Комплексни хора

Ние, българите, сме комплексни хора. И като казвам „комплексни“, нямам предвид, изтъкани от комплекси, да не си помислите. Искам да кажа – сложни хора, дълбоки, многопластови, с неподозирани таланти. Ето, например, нашите таксиджии не са някакви си там обикновени бакшиши, които просто обичат да карат кола и знаят на пръсти улиците на града и кратките маршрути. Нищо подобно. По мои лични наблюдения в България таксиджии стават основно две категории хора. Или бивши милионери, или ядрени физици, за предпочитане с две висши. Не знам дали има такова изискване в договора за лизинг, но лично аз рядко съм попадала на такси, дето не го шофира бивш милионер или поне ядрен физик.

Мисля си понякога защо им е притрябвало на такива хора – от сой, със способности и таланти да станат таксиджии. Хайде, за ядрените физици ми е ясно. В БАН клетите със сигурност ще изкарват по-малко отколкото зад волана. Но откъде се взимат толкова много бивши милионери? И дали целта им е била да са милионери поне за кратко, за да имат после какви сочни истории да разказват на клиентите си? Или просто нормалният житейски път на всеки милионер завършва с каране на такси?

Не знам, това са едни такива сложни философски въпроси, на които не мога да намеря отговор толкова рано в петък вечер. Може би по-късно вечерта, след някоя чаша вино, прозрението ще ме осени.

Вчера обаче попаднах на друг, трети типаж.

Нещо ми подсказа, че е по-различен, още когато ми бипна дискретно да ме подсети да изляза. Можеше да натисне клаксона дълго и пронизително като някой простак, а той го погали съвсем леко, някак тактично дори. Не прозвуча като „Хайде, господжа, докога ще те чакам, мама му стара, времето тече, досега да съм скочил до Люлин и обратно?“, а по-скоро като „Аз съм тук отпред, уважаема, и ако искате да избегнем пиковия час, добре е най-после да благоволите да се настаните на задната седалка.“ Примерно. Веднага разбрах, че не е милионер, нито ядрен физик. Първите надуват клаксона до дупка и гледат лошо, а вторите не издават и звук.

Оказа се философ.

В гръб не му личеше. Но пък от друга страна как изглеждат философите в гръб? Може би като таксиджии. Неясно защо винаги ги рисуват или снимат в анфас, по-рядко в профил. Дори и да иска, човек трудно ще ги идентифицира като философи само по една леко зацапана яка и малко пообрасъл врат. Но на този бързо му пролича, че е философ. Разтълкува ми без никакво колебание политическата обстановка по света и у нас, религиозната криза, духовния упадък и липсата на смисъл в съвременното общество.

Нямаше тайни за него. Разкри ми дори кой седи зад лъжата за глобалното затопляне и войната в Сирия. Намери дълбоко логична връзка между взрива в Хитрино и бунта на бежанците в Харманли. Каза дори, че изборът на имената е знаков – Х и Х. Почти като студио Х едно време или като досиетата Х. Няма случайни неща на този свят. Като си позволих да изразя известно съмнение в някои аргументи, така се разпали, че за малко да блъсне един нещастен пешеходец, който не знам защо си позволи точно в този момент нагло да тръгне да пресича и да прекъсне потока от мисли на моя философ. Храс! Набихме спирачки. Пешеходецът ни изгледа злобно и си продължи.

– Няма извинение, няма благодарност, братче. – заключи се философът. – Ама не се учудвам. Този е от самоубийците.

– Какви самоубийци? – попитах учтиво, доволна, че сме сменили политическата тема.

– Какви ли? Всички тия, дето по новините говорят, че ги е блъснала кола, всъщност са самоубийци.

– Ама как така?

– Ей така. То всичко читаво избяга. Други не останаха в тая смотана държава. Българите сме само два вида – идиоти и самоубийци. 30 процента идиоти и 70 процента самоубийци. – ме просвети философът. – И от време на време на някого му падне пердето и щото е най-лесно, излезе на улицата и бам – под първата кола! Пък ти после върви обяснявай, че не си виновен. Това е положението. Главата в торбата сме си сложили. Всеки ден поне по 10-15 такива случая имам, ако щеш вярвай. Самоубийци. Те се пробват, аз им спасявам живота. Герои сме ние, такситата, да знаеш, това не е работа за всеки. Но този живот ни е даден отгоре и кой каквото му е писано, трябва да си го мине и да си научи уроците, дет се вика. А пък чак толкоз ако му е дошло до гуша, да скочи отнякъде. Няма и аз да ставам зян заради него.

Повече самоубийци не срещнахме, слава богу.

Имаше двама-трима потенциални на пешеходната пътека, но те чинно си чакаха светофара. Явно още не им е дошъл моментът.

Шофьорът се умълча. Може би го осени ново дълбоко прозрение, което да сподели със следващия си клиент. Аз пък се замислих, че по неговата лична статистика, ако не е от 30-те процента малцинство, дали това означава, че е самоубиец и ако е така, кога ли ще го осъзнае? Притесних се за клетия човек. На слизане от колата му казах:

– Всичко хубаво, господине. И горе главата! По-добре да сме от трийсетте процента, отколкото…

Човекът ме изгледа странно, а аз побързах да се отдалеча.

На връщане попаднах на скучен милионер.

Статията на Мария Пеева е от личния й блог "Мама Нинджа". Публикуваме я с нейно разрешение.