Любен Лачански: Бандокрацията в България или рецепта за чорба от камъни

Автор: Любен Лачански

Посред сахарските жеги, стар и патил мой приятел ходи плътно облечен и стои на слънце из разкопаната София. Дели щърбавите скамейки с още по нащърбени клошари и събира топлина. Казва, че е за зимата. Приятелят ми не е на отчет в някоя от занемарените психиатрични клиники. Или поне до оня ден не беше. Искам да го почерпя стъкло ледена бира, а той налудно си взима чай и бърше потта си в ръкав. Събирай жега за зимата и ти, ми отговаря и е съвсем искрен. Психиатрично искрен. После ми показва някакъв странен документ за изтеглен лихварски заем, с който си е платил сметката за парното отопление и очите му играят с невеселия блясък на обречената добродетел. Щял есенес да продаде дворче в някакво село и да плати и на лихварите. Животът му щял да се успокои за година напред. За колко напред, обаче не знае. По видът му личи, че не го и интересува неизвестното напред. Единствена реална надежда за тотално спасение въжда в някой летален зимен грип и евентуално в бъдещите избори. Но те са чак подир следващите жеги догодина. Разделяме се без повече патетичен хуманизъм и благородни социални усмивки. Случката ми връща прочетен сюжет на покойния Дикенс и усещането едва ли е предизвикано от олимпийските настроения в иначе мъгливия Лондон.

Миналата есен преди да изхвърли джобния си телефон с омерзение, същият този бивш усмихнат човек и мой приятел ми се обади и ми рече, че са го зачеркнали от ведомостите някъде в периферийна пропагандна организация. Не издържали взаимно на преструвките с живота. Спомням си, че ми каза и комай следното: ”Бедността не се предизвиква от ниските доходи, а от дефицитът на възможностите”.

Прав беше. И днес думите му са необорими. И какво от това? Сега вече е доизбистрил преценката си за дереджето, в което се лутаме: ”...доколкото изборите ли? Изборите се насрочват и се финансират, за да се преразпредели именно онзи дефицит на възможностите, за които съм ти споменавал”. Пак беше прав и беше още по-точен, но това и децата вече го знаят. На едни маргинализирани вече кръгове се добавят възможности за забогатяване, на други се отнемат приоритетите. Като наказание, един вид... Което ще рече, че всеки четири години ние безропотно ставаме участници в едно методично и зле режисирано раздаване на милостиня. Тя е във вид на обещания, заплати, пенсии или премиални бонуси. На преференциални договори, синекури и даже на ваучери за пътуване и храна. Където положението е трагично и дървата за огрев свършват работа. Стига се и до порция кебапчета. Смешно, жалко и тъпо. Много тъпо! Защото всеки и то не само в България го знае и дори очаква поредната милостиня от Бандокрацията. Тя е като партокрацията. Само съгласните са различни, или пък не съвсем различни са съгласните с нея. По принцип, на самостоятелните и легитимни млекопитаещи, които се имат за личности подобна милостиня не е нужна. Но тя е нужна на Бандокрацията, която е била. И е на власт. Предполага се, че и ще бъде.

Преди петилетка може би, стана модерна и обходна „крилатата фраза”, че всяка държава си има мафия, а у нас мафията си има държава. Нещо, като петкобочаровото - „да, ама, не”. За жалост тази конструкция не бе изследвана нито лингвистично, нити социоложки. Защото фразата не отговаряше нито на условията, нито на събитията, които я предшествуваха. А я предшестваха масови физически убийства и поголовно изтребване на авторитети или знакови фигури от кадифения подземен свят.

Поради малката си територия България не можеше вече да изхранва повече от една организирана престъпна банда, при повишилите се тузарски прищевки и изкушения. Тази банда, която успя да се закрепи някак след ожесточените кръвопролития реши да играе някак разумно. И прагматично. Разумът й пак жаждаше власт, но вече легитимна. Тоест, с лостовете на изборните инструменти. И въпреки, че изборите се провеждаха уж в името и под закрилата на Конституцията, те носеха всичките атрибути на едно бандитско окупиране на държавната власт, а от там и на държавните ресурси. Това, за което имаше един единствен смисъл да се правят и усилията. За ресурсите.

С изборната си победа печелившата банда вече придобиваше статут на уседналост и стационарност. Стационарност, закрепена от граничните бариери и географските карти, колкото и тези понятия да са разтегливи на Балканите. Властовите позиции даваха и законови права на желаещите да правят онова, което само и единствено умееха. А те умееха само и единствено да търгуват с „готовото”. Тогава се извадиха поименните списъци, назначиха лейтенатите си на властови позиции във втория ешелон на администрацията, а бойците така си и останаха изпълнители, но вече на държавна заплата и с премиални бонуси. Просто щяха един ден да са пенсионирани бандити. Бандокрацията никога не е имала за цел подчиненото и население да бъде битово задоволено, здраво и образовано, защото бандитизмът се ражда и живее в хранителната среда на бедност и духовна леност. И на още нещо. На хаос и суматоха. Хаосът и суматохата подържат такава власт във вечна готовност за бойни действия и то все срещу ”неизвестен извършител и противник”.

Финансовите операции имат винаги неотложен и спешен характер, по простата причина, че няма време и нужда, и умствен ресурс да се изготвят планове и стратегии за бъдещето. Да познавате бандит с планове за бъдещето или с истинско минало? Не. Затова в страната ни вечно парите не достигат именно за простите неща. За лекари, образование, кюмюр и мляко. Всичко, което се предприема в държата на бандократите е от днес за утре. Стремглаво, сумбурно, тутакси и парадно. С оперетна тържественост и предопределена обреченост. Без никаква историческа стойност.

Политиката у нас, в България вече не е обществен договор, който се сключва в клаузите - човешки блага срещу данъци, а грабеж на имущества и съдби. Направо на души. За душите се грижат продажните медии и за жалост, в частност опозорената и неспособна на реформи БПЦ. В този безкраен, хаотичен и фанфаронски паноптикум особена и не малка роля играят и статистите патриоти. Те пеят кахърни и прокобни песни за род и родина, все искат някого да спасяват, но фактически винаги са готови да седнат на мястото на някой от издънилите се бандити. Просто размяна на местата и шапките.

Светът гледа на нас така, както винаги ни е гледал. С недоверие и досада, както се гледа на осиновен наркоман провалил се в оперната кариера. Защото Бандокрацията не се подава на еволюция. А и може би да се говори за такава при заложените опитни експерименти. От Тато, до Бато. Страшно е...

А за да бъде по-страшно в страната единствено се говори за флагранните действия на МВР, което има една и то по бандитските закони свещенна задача. И тя е: Да не допусне друга банда да вземе властта.

Състоянието, в което живеем след време ще се изучава, но не от политолози или социолози, а от психиатри и финансисти. За съд е безмислено да се говори, тъй като за тази власт, заедно с останалите трябва също да внесем отнякъде напокварени човеци, у които има ненакърнено чувство за чест, морал и достойнство. Защото от подобно положение се излиза изключително трудно.

... А това, че БДЖ ще фалират е повече от ясно. Бандокрацията няма сетива за друго поводение, според техните „екперти”, е по лесно и по- печелившо да се дават рушвети, околкото да се правят иновационни инвестиции или да се плащат данъци. Подобно на Корейската Народнодемократична Република и ние можем да се превърнем в единствената страна която успява да живее без данъци и нови технологии. Но и няма как да е иначе, защото Калина Илиева може да има бъдеще като ръководител само при министър като Мирослав Найденов и под председателството на Бойко Борисов. А през това време най-великият публицист на времето си ще е някой си Николай Бареков, за сватбата на когото бият всички камбана в един голям град. Като при бедствие.

Но нека не спорим, а да припомним мъдрите думи на Тукидит, който пет века преди Христа е рекъл: ”Полисът се създава от хората, а не от крепостите или от корабите без екипаж”. И понеже е известно, че яловите констатации до нищо добро не водят като конктатации, нека като изход за бъдещето предложа една рецепта, която взех от книгата на Предраг Матвеевич: ”Средиземноморски молитвеник”. Казват, че е спасявала много човеци в странни и страшни за тях дни и нощи. Предполагам, ако не се случи нищо по-добро, ще я опитаме заедно, като аз ще поканя и моя приятел от началото на този текст, който събираше жега за зимата. А както е известно, само с телесна температура човек не може да оцелее. Ето и самата рецепта:

Каменна чорба.

„... от подходящо място, където морето е чисто и не е дълбоко, се вземат два или три камъка, нито много големи, нито много малки, потъмнели от лежане на дъното, по възможност шуплести - понякога се вмъква някое раче. Варят се дълго в тенджерата в обикновена вода или още по-добре в дъждовна, докато не излезе всичко, което се е натрупало на повърхността и във ветрешността им. Накрая може да се добави дафинов лист, стрък мащерка и по една лъжица винен оцет и зехтин. Ако са избрани подходящи камъни, които са преседели дълго в морето и са просмукани от него, няма нужда да се посолява. Такава супа, позната по сиромашките острови на Егейско, Йонийско и Адриатическо море варели пелазгите, илирите и либурните. Каменната супа е стара, както нищетата”.