петрич, където един по един се събираме вечерта преди тръгването, гърми гръцка музика. Някой от нас казва, че сигурно утре в село Пътеле в Северна Гърция ще е точно обратното - ще слушаме македонски песни. Така и става.

Село Пътеле е споменато в любимата ми македонска песен:

Денеска петок, сабота, утре е света недела, 

Марко войвода пристигна, во това село Пателе...

Пътеле сега се казва Агиос Панталеймонас. В този район всички географски местности имат по две имена през 1920 г. Разположено е на брега на голямото и много красиво Островско езеро.

В края на XIX и началото на XX век районът е арена на кървави сблъсъци в името на Македония. Населен е с така наричаните от гърците "славяногласни елини". Избягваме да обсъждаме исторически теми с местните, а те с удоволствие ни говорят на поостарял, но напълно разбираем български диалект.

От Пътеле тръгваме към Каймакчалан.

Гърция е преименувала селата и планините, но старите им български и турски имена все още са по-популярни от новите гръцки. Каймакчалан е най-високият връх на планината Нидже. Гърците я наричат Ворас, но върхът си остава Каймакчалан или по-скоро Каймакцалан. Висок е между 2 521 и 2 532 метра според различните източници. Името му означава Връх на върховете, защото се възправя отчетливо над съседните също много високи планини.

Историята

Каймакчалан е мястото на една от най-драматичните и трагични битки в българската история.

При избухването на Първата световна война България дълго се колебае на чия страна да се включи. През 1915 г. дори се смята, че изборът на България ще наклони решително везните в една или в друга посока. Лятото на 1915 г. в историята се нарича "българското лято", защото и Антантата, и Централните сили се надпреварват да ухажват България. Обещанията, които Централните сили дават са по-големи и в края на лятото България минава на страната на Германия и Австро-Унгария. Тайните клаузи на споразумението предвиждат обща българо-унгарска граница за сметка на Сърбия.

В продължение на 4 месеца, допреди включването на България, Австро-Унгария и Сърбия водят неголеми сражения, без решителен успех. След включването на България само за няколко дни Сърбия е пометена и разделена между България и Австро-Унгария.

Голяма част от сръбската армия обаче оцелява и е евакуирана с кораби на Антантата на остров Корфу. Оттам след кратка почивка и попълване на резервите дебаркира на континента и заедно с останалите съюзници отваря Солунския фронт срещу България откъм юг.

Командващ на българската армия в тази част на бойните действия е роденият в Охрид генерал Климент Бояджиев. Голяма част от българските войници на този фронт също са родом от Македония.

Битката за Каймакчалан започва на 12 септември 1916 г. и според някои историци (вероятно пресилено) е битката на най-голяма надморска височина в цялата европейска военна история.

Около 8 500 български войници пазят върха. Към края на септември 1916 г. едва няколкостотин от тях са оцелели. Убити са 1 876 войници и 51 офицери, ранени са 5 941 войници и 126 офицери.

Сърбите, които са подкрепяни от френски войски, дават още по-големи жертви. Загиват 4 634 сръбски войници и офицери. Няма данни за ранените, но се предполага, че съотношението им е приблизително равно на българските загуби - т.е. почти всички.

Каймакчалан вероятно е най-тежката битка, която България е водила. Ето как я описва командващият позициите полк. Богданов: 

...град от хиляди разни калибрени снаряди и множество мини се изсипваше ураганно над него и го превръщаше в грамаден кипящ котел. Целият връх бе пламнал, земята кънтеше. Нашите защитници, останали само с две картечници, сгушени в полусринатите окопи, с пушки в сцепенените си ръце, очакваха последния момент - атаката на врага, за да го срещнат на нож.

На 30 септември сърбите побеждават и превземат върха. Отпорът на българските войници обаче е достатъчен, за да обезсмисли сръбската победа. Заради падналия сняг сръбската армия не може да продължи. Българската армия прави нова защитна линия при завоя на река Черна и там удържа обединените сили на сръбски, английски, френски, италиански и руски войски.

Да, социалистическата митологема, че никога не сме воювали с Русия, не е вярна. Воювали сме и има бойни маршове за битките ни с руснаците.

Дали за да не рухне тази митологема, или просто защото всъщност губим тази битка, Каймакчалан е едно от най-забравените събития в българската история.

В Сърбия е точно обратното - битката при Каймакчалан е почитана като важен епизод от раждането на Югославия, която ще се създаде няколко години по-късно.

Историята понякога си прави такива шеги - държавите Гърция и Македония, които сега споделят обща граница по Каймакчалан, имат най-малко общо със символиката на този връх.

Пътят до Каймакчалан

Качваме се с деветте си коли до ски центъра Ворос в подножието на Каймакчалан. За българските размери той е доста скромен, но за слънчева Гърция е едно от най-снежните и съответно скиорски места. Пътят става за джипове, но сме решили, че е грехота да не се качим пеш. Водим дечурлигата и се опитваме да им разказваме сложната история на този край и на трите последователни войни, довели до две национални катастрофи.

За да спестим серпантините на пътя, минаваме на пряко и в един момент става доста стръмно. Върхът, към който драпаме, всъщност не е Каймакчалан, а най-високата точка на билото източно от него. Там се открива гледка, която и 100 години след битката е поразителна. Навсякъде се виждат шрапнели. Все още се намират гилзи от снаряди.

По тревистото било добре личат окопите от войната, тук-там все още опасани с бодлива тел.

Най-впечатляващи са укритията за войниците - по няколко вдигнати камъка, които е трябвало да ги предпазят и от студа, и от ветровете, и от снарядите.

Виждат се два метални кръста - вероятно на офицери, загинали в първите дни на сражението.

В следващите дни жертвите са толкова много, че не е имало кой да ги погребва. След края на битката всички войници и от двете страни са положени в общ гроб. По-късно сърбите полагат черепите на войниците в обща костница на стотина метра от върха.

На самия връх още стоят венците, които българската делегация постави при посещението си във вторник, и погачата със свещта от панихидата.

Освен нас, на върха са се качили още четири групи българи, по-късно ще срещнем и пета. Говорим с младеж, чийто прадядо е оцелял от битката, разказвал е спомените на дядо му, а той - на него.

Друг човек, вече на средна възраст, носи портрета на прадядо си, който е загинал тук. Снимаме го с портрета и знамето.

Плочата

Плочата, която българските военни от 68 бригада на Специалните сили поставиха през май е изкъртена. Тия дни благодарение на екзотичния примат Миленко се изговориха доста силни думи и се проведоха доста безсмислени спорове. Например - от чия страна на границата е плочата, законна ли е или незаконна, дали е провокация...

Плочата е (или е била) на два метра от граничния стълб, в неутралната полоса на границата, която не може да се определи до сантиметър откъде точно минава. Била е доста скромна метална табела в земята, а до нея е зазидана гилза от снаряд. Вижте този клип от 4:02 мин и ще се уверите как тя почти се слива с пейзажа.

Вероятно и никой нямаше да я забележи, ако не съвпадаше с честванията на 100-годишнината от битката, както никой у нас не я забеляза в продължение на 3 месеца.

С наближаването на годишнината обаче българската държава (или по-скоро отделни политици и военни) се сетиха за нея и противно на обичайното ни безродие решиха да отбележат годишнината. Идеята беше това отбелязване да е заедно със сръбското честване на 17 септември. Сърбите обаче са дали знак, че не приемат добре идеята. Затова българското честване е във вторник, 3 дни по-късно.

Още тогава плочата е разбита. Българската делегация решава, че поправянето й може да се уреди тихомълком и не акцентира на това.

Миленко с чука

За това, че живото опровержение на Дарвиновата теория Миленко е успял с чук да влезе в историята научаваме едва в почивките, катерейки върха. Там горе виждаме, че плочата не просто е "увредена", както писахме още на 21 септември, а е напълно строшена. На мястото, където е била има малки отломки бетон и остатъци от венци. Останалите венци, подпрени на граничната пирамида, си стоят.

Слизаме надолу по пътеката към Македония, но от желязната плоча и гилзата няма и следа.

На около 50 метра от върха има сръбски параклис. Ремонтират го македонски работници.

Качили са се с 2 коли с битолска регистрация (едната е български Great Wall). Разпитваме ги за Миленко.

- Не я е потрошил Миленко, това е пропаганда - обяснява ни един от строителите. Плочата си беше потрошена, още преди да дойде Миленко. Той само се качи с чук и се снима, обяснява македонецът.

Агресивно го разпитваме дали одобрява това. Бързо агресията ни е пресечена. Кой би одобрил гавра с мъртвите, отговаря ни той.

Параклисът

Сръбският параклис доминира над цялата местност. Сградата му е много красива и прясно боядисана. Оградата е от гилзи и бодлива тел, събрана от окопите наоколо.

Вътре са оставили знаци всякакви сръбски националисти, на масата е положена книга "Чуйте сърби, пазете се". До нея съжителства българската книга за Каймакчалан на Красимир Узунов. В книгата за впечатления българските отзиви са повече, отколкото сръбските. На страниците, които прелистваме нито един, нито български, нито сръбски, не е неуважителен към загиналите. Мъртвият не ни е враг.

Мисля си в колко абсурдна спирала на омразата може да ни вкара един примат с чук в ръка и какво би могло да се направи, за да не се стига до това. 

Мисля си, че един параклис, в който да се почита паметта на всички загинали войници, от всички воюващи страни, би спрял дори чука на Миленко.

На това място всяка пропаганда е неуместна. То навява само уважение към мъртвите.