Македонската интрига, обяснена като за деца

Препечатваме текста от Reduta.bg

Задава се поредно истерично лято с няколко теми. Ще падне ли правителството, как, кога, защо и какво следва? Бойният вик е „Ма-ке-до-ни-яяяя“.

Слави Трифонов най-после свърши това, заради което партия ИТН беше създадена и инкорпорирана в протестите от 2020-та, а след това и в правителството. Ако поне мислещите негови избиратели си бяха задали три елементарни въпроса, конфигурациите в последните три парламента щяха да бъдат по-различни и страната можеше да си спести загуба на политическо време, както и унижения като продавача на шнорхели, плагиата с поведенческите проблеми и поне част от клоунадата на посредствени сценаристи в ролята на депутати.

1. Възможно ли е човек, който 20 години живее в праймтайма на най-гледаната телевизия, да бъде борец срещу статуквото?

2. Не е ли той статукво?

3. И не се ли опитва статуквото именно чрез него да постигне определени цели?

Още при създаването на партията и организирането на референдума за мажоритарна избирателна система беше ясно, че тези хора са политически неграмотни, но телевизорът и сцената с годините им бяха създали самоусещане за всеможене и всезнание плюс изострено влечение към нахалство и безцеремонност.

Ясно беше, че ИТН е инженерен проект с твърде прозрачна цел – да се трансформира лигаво-патриотарския ентусиазъм около медийната и концертната продукция на Слави Тифонов в политическа енергия, която да влезе в употреба, когато се наложи. Както и стана. Работата вече е свършена и ИТН отива при други подобни проекти като Яне Янев, „Атака“, Бареков, Марешки. Чудя се дали не би било добре на хора, които са подкрепяли такива партии, да им се ограничават избирателните права за определен период. Знам, че не е демократично и няма как да стане. Само си го мисля.

А сега за Македония.

За България това е болезнена тема, но болката няма как да реши проблема. Той можеше отдавна да бъде решен, ако през последните десетилетия, пък и преди това, темата не беше използвана изключително за вътрешно-политически нужди – хора като Каракачанов, Джамбазки, Волен и нека да не изброявам, да се препитават от политика, както и за отклоняване на погледа от по-важни неща.

Българската позиция за преговорите на Македония с ЕС е изначално сбъркана и безперспективна. Резултатът можеше да е друг, ако разговорът за миналото беше демонстративно отделен с дебела червена линия от разговора за бъдещето, т.е. историческият разговор от политическия разговор. Сближаването на историческите разкази в двете страни да се остави за бъдещето, защото и без друго е труден и много бавен процес. Ако се приеме, че има чак такова голямо значение. Това, обаче, предполага определено ниво на образованост, каквото точно сред тъй наречените патриоти не се наблюдава. Много от тях живеят с убеждението, че европейските нации са се формирали около XVIII и първата половина на XIX век и оттам нататък подобни процеси не са възможни. Обаче са възможни и точно Македония е пример. Етнообразувателен процес там очевидно е протичал, особено през последните седем, а вероятно и повече десетилетия. Впрочем ако човек по-внимателно прочете отделни страници от в. „Македония“ (1866-1872), ще забележи признаци на разколебано етническо самосъзнание. И точно това е една от причините Славейков да избере това име за вестника.

С други думи бабите и дядовците може и да са се чувствали българи, но внуците предпочитат да са македонци. Точка.

Българската позиция е непонятна в ЕС, защото няма как да се обясни, че бъдещето на една държава може да зависи от съгласие относно етническото самосъзнание на Гоце Делчев.

Трудно обяснима е и идеята за „крадене на история“ или за недопустимото „пренаписване на историята“. Историята е разказ, съставен от стотици или хиляди отделни разкази, които често се изключват взаимно. Тя постоянно се пренаписва, защото времето променя ракурса, гледната точка към миналото. Това е занаятът на историците. Само Свещеното писание не може да се пренаписва. Историята може. И трябва.

Да се лепи върху всеки нов разказ за миналото етикет „национално предателство“ е инфантилизъм. Както е инфантилно и българското вето. То е точно толкова инфантилно, колкото и склонността на македонската пропаганда да преиначава исторически факти. Какво печели България от него? Практически нищо във външнополитически план? Но калкулира сериозни пасиви: неразбиране, снизходително отношение и недоверие в ЕС, допълнителна омраза в Македония, неприязън в Албания. Печеливши са единствено Русия и Сърбия.

Българската политика на тема „Македония“, когато не е била престъпна, е била непоследователна и глупава. Впрочем същото може да се каже и за македонската страна, което е сигурна индикация за културна близост между двата народа. България все някога ще трябва да изпие горчивата чаша на своята непоследователна и лекомислена политика и на дъното й един ден може да открие поводи за оптимизъм. Без това да е сигурно. На Балканите рядко нещо е сигурно.

За разлика от българската политика, руската политика на Балканите през последните 150 години винаги е била изключително последователна – политика на интриги, вражди, раздори и нестабилност. Примерите за зловредната руска роля в българската история са много – като се започне от Режима на пълномощията, Съединението, Сръбско-българската война, атентата в „Св. Неделя“ та до ден днешен с арогантното поведение на посланик Митрофанова.

Българският стратегически интерес е РСМ в обозримо бъдеще да влезе в ЕС. Това ще стабилизира района, ще отдалечи страната от руската и сръбската орбита, ще разшири възможностите за икономически и други контакти и със сигурност ще омекоти младия и на моменти комично агресивен македонски национализъм. В крайна сметка членството на Македония в ЕС в перспектива означава заличаване на границата ни, а не е ли било и това кауза на борците за свободата на Македония. Обаче от ИТН натискат спирачката. Отново с домашна цел. Да падне правителството. Класика.

Македония е само парче от пъзела. Истинската интрига е другаде. Правителството на Кирил Петков запуши някои дупки, през които криминалните елити години наред са точили огромни средства от бюджета и фондове на ЕС с политическа закрила от ГЕРБ и ДПС, и съдебна от българската прокуратура. Нещо повече – разбра се как точно това е правено при фитосанитарния контрол на ГКПП „Капитан Андреево“ и при пътното строителство. И явно е отворило дълбока рана във финансите на мафията, която се надяваме никога да не зарасне. Ако предстоящите реформи в КПКОНПИ се осъществят, войната с криминалната държава ще продължи и отчасти ще обезсмисли закрилата, която от години й предоставят прокуратурата и ВСС. Иначе казано, Рашков ще направи байпас на Гешев.

Освен това с удивителна лекота и без грам истерия правителството отклони замислената от традиционно вероломната Русия енергийна криза в България и е на път да постигне трайно решение за снабдяването с газ. Стана ясно, че за Русия газът не е само търговска стока, но също и инструмент за политически извращения. Впрочем политиката на „великите сили“ винаги е била лицемерна, някога повече, друг път по-малко. Проблемът при днешна Русия е, че лицемерието е съчетано с варварство.

Нека добавим, че актуализацията на бюджета може да произведе хиляди доволни пенсионери и хора от бизнеса, които няма много да се колебаят за кого да гласуват, ако се стигне до предсрочни избори. Всичко това вкупом докара ГЕРБ и ДПС до истерия. При ИТН и Възраждане истерията е като родилна травма.

Иначе казано, правителството за няколко месеца счупи няколко прешлена от гръбнака на криминално-политическия континуум и както се казваше в старомодните очерци за герои на труда, резултатите не закъсняха. От блатото на българската публичност надигнаха уплашени очички неочаквано голям брой отровни жаби – политици, журналисти, социолози, политолози и разни други говорещи глави. Тук ще призная, че за мен поведението на президента Радев и Стефан Янев беше неприятна изненада, за разлика, да речем, от мадам В., Волгин, Дачков и сайтове като ПИК, КВИК, ПРЪЦ, „Поглед“, които едва ли някого изненадват.

Изглежда България е изправена пред съдбовен избор – дали да запази европейската посока на развитие или плавно да завие към позабравения уют на добрия стар „Москвич“, музиката на Ян Френкел и Йосиф Кобзон и битовия просперитет на Красноярския край. С което Македония има малко общо. Тя е просто бойният вик на българското антиевропейско опълчение.