Конкурсите 'Мис' – идва ли краят на тази мачистка отживелица

Мисля, че скандалът около дължината на носа на Мис България 2017 не е нито дребен, нито излишен. Защото той далеч надхвърля дискриминационните изказвания за поредната носителка на поредната титла и припомня, че този вид конкурси са дискриминационни по условие. Така са създадени – като модерна, празнично опакована, форма на сексуален тормоз над жената. Тя без всякакви колебания е сведена до тяло, до форми на плътта и черти на лицето. А клишираните фрази, които участничките по регламент са принудени да повтарят, са само лицемерен опит да се пощади достойнството им, докато дефилират по бански за радост на публиката.

Дискриминацията първо е между самите жени – на по-хубавите над по-малко хубавите. Класират ги по нещо, което не зависи от тях. Природните им дадености се представят за социален успех.

И второ, разбира се, дискриминацията е на жената въобще по признака „пол”. Тя е оценена според това доколко отговаря на представите на мъжа в плана на удоволстието, доколко е съблазнителна и излъчва готовност за секс. Конкурсите са културно алиби на похотливия поглед. На всеки за кратко му е позволено да се преврне в Уайнстийн, като осъществява сексуален тормоз, но не с ръце, а с очи.

Знам оправданието на мъжката аудитория в случая: че кой повече от нас харесва и цени жената, ръкопляска й и й се покланя. Това обаче е евтина хитрост, защото за разлика от останалите общности (на социален, етнически или религиозен принцип), за дискриминация на жените не се приема негативното им етикетиране – вие сте мръсни, крадливи, необразовани и пр., стойте далеч, а обратното – преживяването им като „желан друг”. Стремежът символически и физически да бъдат присвоени от мъжете.

Ще кажете, тези конкурси са световна практика. И какво от това? Да не би лошите практики да са само наш патент.

Миналата неделя беше конгресът на ГЕРБ. Според анализаторите, той приличаше по дух на конгресите на БСП и дори на БКП. Независимо от различията и скандалите помежду им, двамата големи играчи на парламентарната сцена налагат общ стил в правенето на политика, силно доминиран от партийна йерархия и дисциплина. Ако другите парламентарно представени партии са способни да внесат някакво разнообразие в него, то далеч не е за предпочитане, защото е по посока на етническите и ксенофобските радикализации.

На този фон натрапчиво се чувства отсъствието на „историческото дясно”, чийто стил е съвсем друг – партийно раздисциплиниран, доминиран от лични и експертни мнения. Представителите му обаче със сърдита дистанцираност все повече се затварят в някаква паралелна реалност, където водят „факултативни битки” и чакат да дойде тяхното време, за да се върнат в голямата политика. Но дали това въобще може да се случи, докато стоят там, където Костов застана още след загубата на изборите през 2001-а?

*Коментарът на Г. Лозанов е от авторското му предаване "необичайните заподозрени" по телевизия Bulgaria ON AIR.